— Второ, Техноцентърът не е ли използвал телепортаторите като някаква космическа пиявица, за да изсмуква човешки неврални мрежи за проклетия си Абсолютен интелект? Всеки път, когато са се телепортирали, хората са били… използвани… от тези проклети независими интелекти. Прав ли съм?

— Прав си — съгласи се Енея.

— Трето — продължих аз, като свих показалец и докоснах средния си пръст, — в поемата Рахил — дъщерята на поклонника Сол Уайнтрауб, която се върнала от бъдещето с Гробниците на времето — разказала за някакво предстоящо време, в което… — промених интонацията на гласа си и цитирах: — …„бушуваше последната война между създадения от Техноцентъра АИ и човешкия дух“. Това грешка ли е?

— Не.

— Четири — казах, като започвах да се чувствам глупаво с това броене на пръсти, но бях достатъчно ядосан, за да продължа, — Техноцентърът не е ли признал на баща ти, че го е създал… че е създал киборга на Джон Кийтс… просто като капан за… как го наричаха?… за състрадателния компонент на човешкия Абсолютен интелект, който трябвало да се появи някъде в бъдещето?

— Така са заявили те — съгласи се Енея и отпи от чая си. Изглеждаше почти развеселена. Това още повече ме ядоса.

— Пето — свих последния си пръст така, че дясната ми ръка се превърна в юмрук. — Нима Техноцентърът и Мирът — по дяволите, Техноцентърът заповядва на Мира — не се опитаха да те заловят и убият на Хиперион, Ренесанс Вектор, Божия горичка… в половината спирален ръкав?

— Да — тихо отвърна тя.

— И нима Техноцентърът — яростно продължих аз, забравил за броенето и за факта, че разговаряме за грешките на стария поет, — не създаде онази жена… онова нещо… заради което бедният А. Бетик загуби ръката си на Божия горичка, а ти щеше да загубиш главата си, ако не се беше намесил Шрайка? — Наистина разтърсих юмрук, толкова бях бесен. — Нима шибаният Техноцентър не се опита да убие и мен, както и теб, и навярно щеше да ни убие, ако бяхме достатъчно глупави, че да се върнем в космоса на Мира?

Енея кимна.

Почти се задъхвах и се чувствах така, като че ли току-що съм спринтирал петдесет метра.

— Е? — неубедително попитах аз и отпуснах юмрук. Енея ме докосна по коляното. Както винаги, допирът й имаше въздействието на електрически удар.

— Рол, не съм казала, че Техноцентърът е вършил добрини. Казах просто, че чичо Мартин е допуснал грешка, обрисувайки го като враг на човечеството.

— Но ако всички тези факти са верни… — Озадачен, поклатих глава.

— Елементи на Техноцентъра са атакували Мрежата преди Падането — заговори Енея. — От посещението на баща ми при Ъмон знаем, че Техноцентърът не е бил единодушен в много от решенията си.

— Но… — започнах аз.

— Използвали са нашите неврални мрежи за проекта си за създаване на АИ — каза тя, — но няма никакви свидетелства, че това по някакъв начин е навредило на хората.

Тези думи едва не ме накараха да зяпна. Повръщаше ми се от мисълта, че онези проклети ИИ са използвали човешките мозъци като неврални балони за шибания си проект.

— Те не са имали право!

— Не, разбира се — съгласи се Енея. — Трябвало е да искат разрешение. Ти какво би им отговорил?

— Щях да им отговоря да си го начукат — отвърнах и веднага осъзнах абсурдността на израза по отношение на самостоятелни интелекти.

Енея отново се усмихна.

— Навярно си спомняш, че повече от хиляда години и ние сме използвали тяхната умствена енергия за собствените си цели. Струва ми се, че не сме искали разрешение от предците им, когато сме създали първите силиконови ИИ… или първия магнитен балон и РНК-същностите.

Ядосано махнах с ръка.

— Това е друго.

