Заслонът й беше по-сложен, отколкото изглеждаше на пръв поглед — минаха месеци, докато оценя фините трикове, които бе приложила в плана си. Човек трябваше да се наведе, за да влезе през вестибюла от камък и брезент с три широки стъпала, които водеха надолу към портала от дърво и зидария, служещ за вход към централното помещение. Този лъкатушещ, спускащ се вестибюл играеше ролята на нещо като херметична камера, която не пропускаше вътре пустинния пясък. Начинът, по който бе поставила брезента — почти като застъпващи се триъгълни платна на кораб, — подсилваше херметичния ефект. „Централното помещение“ беше само три метра широко и пет дълго, но изглеждаше много по-голямо. Енея беше използвала вградени пейки около издигната каменна маса, за да оформи участъка за хранене и седене и бе поставила още ниши и каменни столове край огнище, изградено в северната стена на заслона. В стената беше вграден истински каменен комин, който никъде не се докосваше до брезент или дърво. Между каменните стени и брезента — приблизително на височина на очите в седнало положение — имаше прозорци, които минаваха по цялата дължина на северната и южната стена. Тези панорамни прозорци можеха да се затварят отвътре и с брезент, и с плъзгащи се дървени капаци. Отгоре бе поставила стари фибростъклени летви, открити на лагерното сметище, за да придаде на брезента формата на арки, внезапни издигания, катедрални сводове и странно нагънати ниши.

Беше направила спалня за себе си, отново отделена от Централното помещение с две стъпала, извити под шейсет градуса. Цялата ниша бе вградена в плавно издигащия се склон и допряна до огромна скала, която беше намерила на мястото. Тук нямаше вода или канализация — всички използвахме общите душове и тоалетни край лагера, — но Енея бе поставила до леглото си (платформа от шперплат с дюшек и одеяла) прекрасен малък каменен леген и вана и няколко пъти седмично затопляше вода в централната кухня и кофа по кофа я отнасяше в заслона си, за да вземе гореща вана.

Светлината, която се процеждаше през брезентовите тавани и стени, беше топла по изгрев слънце, мека по пладне и оранжева вечер. Енея съзнателно бе разположила заслона си в близост до високите кактуси и бодливите крушови храсти, така че различните сенки да падат върху различните равнини на брезента в различните часове на деня. Мястото беше удобно и приятно. И ужасно пусто, когато младата ми приятелка отсъстваше.

Споменах, че след смъртта на Стария архитект чираците и поддържащият персонал бяха неспокойни. Може би по-точно е да се каже, че бяха объркани. Прекарах по-голямата част от тези дни на отсъствието на Енея, като слушах загрижените разговори на близо деветдесет души — никога заедно: дори смените за хранене в трапезарията бяха разделени, тъй като господин Райт не обичаше да се храни с големи тълпи — и паниката като че ли нарастваше с изминаването на дните и прашните бури. Отсъствието на Енея беше повод за голяма част от истерията: тя бе най-младият чирак в Талиезин — всъщност и най-малка на възраст, — но другите бяха свикнали да се обръщат към нея за съвет и да я слушат, когато говори. За една седмица те бяха загубили и учителя, и наставника си.

На четвъртата сутрин след рождения й ден прашните бури свършиха и Енея се върна. Случайно правех крос след изгрев слънце и я видях да идва през пустинята откъм планината Макдауел: силуетът й се очертаваше на утринната светлина, слаба фигура с къса коса на фона на блестящия ореол, и в този миг си спомних за първия път, когато я бях видял в Долината на гробниците на времето на Хиперион.

Като ме видя, Енея се усмихна.

— Здрасти, момче — извика тя. Това бе стара шега, водеща началото си от някаква книга, която беше чела като съвсем малка.

— Здрасти, скаут — също шеговито извиках в отговор аз. Щом се доближихме на пет крачки един от друг, двамата спряхме. Изпитвах желание да я прегърна, силно да я притисна към себе си и да я помоля никога повече да не изчезва. Не го направих. Богатата, коса светлина на утрото хвърляше дълги сенки зад кактусите и пелиновите храсти и окъпваше и без това загорялата ни кожа в оранжеви отблясъци.

