Коняни се замисли. „Равно по стойност на безсмъртието на един трилион човешки същества?“

— Винаги съм смятала, че когато преди два века са се свързали с оцелелите елементи от Техноцентъра, Ленар Хойт и Лурдъсами са обещали Църквата тайно да възстанови Техноцентъра в човешкото пространство.

Исозаки разпери ръце.

— С каква цел, Анна? Каква е изгодата за Техноцентъра?

— Когато е бил съставна част от Хегемонията — отвърна тя, — управляваща Мрежата на световете и векторните връзки, Техноцентърът е използвал невроните в милиардите минаващи през телепорталите човешки мозъци като своего рода неврална мрежа, част от проекта им за създаване на Абсолютен интелект.

— О, да — каза шефът й. — Но сега няма телепортатори. Ако използват човешки същества… как? И къде?

Без изобщо да има такова намерение, Анна Пели Коняни вдигна ръка към гръдната си кост.

Исозаки се усмихна.

— Дразнещо, нали? Като дума, която е на върха на езика ти, но не ти идва наум. Мозайка с липсващи елементи. Но един от липсващите елементи току-що беше открит. Коняни повдигна вежди.

— Момичето ли?

— Върнало се е в пространството на Мира — съобщи по-възрастният лидер на Търговския мир. — Нашите агенти около Лурдъсами са потвърдили, че Техноцентърът е разкрил тази информация. Случило се е след смъртта на Негово светейшество… знаят само министърът на външните работи, великият инквизитор и висшите командири на мирския флот.

— Къде е тя?

Исозаки поклати глава.

— Даже да знае, Техноцентърът не го е съобщил на Църквата или на друга човешка институция. Но мирският флот е привикал онзи капитан — де Соя — заради новината.

— Техноцентърът е предсказал, че той ще участва в залавянето на момичето — каза Коняни. В ъгълчетата на устата й се очертаваха заченките на усмивка.

— И? — горд с ученичката си попита Исозаки.

— Законът на Ом — отвърна Коняни.

— Точно така.

Жената несъзнателно докосна гърдите си.

— Ако първи открием момичето, ще имаме възможност да започнем преговори с Техноцентъра. А също средствата — с новите технологии, с които ще разполагаме. — Нито един от лидерите на Търговския мир, които знаеха за тайния ИИ проект, никога не говореше гласно за това, въпреки обезопасените срещу подслушване кабинети.

— Ако успеем да открием какво получава от Църквата Техноцентърът в замяна на контрола над кръстоида — измърмори Исозаки. — И предложим същото или нещо по-добро.

Коняни разсеяно кимна. Разбираше, че всичко това е свързано с целите и усилията й като ръководител на Opus Dei. „Във всички отношения“, осъзна тя.

— Междувременно трябва да открием момичето преди другите… Мирският флот трябва да използва средства, които никога няма да разкрие на Ватикана.

— И обратно — добави Исозаки. Тази надпревара му доставяше огромно удоволствие.

— И ние ще трябва да направим същото — прибави Коняни и се насочи към асансьора. — Всички възможни средства. — Тя се усмихна на началника си. — Това е играта и тя има трима участници, нали, Кензо-сан?

— Точно така — потвърди Исозаки. — Победителят печели всичко — власт, безсмъртие и невъобразимо богатство. За загубилия остава унищожение, истинската смърт и вечно робство на потомството му. — Той повдигна показалец. — Но участниците не са трима, Анна. А шестима.

Коняни спря пред вратата на асансьора.

— Виждам четвъртия — каза тя. — И Техноцентърът има мотиви пръв да открие момичето. Но… Исозаки отпусна ръка.

— Трябва да допуснем, че детето има свои собствени цели в тази игра, нали? А който или каквото я е направило участник в играта… е, това трябва да е шестият ни участник.

— Или един от другите петима — усмихната отвърна Коняни. Тя също обичаше игрите с високи залози.

Исозаки кимна и завъртя стола си, за да проследи следващия изгрев. Той не се обърна, когато вратата на асансьора се затвори и Анна Пели Коняни изчезна.

