Колонистите били прекалено малко и прекалено заети с други проекти, за да отделят цялото си време на стената, но за тази цел програмирали роботи и извадили андроиди от резервоарите в трюмовете на семенния си кораб. Енея и приятелите й се включили в проекта и работили шест стандартни месеца, докато стената придобивала форма и започвала неуморния си марш в основата на планините и по края на тундрата.

— А. Бетик откри там единия си брат и сестра си — тихо каза Енея.

— Боже мой — промълвих аз. Почти бях забравил. Когато няколко години преди това бяхме на Сол Дракони Септем, седнали край отоплителния куб в покрития с книги кабинет на отец Главк, намиращ се в небостъргач, който на свой ред бе замръзнал във вечния ледник на атмосферата на този свят… А. Бетик ни бе разказал за една от причините за идването си на това пътуване, заедно с детето Енея и мен: въпреки всякаква логика, той се надяваше да открие тримата си братя и сестра си. Разделили ги малко след края на обучението им като деца… ако ускорените първи години на андроидите могат да се нарекат „детство“.

— Значи ги е открил? — удивено попитах аз.

— Двама от тях — повтори Енея. — Брат си А. Антиб и сестра си А. Дария.

— Приличаха ли на него? — попитах. — Старият поет използваше андроиди в пустия си град Ендимион, но не бях обърнал внимание на който е да е друг от тях, освен на А. Бетик. Прекалено много ми се бе случило прекалено бързо.

— Много — отвърна тя. — Но и бяха много различни. Навярно той ще ти разкаже повече.

Енея приближаваше края на разказа си. След шест стандартни месеца работа на стената-град се наложило да напуснат Грумбридж Дайсън Д.

— Наложи ли ви се? Заради Мира ли?

— Заради Комисията за мир и справедливост, ако трябва да сме съвсем точни — кимна тя. — Не искахме да си тръгваме, но нямахме друг избор.

— Каква е тази Комисия за мир и справедливост? — повдигнах вежди. Нещо в начина, по който бе произнесла думите, накара космите по ръцете ми да настръхнат.

— По-късно ще ти обясня — каза Енея.

— Добре, но сега ми обясни нещо друго. Енея кимна и зачака.

— Казваш, че си останала на Иксион пет стандартни месеца — заговорих. — Три месеца на Мауи-обетована, шест месеца на Ренесанс Вектор, три месеца на Патауфа, четири стандартни месеца на Амритсар, около шест стандартни месеца на… как беше?… Грумбридж Дайсън Д?

Тя кимна.

— И твърдиш, че си тук от около една стандартна година?

— Да.

— Това са само трийсет и девет стандартни месеца — продължих аз. — Три стандартни години и три месеца.

Енея чакаше. Ъгълчетата на устата й леко потрепваха. но разбирах, че няма да се усмихне… по-скоро ми се струваше, че сякаш се опитва да не заплаче. Накрая тя отвърна:

— Винаги си бил силен по математика, Рол.

— Пътуването ми дотук отне пет години време-дълг — тихо казах аз. — За теб това са били около шейсет стандартни месеца, но ти ми разказа само за трийсет и девет от тях. Къде са другите двайсет и един стандартни месеца, хлапе?

Видях в очите й сълзи. Устните й леко трепереха, но тя се опита да отговори спокойно.

— За мен това бяха шейсет и два стандартни месеца, една седмица и шест дни — каза Енея. — Пет години, два месеца и един ден време-дълг на кораба, около четири дни ускоряване и намаляване на скоростта и осем дни път. Забрави времето си за път.

— Добре, хлапе — съгласих се аз, като виждах емоционалния кладенец в нея. Ръцете й трепереха. — Искаш ли да ми разкажеш за другите… колко бяха?

— Двайсет и три месеца, една седмица и шест часа — каза тя.

„Почти две стандартни години — помислих си аз. — И не иска да ми разкаже какво й се е случило през това време.“ Никога преди не я бях виждал да проявява такова самообладание — сякаш се мъчеше да се задържи физически цяла, съпротивлявайки се на някаква ужасна центробежна сила.

— По-късно ще поговорим за това — обеща тя и посочи през отворената врата към скалната стена на запад от Храма. — Виж.

Едва можех да различа фигурите — двукраки и четирикраки — по тесния перваз. Все още бяха на няколко клика. Отидох при раницата си, извадих бинокъла и погледнах през него.

— Животните са зигокози — поясни Енея. — Носачите са наети на пазара Фари и на сутринта ще се върнат обратно. Виждаш ли някой познат?

