След като рециклирах микропергаментовите страници на онзи първи опит да разкажа историята на Енея и тъй като изобщо не съм загубвал перото от погледа си, трябва Да допусна, че никой не ги е чел. Фактът, че бяха написани в шрьодингерова котешка кутия в изгнаническа орбита около пустинния свят — Армагаст — котешката кутия е само обвивка от фиксирана енергия, задържаща моята атмосфера, устройствата за рециклиране на въздух и храна, леглото, масата, перото и стъкленицата с цианиден газ, който чака да бъде освободен от случайно излъчване на изотоп — като че ли гарантира, че не сте чели онези страници.

Но не съм сигурен.

Тогава се случваха странни неща. Оттогава се случват странни неща. Ще си спестя преценката дали онези страници — а и тези — изобщо са можели и дали някога ще могат да бъдат прочетени.

Междувременно отново ще се представя. Казвам се Рол ЕНДИМИОН. Малкото ми име се римува с Пол, а фамилията ми произлиза от „изоставения“ университетски град Ендимион на затънтения свят Хиперион. Поставям думата „изоставен“ в кавички, защото тъкмо онзи поставен под карантина град е мястото, където срещнах стария поет — Мартин Силенъс, древният автор на забранената епична поема „Cantos“ — и откъдето започнаха приключенията ми. Използвам думата „приключения“ с известна ирония и навярно в смисъл, че целият живот е приключение. Защото е вярно, че макар пътуването да започна като приключение — опит да избавя дванайсетгодишната Енея от Мира и да я придружа до далечната Стара Земя, — оттогава то се превърна в живот, изпълнен с обич, загуба и почуда.

Така или иначе, по времето, когато се развива този разказ, през седмицата на смъртта на папата и на Стария архитект, на тъжния шестнайсети рожден ден на Енея, аз бях на трийсет и две години, все още висок, все още силен, все още опитен най-вече в лова, кавгите и в това да гледам как други ме водят, все още незрял и колебаещ се пред опасността завинаги да се влюбя в момичето-дете, което трябваше да закрилям като малка сестричка и което — очевидно за една нощ — се беше превърнало в момиче-жена, която сега познавах като приятел.

Трябва също да кажа, че другите неща, за които пиша тук — събитията в космоса на Мира; убийството на Пол Дюре, възвръщането на женското същество, наречено Радамант Немес, размислите на отец Федерико де Соя — не са догадки, екстраполации или измислици като в старите художествени романи от времето на Мартин Силенъс. Аз зная тези неща, известни са ми дори мислите на отец де Соя и облеклото на съветник Албедо през онзи ден, не защото съм всезнаещ, а заради по-късни събития и разкрития, дали ми достъп до тази информация.

По-късно всичко ще се изясни. Поне така се надявам.

Извинявам се за това тромаво повторно представяне.

Еталонът за киборговия баща на Енея — поет на име Джон Кийтс — казва в последното си, прощално писмо до приятелите си: „Винаги съм се покланял тромаво“. Всъщност, аз също — било то на сбогуване, при поздравяване или, какъвто навярно е случаят тук, при невероятна среща.

Затова ще се върна към спомените си и ще помоля за вашето снизхождение, ако не ви изглеждат съвсем логични при първия ми опит да ги споделя и изложа.

Вятърът виеше и пясъкът навяваше в продължение на три денонощия след шестнайсетия рожден ден на Енея. През цялото това време момичето отсъстваше. През последните четири години бях свикнал с нейните „почивки“, както сама ги наричаше, и обикновено не се ядосвах толкова, колкото първите няколко пъти, когато изчезваше с дни наред. Този път, обаче, бях по-загрижен: смъртта на Стария архитект бе оставила двайсет и седемте чираци и шейсетината помощници в пустинния лагер — който Стария архитект наричаше „Талиезин-запад“ — тревожни и неспокойни. Прашната буря усилваше тази тревога, както винаги правят прашните бури. Повечето семейства и поддържащият персонал живееха наблизо, в една от каменните пустинни спални, които господин Райт бе накарал учениците си да построят на юг от главните сгради. Самият лагерен комплекс беше почти като крепост със стените, дворовете и покритите си пасажи — удобни за претичване между сградите по време на прашна буря, — но всеки следващ ден без слънчева светлина и Енея все повече ме изнервяше.

