Отец Клифтън отскочи назад, сякаш го бях зашлевил Гладкото му лице стана тъмночервено. После се изправи и ме потупа по ръката.

— Поспи. Преди да заминеш утре пак ще поговорим. Но не стана така. Ако в този момент бях навън и гледах точно към съответния квадрант на късното следобедно небе, щях да видя по кобалтовия купол пламъка от спускателния кораб на Немес, който се готвеше да се приземи в базата Бомбасино.

Когато отец Клифтън си тръгна, аз заспах.

Гледах как двамата с Енея седим във вестибюла на заслона й в пустинната вечер и продължаваме своя разговор.

— Вече съм сънувал това — отбелязах аз, като се огледах наоколо и докоснах камъка под брезента на заслона й. Скалата все още беше топла от слънцето през деня.

— Да — отвърна Енея. Тя отпиваше от нова чаша чай.

— Щеше да ми казваш тайната, която те прави месия — чух се да изричам аз. — Тайната, която те прави „връзката между два свята“, за която е говорил ИИ Ъмон.

— Да — повтори младата ми приятелка и отново кимна, — но първо ти ми кажи дали смяташ, че отговорът ти на въпроса на отец Клифтън е адекватен.

— Адекватен ли? — свих рамене аз. — Бях ядосан. Енея отпи от чая си. От чашата се издигаше пара и докосваше миглите й.

— Но ти всъщност не отговори на въпроса му за залога на Паскал.

— Нямаше какво повече да му отговарям — леко раздразнен, казах аз. — Малкият Бин Риа Дем Лоа Алем умира от рак. Църквата използва кръстоида си като принуда. Това е поквара… мерзост. Не я искам.

Енея ме погледна над димящата чаша.

— Но ако Църквата не беше покварена, Рол… ако предлагаше кръстоида без никаква цена или уговорки. Щеше ли да го приемеш?

— Не. — Категоричността на отговора ми ме изненада. Момичето се усмихна.

— Значи в основата на отказа ти не е покварата на Църквата. Ти отхвърляш самото възкресяване.

Понечих да заговоря, поколебах се, намръщих се и после изразих мислите си по друг начин.

— Отхвърлям това възкресяване. Да.

Без да престава да се усмихва, Енея попита:

— А има ли друго?

— Някога Църквата е смятала, че има — отвърнах аз. — В продължение на почти три хиляди години тя е предлагала възкресение на душата, не на тялото.

— А ти вярваш ли в това друго възкресяване?

— Не — отново отсякох, също толкова бързо, колкото и преди. Поклатих глава. — Залогът на Паскал никога не ме е привличал. Изглежда ми… плитък от гледна точка на логиката.

— Навярно защото дава само две възможности — каза Енея. Някъде в пустинната нощ бухал издаде кратък, остър звук. — Духовно възкресение и безсмъртие или смърт и проклятие.

— Последните две неща не са едно и също — възразих аз.

— Не, но навярно за човек като Блез Паскал са били. За човек ужасен от „вечната тишина на тези безкрайни пространства“.

— Духовна агорафобия — отбелязах аз. Енея се засмя. Смехът й бе толкова искрен и спонтанен, че не можеше да не ми харесва. Не можех да не я обичам.

— Религията като че ли винаги ни е предлагала тази измамна двойственост. — Тя остави чашата си на плоския камък. — Тишината на безкрайните пространства или приятното спокойствие на вътрешната сигурност.

Издадох грубо възклицание.

— Мирската Църква предлага по-прагматична сигурност. Енея кимна.

— Може би днес това е единственото убежище. Навярно запасите ни от духовна вяра са се изчерпали.

— Навярно е трябвало отдавна да се изчерпат — строго отвърнах аз. — Суеверието е взело ужасна дан от човечеството. Войните… погромите… съпротивата срещу логиката, науката и медицината… да не споменавам все по-голямата власт на хората, които управляват Мира.

— Цялата религия ли е суеверие, Рол? Цялата вяра ли е безумие?

Погледнах към нея с присвити очи. Слабата светлина от вътрешността на заслона и още по-слабата светлина на звездите в небето навън играеше по изпъкналите й скули и по нежната заобленост на брадичката й.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз. С основание очаквах капан.

— Ако ти вярваше в мен, това щеше ли да е безумие?