Виждах. Синьото лице под качулката на чубата изглеждаше непроменено. Обърнах се към Енея, но тя очевидно нямаше да ми каже нищо повече за липсващите две години. Отново я оставих да промени темата.

Тогава тя започна да ме разпитва и когато А. Бетик се върна, двамата все още разговаряхме. Жените — Рахил и Тео — влязоха няколко минути по-късно. Вдигнаха едно от татамитата и в пода до паравана видях мангал. Енея и андроидът започнаха да готвят за всички. Дойдоха и други, с които ме запознаха — надзирателите Джордж Тсаронг и Джигме Норбу, две сестри, които ръководеха резбоването на парапетите — Куку и Кей Се, Гяло Тондъп в официалната му копринена роба и Джигме Таринг във войнишка униформа, монахът-учител Чим Дин и Нга Уанг Таши, игумен на гомпата при Храма, висящ във въздуха, монахиня на име Донка Няпсо, пътуващ търговец на име Тромо Трочи от Дому, Тсипон Шакабра, който надзираваше строителството на Храма от името на Далай лама, и прославеният катерач и летец Ломо Дондруб, навярно най-удивителният мъж, който бях виждал, и — както по-късно разбрах — един от малцината летци, пиещи бира или делящи хляб с дугпите, друкпите или друнгпите.

Храната бе тсампа и момо — печен ечемик, разбъркан в чай с масло от зигокоза, каша, която човек омесваше на топка и ядеше с други топки от задушено тесто с гъби, студен език от зигокоза, захаросан бекон и парчета чушки, които според думите на А. Бетик идваха от прословутите градини на Хей уанг-му. Докато раздаваха купичките с храна, дойдоха още хора — Лабсанг Самтен — който, прошепна ми андроидът, бе по-голям брат на сегашния Далай лама и караше третата си година като монах в Храма, както и различни друнгпи от гористите цепнатини — включително майсторът дърводелец Чангчи Кенчунг с неговите дълги, засукани мустаци, Пери Самдуп, преводач, и Римси Кипуп, замислен и тъжен млад работник. Не всички монаси, които наминаха онази вечер, произхождаха от китайско-тибетски колонисти от Старата Земя. Заедно с нас се смееха и надигаха грубите си халби с бира безстрашните катерачи Харуюки Отаки и Кенширо Ендо, майсторите Войтек Майер и Януш Куртика и тухларите Ким Байунг-Сун и Вики Гросели. Тук беше кметът на Йо-кунг най-близкия скален град — Чарлз Чи-кяп Кемпо, — който също служеше като велик шамбелан на всички свещеници от Храма и бе член на Тсонгду, регионалния съвет на старейшините, и съветник в Ик-Тшанг, буквално „Гнездото на буквите“, тайният четиричленен орган, който следеше напредването на монасите и назначаваше всички свещеници. Чарлз Чи-кяп Кемпо беше първият сред нас, който изпи достатъчно, за да заспи. Чим Дин и неколцина други отнесоха хъркащия мъж от платформата и го оставиха да спи в ъгъла.

Имаше и други — поне четирийсет души трябва да изпълваха малката пагода, докато последните слънчеви лъчи изчезваха и светлината на Оракул и другите луни огряваше облаците под нас, — но тази нощ аз забравих броя им, докато ядяхме тсампа и момо и пиехме огромни количества бира на ярката светлина на факлите в Хсуан-кунг Ссу.

Няколко часа по-късно същата вечер излязох да се облекча. А. Бетик ми показа пътя до тоалетните. Бях предположил, че просто използват края на платформите, но той ме увери, че на свят, на който жилищните сгради са многоетажни, това се смята за неподходящо. Тоалетните бяха вградени в скалата и заобиколени с бамбукови паравани. Санитарните инсталации се състояха от хитро проектирани тръби и шлюзове, водещи в дълбоките цепнатини на скалата, както и от умивалници, вдълбани в каменни плотове. Имаше дори душове и затопляна от слънцето вода за миене.

Когато си измих ръцете и лицето и се върнах навън на платформата — леденият вятър малко ме отрезви, — застанах до андроида на лунната светлина и се загледах към сияещата пагода, в която хората се бяха наредили в концентрични кръгове около младата ми приятелка. Смехът и хаосът отслабваха. Един по един монасите, свещениците, работниците, дърводелците, каменоделците, игумените на гомпите, кметовете и зидарите задаваха тихи въпроси на младата жена и тя им отговаряше.