По няколко пъти на ден ходех до чирашкия й заслон:

той бе най-отдалеченият от главния лагер, почти половин километър на север към планината. Енея я нямаше — беше оставила вратата незавързана и вътре открих писмо, в което ми казваше да не се тревожа, че това е само една от нейните екскурзии и че е взела много вода, — но с всеки следващ път, когато отивах там, все по-високо оценявах заслона.

Четири години преди това, когато двамата за първи път пристигнахме тук със спускателен кораб, откраднат от боен кораб на Мира, изтощени, натъртени и обгорени, да не споменавам за андроида, който се лекуваше в корабния автохирург, Стария архитект и другите чираци топло и гостоприемно ни бяха посрещнали. Господин Райт не изглеждаше изненадан, че едно дванайсетгодишно дете е минавало през телепортали от свят на свят, за да го открие и да го помоли да стане негов чирак. Спомням си онзи първи ден, когато Стария архитект я попита какво знае за архитектурата. „Нищо — тихо отвърна Енея, — освен, че ти си онзи, от когото трябва да се уча.“

Очевидно това беше верният отговор. Господин Райт й каза, че е карал всички чираци, дошли преди нея — всичките двайсет и шестима, както се оказа, — да проектират и построят свои собствени заслони в пустинята, нещо като приемен изпит. Стария архитект й предложи груби материали от лагера — брезент, камък, цимент, негодни дървени трупи, — но проектът и усилията бяха задължение на момичето.

Преди тя да се захване на работа (тъй като не бях чирак, аз се задоволих с палатка в близост до главния лагер) двамата с Енея обиколихме заслоните на другите чираци. Повечето бяха разновидности на палатки и бараки. Бяха издръжливи и някои показваха стил — един от тях имаше отличен план, но както ми посочи Енея, нямаше да издържи на пясък или дъжд, придружени дори от най-слабия вятър, — обаче никой не се отличаваше с нещо изключително.

Енея работи по заслона си единайсет дни. Аз й помогнах да свърши част от черната работа (по това време А. Бетик все още се възстановяваше — първо в автохирурга, после в лагерния лазарет), но момичето само планира и свърши повечето работа. Резултатът бе този прекрасен заслон, който посещавах по четири пъти на ден по време на това й последно изчезване в пустинята. Енея изкопа заслона така, че по-голямата му част да е под земното равнище. После плътно подреди плоски плочи, за да си осигури равен под. Покри го с пъстри килими и одеяла, които получи чрез размяна на индианския пазар, отдалечен на двайсет и пет километра от лагера. Около вкопания в земята център на заслона издигна високи близо метър стени, но тъй като основното помещение беше под земното равнище, те изглеждаха по-високи. Бяха построени от същата груба „пустинна зидария“, използвана от господин Райт при строежа на стените на сградите в главния лагер. Енея приложи същата техника, макар че никога не го бе чувала да я описва.

Първо събра камъни от пустинята и от многобройните клисури и наноси около разположения на върха на хълм лагер. Скалите бяха с всевъзможни размери и цвят — лилави, черни, ръждивочервени и тъмнокафяви. По някои имаше петроглифи и фосили. След това построи дървени рамки и нареди по-големите камъни с плоската страна към вътрешното лице на рамката. После прекара дни под изгарящото слънце, като копаеше пясък от наносите, прекарваше го с ръчна количка до строежа и го смесваше с цимент, за да получи бетон за спояване на камъните. Спойката беше груба — господин Райт я наричаше „пустинна зидария“, — но по някакъв странен начин бе и красива. Пъстрите камъни се виждаха през повърхността на бетона, целите покрити с пукнатини и жилки. Стените бяха високи около метър и достатъчно дебели, за да издържат на пустинната горещина денем и да запазват вътрешната температура нощем.