— Естествено — усмихнах се аз. — Защо не?

Отец Клифтън беше по-млад от мен, нисък — но не толкова нисък, колкото Дем Риа, Дем Лоа и тяхната раса — и топчест, с оредяваща, пясъчноруса коса и добродушно, червендалесто лице. Помислих си, че познавам този тип хора. Капеланът в планетарната гвардия малко приличаше на отец Клифтън — сериозен, в общи линии безобиден, малко нещо мамино синче, станало свещеник, така че никога да не му се налага да порасне и наистина да поеме отговорността за себе си. Баба бе човекът, който ми посочи, че енорийските свещеници в селата из мочурищата на Хиперион имат склонност донякъде да запазват детинските си черти: енориашите им се отнасяха към тях с почит, около тях се суетяха икономки и жени от всякакви възрасти и никога не влизаха в реално съперничество с други възрастни мъже. Струва ми се, че въпреки отказа й да приеме кръста, Баба не беше настроена действително антиклерикално, а просто се забавляваше с тази особеност на енорийските свещеници от великата и могъща мирска империя.

Отец Клифтън искаше да разговаряме за теология. Мисля, че тогава изпъшках, но добрият свещеник трябва да го бе приел като реакция към бъбречния камък, защото само се наведе към мен, потупа ме по ръката и измърмори:

— Спокойно, спокойно, синко.

Споменах ли, че беше поне с пет-шест години по-млад от мен.

— Рол… мога ли да те наричам Рол?

— Естествено, отче. — Затворих очи, сякаш заспивах.

— Какво е мнението ти за Църквата, Рол? Обелих очи под клепачите си.

— За Църквата ли, отче?

Отец Клифтън чакаше.

Свих рамене. Или по-точно, опитах се да свия рамене — не е толкова лесно, когато китката ти е закопчана над главата ти, а в другата ти ръка е вкарана интравенозна система.

Отец Клифтън трябва да бе разбрал несръчното ми движение.

— Тогава си безразличен към нея, така ли? — меко попита той.

Толкова безразличен, колкото може да е човек към организация, опитала се да го залови или убие, помислих си аз.

— Не съм безразличен, отче — отвърнах на глас. — Просто Църквата… хм, в много отношения изобщо не е свързана с живота ми.

Мисионерът леко повдигна пясъчнорусата си вежда.

— Божичко, Рол… Църквата е много неща… не всички от тях са безупречно добри, сигурен съм… но смятам, че едва ли можеш да я обвиняваш, че няма връзка с живота.

Помислих си дали отново да не свия рамене, но реших, че е достатъчно и едно такова несръчно сгърчване.

— Разбирам какво имаш предвид — отвърнах аз, като се надявах, че с това разговорът ще приключи.

Отец Клифтън се наведе още по-близо към мен, облегна лакти на коленете си и сключи длани пред себе си — но по-скоро в убеждаваща, отколкото в молитвена поза.

— Рол, ти знаеш, че утре сутрин ще те отведат в базата Вомбасино. Кимнах. Поне главата ми беше свободна.

— Знаеш, че наказанието за дезертьорство от мирския флот и Търговския мир е смърт.

— Да, но едва след справедлив процес.

Отец Клифтън не обърна внимание на сарказма ми. По челото му се появиха бръчки, които можеха да изразяват единствено тревога — макар че не бях сигурен дали за съдбата ми или за вечната ми душа. Навярно и за двете.

— За християните… — започна той и замълча за миг. — За християните такава екзекуция е наказание, известно неудобство, навярно дори моментен ужас, но после те продължават пътя си. За теб…

— Небитие — казах аз, за да му помогна да довърша мисълта си. — Голямото поглъщане. Вечен мрак. Нищо. Превръщам се в обиталище за червеи.

Отец Клифтън не се засмя.

— Не трябва да е така, синко.

Въздъхнах и погледнах през прозореца. На Витъс-Грей-Балианъс Б беше ранен следобед. Тук слънцето светеше различно от световете, които познавах добре — Хиперион Старата Земя, дори Mare Infinitum и другите места, посещенията ми на които бяха кратки, но напрегнати. Разликата обаче беше толкова фина, че ми е трудно да я опиша. Но бе красиво. Няма спор. Погледнах към кобалтовосиньото небе, прошарено с лилави облаци, към обилната светлина, която падаше по розовия кирпич и дървения перваз. Заслушах се в глъчката на децата, които играеха на улицата, в кроткия разговор между Сее Амбре и нейния болен брат Бин, във внезапния им, тих смях, когато нещо в играта им ги развесели, и си помислих: „Завинаги да загубя всичко това?“

И халюцинирах гласа на Енея, който казваше: „Завинаги да загубиш всичко това е същността на човешкото, обич моя“.

