— Моят дом. — Тя се усмихна и посочи към вътрешността. Надникнах. Квадратната стая бе само три метра широка. Подът й беше от полирано дърво, покрито с две малки рогозки татами14. Най-удивителна бе отсрещната стена — такава просто нямаше. Параваните шоджи15 бяха отворени и стаята гледаше към откритото пространство. Вятърът, който вееше покрай скалната стена, шумолеше в листата на три подобни на върбови клонки в красива жълта ваза, поставена върху ниска дървена платформа до западната стена. Това бе единствената украса.
— Тук се събуваме, преди да влезем в някоя сграда — освен в преходните коридори — каза Енея и ме поведе към другата пагода. Беше почти като първата, само че параваните бяха затворени и на пода до тях имаше дюшек. — Вещите на А. Бетик — продължи тя, като посочи към малко, червено шкафче до дюшека. — Тук сме ти приготвили място. Хайде, влизай. — Енея изу ботушите си, тръгна по татамито, дръпна параваните и седна по турски на рогозката.
Събух се, оставих раницата до южната стена и отидох да седна до нея.
— Е — каза тя и отново ме хвана за горната част на ръцете. — Божичко.
За миг не бях в състояние да говоря. Зачудих се дали височината или богатата атмосфера не ме правят толкова емоционален. Съсредоточих се върху върволиците от хора в ярки чуби, които напускаха Храма по тесните первази и мостове на запад по скалната стена. Точно срещу отворената врата сияеше масивът на Хенг Шан, чиито ледници блестяха под късното следобедно слънце.
— Господи — тихо казах аз. — Тук е прекрасно, хлапе.
— Да. И опасно, ако човек не внимава. Утре с А. Бетик ще те заведем горе на скалата и ще ти изнесем освежителна лекция по катераческа екипировка и обичаи.
— По-скоро основен курс — отвърнах аз. Не можех да откъсна поглед от лицето й, от очите й. Страхувах се, че ако отново докосна голата й кожа, помежду ни ще прескочи електрически ток. Спомнях си как беше, когато я докосвах като дете. Поех си дъх. — Добре. Когато си пристигнала тук, Далай лама — който и да е той — е казал, че можеш да работиш на Храма. И кога пристигна тук? Как пристигна тук? Кога срещна Рахил и Тео? Кого друг познаваш добре тук? Какво се случи, след като се сбогувахме в Ханибал? Какво се случи с всички останали в Талиезин? Преследваха ли те мирски войски? Къде научи всички тези архитектурни неща? Все още ли разговаряш с Лъвовете, Тигрите и Мечките? Как…
Енея вдигна ръка. Тя се смееше.
— Едно по едно, Рол. И аз трябва да чуя всичко за твоето пътуване, нали знаеш. Вгледах се в очите й.
— Сънувах, че разговаряме — промълвих аз. — Ти ми разказа за четирите стъпки… за научаването на езика на мъртвите… за научаването…
— На езика на живите — довърши вместо мен тя. — Да. И аз го сънувах.
Трябва да бях повдигнал вежди.
Енея се усмихна и сложи ръцете си върху моите. Сега дланите й бяха по-големи и покриваха огромния ми юмрук. Спомнях си времето, когато и двете й ръце биха потънали в една от дланите ми.
— Спомням си съня, Рол. Сънувах също и че страдаш… че те боли кръстът…
— Бъбречен камък — обясних аз, като потръпнах от спомена.
— Да. Е, предполагам, това показва, че щом можем да имаме общи сънища, докато сме на светлинни години един от друг, все още сме приятели.
— На светлинни години — повторих аз. — Добре, как преодоля тези светлинни години, Енея? Как стигна тук? Къде другаде си била?
Тя кимна и започна да разказва. Вятърът развяваше косите й през отворените паравани. Докато говореше, привечерната светлина ставаше по-наситена и се издигаше по планината на север и по скалната стена на изток и запад.