Над олтара, със строго и непреклонно лице, Иисус Христос разделяше хората на добри и лоши — на възнаградени и прокълнати. Трета група нямаше.

Кардинал Лурдъсами седеше на трона си в Сикстинската капела и гледаше към фреската на Микеланджело „Страшният съд“. Лурдъсами винаги бе смятал, че този Христос е арогантна, надменна, безмилостна фигура — навярно тъкмо онзи образ, който можеше да контролира избора на нов Христов наместник.

Малкият параклис бе претъпкан с осемдесет и трите трона, на които седяха осемдесет и тримата лично присъстващи кардинали. Оставеното празно пространство позволяваше активирането на холосите, представляващи отсъстващите трийсет и седем кардинали — по един холос на трон.

Това беше първата сутрин след „заковаването“ на вратата на Ватиканския дворец. Лурдъсами се бе наспал и нахранил добре — негово легло беше кушетката във ватиканския му кабинет, а приготвената от монахините в дома за гости храна беше проста: проста храна и евтино червено вино, поднесени в пищните покои на Борджия. Сега всички се бяха събрали в Сикстинската капела, седнали на покритите си с балдахини тронове. Лурдъсами знаеше, че тази прекрасна гледка е липсвала от Конклава в продължение на много векове — още откакто някъде преди Хеджира, през деветнайсети или двайсети век сл. Хр. броят на кардиналите станал прекалено голям, за да позволява събирането на троновете в малкия параклис, помисли си той, — но към края на Падането на Телепортаторите Църквата бе станала толкова малка, че четирийсетината кардинали отново лесно можеха да се събират тук. Папа Юлий запази броя им малък — никога повече от сто и двайсет кардинали, въпреки разрастването на Мира. И тъй като почти четирийсет от тях не бяха в състояние навреме да стигнат за конклава, Сикстинската капела можеше да побере троновете на онези, които постоянно живееха на Пацем.

Моментът беше настъпил. Всички кардинали с право на глас в параклиса седяха един до друг. В празното пространство край масата на преброителите до олтара блестяха холосите на трийсет и седмината отсъстващи кардинали. Тъй като мястото бе толкова тясно, холосите бяха малки — големи почти колкото кукли човешки фигури на кукленски дървени тронове — всички носещи се във въздуха като призраци на някогашни кардинали.

Папа Юлий винаги беше избиран с акламиране. Един от тримата кардинали преброители повдигна ръка: Светият дух може би бе готов да движи тези мъже и жени, но имаше нужда и от известно координиране. Когато ръката на преброителя се спусна, осемдесет и тримата кардинали и трийсет и седемте холоса трябваше да заговорят като един.

— Eligo отец Ленар Хойт! — извика кардинал Лурдъсами и видя, че кардинал Мустафа вика същите думи изпод балдахина на трона си.

Преброителят пред олтара замръзна. Акламирането бе високо и ясно, но очевидно не единодушно. Това беше нещо ново. От 270 години насам акламирането бе ставало незабавно.

Лурдъсами внимаваше да не се усмихва или оглежда наоколо. Знаеше кои от по-новите кардинали не са извикали името на папа Юлий. Знаеше колко пари са отишли за подкупването на тези мъже и жени. Знаеше ужасния риск, който поемаха и заради който почти със сигурност щяха да страдат. Лурдъсами знаеше всичко това, защото имаше пръст в неговото инсцениране.

След кратко съвещание сред преброителите, онзи, който бе вдигнал ръка за акламирането, каза:

— Ще продължим с преброяване на гласовете.

Докато приготвяха и раздаваха бюлетините, кардиналите възбудено разговаряха помежду си. Това никога не се бе случвало през живота на повечето от тези принцове на Църквата. Акламиращите холоси на отсъстващите кардинали незабавно бяха загубили значението си. Макар че неколцина от тях бяха приготвили интерактивните си чипове за гласуването, повечето не си бяха направили този труд.

Церемониалмайсторите обиколиха троновете и раздадоха бюлетини — по три на всеки кардинал. Преброителите обиколиха гората от тронове, за да проверят дали всеки има писалка. Когато всичко беше готово, кардинал-дяконът сред преброителите отново повдигна ръка, този път, за да даде знак за гласуване.