— Да вярвам в теб… в какъв смисъл? — казах аз и чух, че гласът ми звучи подозрително, почти нацупено. — Като на приятел или като на месия?

— Каква е разликата? — вдигна рамене Енея и отново се усмихна по онзи начин, който обикновено означаваше определено предизвикателство.

— Вярата в приятел е… приятелство — опитах се да обясня. — Вярност. — Поколебах се. — Обич.

— А вярата в месия? — настоя Енея. Очите й блестяха на светлината.

Направих безцеремонен, отхвърлящ жест.

— Това е религия.

— Ами ако твоята приятелка е месията? — вече открито усмихната попита тя.

— Искаш да кажеш: „Ами ако твоята приятелка смята, че е месията?“ — поправих я аз. Отново свих рамене. — Предполагам, че й оставаш верен и се опитваш да не я допускаш до това убежище.

Усмивката на Енея изчезна, но усещах, че това не е заради грубата ми забележка. Погледът й се бе насочил навътре към нея.

— Иска ми се да беше толкова просто, скъпи ми приятелю.

Трогнат, изпълнен с вълна на тревога, истинска като пристъп на гадене, аз омекнах.

— Щеше да ми казваш защо си избрана за този месия, хлапе. Какво те прави връзката между два свята.

Момичето — млада жена, съзнавах аз — тържествено кимна.

— Бях избрана, просто защото съм първото дете на Техноцентъра и човешкия род.

Бе казвала това и преди. Този път кимнах.

— Значи това са двата свята, които свързваш… Техноцентъра и нас, така ли?

— Два от световете, да — отвърна Енея и отново вдигна поглед към мен. — Но не единствените. Тъкмо това правят месиите, Рол… хвърлят мост между различни светове. Между различни епохи. Осигуряват връзката между две несъвместими концепции.

— И връзката ти с тези два свята те прави месията? — отново попитах аз.

Енея бързо, почти нетърпеливо поклати глава. В очите й проблясна нещо като гняв.

— Не — рязко отвърна тя. — Аз съм месията заради онова, което мога да правя. Премигнах от яростта й.

— Какво можеш да правиш, хлапе?

Енея протегна ръка и нежно ме докосна.

— Спомняш ли си, когато ти казах, че Църквата и Мирът са прави за мен, Рол? Че съм вирус?

— А-ха.

Тя ме стисна за китката.

— Мога да предавам този вирус, Рол. Мога да заразявам други. В геометрична прогресия. Епидемия от заразоносители.

— Заразоносители на какво? — попитах аз. — На месианство ли?

Тя поклати глава. Изражението й бе толкова тъжно, че ми се прииска да я утеша, да я прегърна. Ръката й продължаваше да стиска китката ми.

— Не — заяви тя. — Просто на следващата стъпка в онова, което сме. В онова, което можем да бъдем. Поех си дъх.

— Говориш за учението за физиката на любовта — казах аз. — За възприемането на любовта като основна сила на вселената. Това ли е вирусът?

Без да пуска китката ми, тя продължително ме изгледа.

— Това е източникът на вируса — тихо отвърна Енея. — А аз уча как да използваме тази енергия.

— Как? — прошепнах.

Енея бавно премигна, сякаш тя беше онзи, който сънуваше и скоро щеше да се събуди.

— Да речем, че има четири стъпки — каза тя. — Четири етапа. Четири равнища.

Зачаках. Пръстите й оформиха примка около китката ми.

— Първата стъпка е да научиш езика на мъртвите — продължи Енея.

— Какво общо има…

— Шт! — Тя притисна към устните си показалеца на свободната си ръка.

— Втората е да научиш езика на живите — каза момичето.

Кимнах, без да разбирам нищо.

— Третата е да чуеш музиката на сферите — промълви тя.

По време на заниманията си в библиотеката в Талиезин-запад бях попадал на този древен израз: той бе съвсем объркан с астрология, с донаучната епоха на Старата Земя, с Кеплеровите малки дървени модели на слънчевата система, представляващи съвършени форми, обвивки на звезди и планети, движени от ангели… безброй томове с двусмислености. Нямах представа за какво говори младата ми приятелка и какво може да е значението на думите й в епоха в която човечеството се движеше през спиралния ръкав на галактиката по-бързо от светлината.