— Разбира се — отвърна Енея. — Групата от ИИ, която се нарича Абсолютните, е създавала проблеми на човечеството в миналото, ще продължи и за в бъдеще — освен всичко друго, ще се опита да убие и нас двамата с теб, — но тя е само една част от Техноцентъра.

Поклатих глава.

— Не разбирам, хлапе — вече по-меко признах аз. — Наистина ли искаш да кажеш, че има добри и лоши ИИ? Не си ли спомняш, че те наистина са обмисляли дали да не унищожат човешката раса? И че пак могат да го направят ако им се изпречим на пътя? Това според мен ги прави врагове на човечеството.

Енея отново ме докосна по коляното. Тъмните й очи бяха сериозни.

— Не забравяй, Рол, че самото човечество също за малко не е унищожило човешката раса. Капиталистите и Комунистите са били готови да вдигнат Земята във въздуха когато е била единствената обитавана от нас планета. И то за какво?

— Да — неуверено отвърнах аз, — но…

— Църквата също е готова да унищожи прокудените дори в този момент. Геноцид… с мащаби, каквито расата ни никога досега не е виждала.

— Църквата… и много други… не смятат прокудените за човешки същества — възразих аз.

— Глупости — изръмжа Енея. — Разбира се, че са. Еволюирали са от общ земен произход, също като Техноцентъра. И трите раси са сираци сред бурята.

— И трите раси… — повторих аз. — Иисусе Христе, Енея, да не би да включваш Техноцентъра в определението си за човечеството?

— Ние сме ги създали — тихо каза тя. — В началото сме използвали човешка РНК, за да увеличим мощността им… интелекта им. Имали сме роботи. Те са създали киборги от човешка ДНК и ИИ личности. В момента ни управлява човешка институция, която триумфира и изисква цялата власт заради вярата си и връзката си с Бог… с човешкия Абсолютен интелект. Управляван от Абсолютните, навярно Техноцентърът е в подобно положение. Можех само да зяпна момичето. Не разбирах. Енея постави и другата си ръка на коляното ми. През конопената тъкан на панталона си усетих силните й пръсти.

— Рол, спомняш ли си какво е казал на втория киборг на Кийтс ИИ Ъмон? Това е предадено вярно в „Песните“. Ъмон е говорел в нещо като дзен коани… или поне така е превел разговора чичо Мартин.

Затворих очи, за да си припомня тази част от епичната поема. Откакто с Баба се редувахме да я рецитираме край лагерния огън бе минало много време.

Енея изрече думите в момента, в които започваха да се оформят в паметта ми.

— Ъмон казал на втория киборг на Кийтс:

Потърках брадичката си и се замислих. Нощният вятър раздвижваше брезентовите гънки на входа на заслона и донасяше от пустинята сладки ухания. Непознати звезди висяха над старите земни планини на хоризонта.

— Предполага се, че Състраданието е бягащият елемент от човешкия АИ — бавно казах аз, сякаш решавах словесна загадка. — Част от нашето еволюирало в бъдещето съзнание, върнало се назад във времето.

Енея ме погледна.

— Хибридът е бил киборгът на Джон Кийтс — продължих аз. — Син Човешки и Син на Машината.

— Не — тихо възрази Енея. — Това е втората грешка на чичо Мартин. Киборгите на Кийтс не са създадени, за да станат убежище за Състраданието през тази епоха. Създадени са, за да станат инструмента за това сливане на Техноцентъра и човечеството. С други думи, да имат дете. Погледнах към ръцете на момичето на коляното ми. — Значи ти си съзнанието „… толкова божествено, колкото човечеството беше предполагало през трийсет поколения“?

Енея сви рамене.

— И имаш „… въображение, което може да обхване пространството и времето“?

— Всички човешки същества го имат — отвърна тя. — Просто в сънищата и във въображението си аз мога да виждам неща, които наистина ще се сбъднат. Помниш ли когато ти казах, че си спомням бъдещето?