Отец Клифтън прочисти гърлото си.

— Чувал ли си някога за залога на Паскал, Рол?

— Да.

— Наистина ли? — Отец Клифтън изглеждаше изненадан. Имах чувството, че съм прекъснал предварително подготвената му линия на убеждение. — Тогава знаеш защо има смисъл — доста неубедително каза той.

Отново въздъхнах. Сега болката бе постоянна, а не на приливите, които ме бяха поглъщали през последните няколко дни. Спомнях си първата си среща с Блез Паскал в разговорите с Баба, когато бях хлапе. По-късно го обсъждахме с Енея в аризонския здрач и накрая бях потърсил неговите „Pensees“10 във великолепната библиотека на Талиезин-запад.

— Паскал е бил математик — казваше отец Клифтън, — преди Хеджира… от средата на осемнайсети век, струва ми се.

— Всъщност е живял в средата на седемнайсети век — поправих го аз. — От 1623 до 1662 г. — Малко блъфирах с датите. Изглеждаха ми верни, но не бих заложил живота си за това. Спомнях си епохата, защото една зима двамата с Енея бяхме прекарали няколко седмици в разговори за Просвещението и за неговото въздействие върху дохеджирските, домирските хора и институции.

— Да — съгласи се отец Клифтън, — но времето, в което е живял, не е толкова-важно, колкото така нареченият му „залог“. Помисли си, Рол — от една страна възможността за възкресяване, безсмъртие, вечност в рая и в Христовата светлина. От друга страна… как го каза ти?

— Голямото поглъщане. Небитие.

— Още по-лошо — със сериозна убеденост заяви младият свещеник. — Небитие означава празнота. Сън без сънища. Но Паскал е разбирал, че липсата на Христовото изкупление е по-ужасна. Тя е вечно съжаление… копнеж… безкрайна тъга.

— И ад ли? — попитах аз. — Вечно наказание? Отец Клифтън стисна длани, очевидно почувствал се неудобно от тази страна на уравнението.

— Навярно — отвърна той. — Но дори адът да е просто вечно разбиране на пропуснатите възможности… защо да поемаш този риск? Паскал е разбирал, че дори Църквата да греши, няма да загуби нищо, ако прегърне надеждата й. А ако е права…

Усмихнах се.

— Малко цинично, нали, отче?

Светлите очи на свещеника се впиха право в моите.

— Не толкова цинично, колкото да идеш на смърт без причина, Рол. Не и когато можеш да приемеш Христа като свой Господ, да вършиш добри дела сред другите човешки същества, да служиш на обществото и на своите братя и сестри во Христе и така да спасиш физическия си живот и безсмъртната си душа.

Кимнах. След малко казах:

— Може би все пак е важно времето, в което е живял. Отец Клифтън премигна.

— Имам предвид Блез Паскал — поясних аз. — Живял е по време на интелектуална революция, каквато човечеството рядко е преживявало. И отгоре на това Коперник, Кеплер и другите като тях са разкривали, че вселената е много по-сложна. Слънцето се е превръщало… е… просто в слънце, отче. Всичко се е премествало и отдалечавало от Центъра. Веднъж Паскал казал: „Ужасен съм от вечната тишина на тези безкрайни пространства“.

Отец Клифтън се наведе още по-близо към мен. Можех да усетя мириса на сапун и крем за бръснене от гладката му кожа.

— Още една причина да помислиш за мъдростта на този залог, Рол.

Премигнах. Искаше ми се да се отдръпна от розовото му и свежо избръснато лице. Страхувах се, че мириша на пот болка и страх. Не бях си мил зъбите от двайсет и четири часа.

— Струва ми се, че не искам да правя какъвто и да е залог, ако това означава да си имам работа с Църква, която е станала толкова покварена, че изисква покорство и подчинение като цена за спасяването на живота на нечие дете — отвърнах аз.