— Как е войската? — попита Енея. Можех да видя, че въпреки обещанията си, през последните три дни е постила. И иначе си беше слаба, но сега ребрата й почти се четяха през тънката й памучна риза. Устните й бяха сухи и напукани. — Разстроена ли е?

— Прави тухли от говна — отвърнах аз. Години наред бях избягвал да употребявам в близост до хлапето придобития си в планетарната гвардия речник, но тя вече бе на шестнайсет. Освен това Енея винаги беше използвала доста по-солен речник от моя.

Тя се усмихна. Ярката светлина огряваше пясъка в късата й коса.

— Това е добре за шайка архитекти, струва ми се.

Потърках брадичката си и усетих наболото стърнище.

— Сериозно, хлапе. Адски са разстроени.

Енея кимна.

— Да. Не знаят какво да правят и къде да идат, след като господин Райт вече го няма. — Тя примижа по посока на лагера на Братството, който се виждаше само като асиметрични очертания от камък и брезент над кактусите и храстите. — Хайде да съберем всички в музикалния павилион и да поговорим — каза тя и закрачи към Талиезин.

И така започна нашият последен цял ден заедно на Земята.

Тук ще прекъсна. Чувам собствения си глас над перото и си спомням паузата в разказа на това място. Тук исках да разкажа всичко за четирите години изгнание на Старата Земя — всичко за чираците и другите хора в братството Талиезин, всичко за Стария архитект, за неговите капризи и дребни жестокости, както и за неговата изключителност и детински ентусиазъм. Исках да опиша многобройните разговори с Енея през онези четирийсет и осем местни месеца (които — както никога не се уморих да се удивлявам — точно отговаряха на хегемонийските и мирските стандартни месеци!) и за това как бавно започвах да разбирам невероятната й проницателност и способности. Накрая исках да разкажа за всичките си — пътешествия през това време — за пътуването си около Земята в спускателния кораб, за дългите приключения в Северна Америка, за беглия си контакт с другите островчета на човечеството, скупчено около киборги от човешкото минало (завинаги Ще запомня множеството в Израел и Нова Палестина около киборговия Иисус от Назарет), но на първо място, когато чувам краткото мълчание на перото, заемащо мястото на тези разкази, си спомням причината за моя пропуск.

Както вече казах, аз написах тези думи в шрьодингеровата котешка кутия, орбитираща около Армагаст, докато очаквах едновременното излъчване на изотопна частица и активирането на детектора на частици. Когато тези две събития съвпаднат, вграденият в статично-енергийното поле около уредите за рециклиране цианиден газ ще бъде освободен. Смъртта ще е мигновена, но също толкова ефикасна. Макар преди да заявявах, че спокойно ще разказвам нашата история — моята и на Енея, — сега осъзнавам, че съм съкратил някои неща, че съм се опитал да изложа важните моменти преди частицата да се разпадне и да потече газът.

Няма да променям това си решение, само ще отбележа, че четирите години на Земята си струват да разкажа за тях някой друг път: деветдесетте души от Братството бяха разбрани, сложни, колебливи и интересни, каквито са всички разумни човешки същества, и техните истории трябва да бъдат разказани. По същия начин пътуванията ми около Земята, и със спускателния кораб, и с микробуса от 1948-а, който ми даде назаем Стария архитект, могат да се опишат в самостоятелна епическа поема.

Но аз не съм поет. Когато работех като ловен водач, бях следотърсач, а работата ми тук е да следвам пътя на превръщането на Енея в жена и месия, без да се отклонявам прекалено много. Така и ще сторя.

Стария архитект винаги наричаше лагера на Братството „пустинния лагер“. Повечето от чираците го наричаха „Талиезин“ — което на уелски означава „блестящо чело“. (Господин Райт беше от уелски произход. Прекарах седмици в опити да си спомня планета в Мира или Периферията, наречена Уелс, но накрая ми дойде наум, че Стария архитект е живял и умрял преди епохата на космическите полети.) Енея често наричаше мястото „Талиезин-запад“, което предполагаше дори за някой толкова тъп, колкото мен, че трябва да има и Талиезин-изток.