Енея последна напуснала Талиезин-запад, но това станало само четири дни, след като бях поел надолу по течението на Мисисипи. Другите чираци заминали през различни телепортатори, каза тя, и спускателният кораб използвал остатъка от енергията си, за да ги отнесе до порталите — при моста „Голдън гейт“, накрая на Големия каньон, на връх Ръшмор под ръждивите подпорни греди на ракетните площадки в историческия парк „Летище Кенеди“ — очевидно навсякъде из западното полукълбо на Старата Земя. Телепортаторът на Енея бил вграден в кирпичен дом в пуебло на север от пустия град Санта Фе. А, Бетик се телепортирал заедно с нея. Това ме накара ревниво да премигна, но не казах нищо.
Първото й телепортиране я отвело на свят с висока гравитация, наречен Иксион. Мирът бил установил присъствието си там, но то се съсредоточавало главно в другото полукълбо. Иксион не успял да се възстанови след Падането и високото, покрито с джунгла плато, на което пристигнали Енея и А. Бетик, представлявало лабиринт от обрасли развалини, обитавани предимно от воюващи помежду си племена неомарксисти и индиански възродители. Тази летлива смес била дестабилизирана още повече от банди отстъпници и скитащи АРНисти, опитващи се да възстановят всички регистрирани видове динозаври от Старата Земя.
Енея представяше историята от смешната й страна. Разказа ми как криела синята кожа на андроида с огромни количества от декоративната боя за лице, използвана от местните. Проявила нечувана дързост за шестнайсетгодишно момиче, като искала пари — или в този случай храна и кожи, — за да оглави възстановяването на старите иксионски градове Канбар, Илиумут и Маовил. Но успяла. Не само че помогнала за реконструкцията на три от старите градски центрове и на безброй малки къщи, но и започнала поредица от „дискусионни кръгове“, на които се събирали слушатели от десетки воюващи помежду си племена.
Тук Енея проявяваше сдържаност, разбирах го, но исках да науча какви са тези „дискусионни кръгове“.
— Съвсем обикновени — отвърна тя. — Хората отварят някаква тема, аз им предлагам въпроси, върху които да помислят, и те разговарят.
— Учи ли ги? — попитах аз, като се сетих за предсказанието, че детето на киборга на Джон Кийтс ще е Онази която учи.
— По начина, по който е учил Сократ, струва ми се — каза Енея.
— Кой е… А, да. — Спомних си онзи Платон, към когото хлапето ме бе насочило в талиезинската библиотека. Платоновият учител Сократ беше учил чрез задаване на въпроси и извличане на истини, които хората вече бяха криели в себе си. Бях решил, че този метод в най-добрия случай е изключително съмнителен.
Тя продължи нататък. Някои от членовете на дискусионната й група станали нейни верни слушатели и се връщали всяка вечер, а после я следвали, когато се местела в поредния разрушен град на Иксион.
— Искаш да кажеш, че са ти били ученици — отбелязах аз.
Енея се намръщи.
— Тази дума не ми харесва много, Рол.
Скръстих ръце и погледнах навън към червеното сияние на облаците много километри надолу и ярката вечерна светлина, огряваща северния връх.
— Може и да не ти харесва, но на мен ми се струва, че това е точната дума, хлапе. Учениците следват своя учител, където и да иде, опитвайки се да попият от него всяка частица познание.
— Студентите следват учителя си — възрази Енея.
— Добре — кимнах аз. Не исках да прекъсвам разказа й със спорове. — Продължавай.
Нямало какво толкова да разказва за Иксион, продължи тя. Двамата с андроида останали там около една местна година, пет стандартни месеца. Повечето сгради строяла с каменни блокове и проектите й били класически, почти древногръцки.
— Ами Мирът — попитах аз. — Не дойдоха ли да душат наоколо?
— Някои мисионери участваха в дискусиите — отвърна Енея. — Един от тях… отец Клифърд… се сприятели с А. Бетик.
— Той… те… не те ли предадоха? Трябва все още да са ни преследвали.
— Сигурна съм, че отец Клифърд не ме е предал — каза Енея. — Но накрая мирски войници започнаха да ни търсят в западното полукълбо, където работехме. Племената ни криха около месец. Отец Клифърд идваше на вечерните дискусии, въпреки че плъзгачите летяха напред-назад над джунглата и ни търсеха.
— И какво стана? — Чувствах се като двегодишно дете, което задава въпроси, за да накара другите да продължат да говорят. Раздялата ни беше продължила само няколко месеца — включително изпълнения с кошмари студен сън, — но бях забравил колко много обичам гласа на младата си приятелка.
