— Хопа — каза тя и ми се усмихна. — Как се случи това?

— Законът на Нютон ли? — попитах.

— Логично е — прошепна Енея. — Какво тогава ще е противодействието, ако направя… ето така?

Струва ми се, че мигновеният резултат от експеримента изненада и двама ни.

— Остават ни часове до срещата на дърволета — тихо промърмори тя. После нареди нещо на капсулата и заоблените стени станаха абсолютно прозрачни. Сякаш плувахме сред тези безбройни клони и големи колкото платна листа. В един миг ни огряваше слънчевата топлина, в следващия поглеждахме от другата страна на прозрачната капсула потъвахме в нощ и звезди.

— Не се тревожи — каза Енея, — ние можем да виждаме навън, но външната повърхност не е прозрачна. Огледална е.

— Откъде си сигурна? — прошепнах и отново я целунах по шията, търсейки пулса й.

Тя въздъхна.

— Предполагам, че няма как да сме сигурни, освен ако не излезем да проверим отвън. Нещо като проблем на Дейвид Хюм19.

Опитах се да си спомня философските си занимания в Талиезин, разговорите за Бъркли, Хюм и Кант. Подсмихнах се.

— Има и друг начин да проверим — казах аз, като прокарах босото си стъпало по прасците и задната страна на бедрата й.

— Как? — със затворени очи измърмори приятелката ми.

— Ако някой можеше да ни види — отвърнах, като се плъзнах зад нея и започнах да разтривам гърба й, без да й позволявам да се отдалечи, — след трийсет минути навън ще се събере огромна тълпа от прокудени ангели, храмери и кометни фермери.

— Наистина — без да отваря очи отвърна Енея. — И защо?

Залових се да й покажа. Тя отвори очи.

— О, Господи — тихо възкликна Енея. Страхувах се, че я шокирам.

— Рол? — прошепна тя.

— Хммм? — без да спирам измърморих аз. Затворих очи.

— Може да си прав за това, че външната повърхност на капсулата е огледална — промълви тя и после отново въздъхна, този път по-дълбоко.

— Мммхмм?

Енея ме хвана за ушите и ни завъртя, притисна се към мен и прошепна:

— Защо не оставим външната повърхност прозрачна и не направим огледална вътрешната?

Рязко отворих очи.

— Майтап бе — прошепна тя и ни оттласна от стената на капсулата. Звездите сияеха навсякъде около нас.

На вечерята-заседание на „Игдразил“ бяхме облечени в официални черни костюми. Вълнувах се от мисълта, че съм на борда на един от легендарните дърволети и останах малко разочарован, когато разбрах, че не съм забелязал преминаването ни от клоните на биосферата в дънера. Едва когато се събрахме — бяхме стотици — на поредица от платформи и открити капсули и дърволетът наистина се отдели от заобикалящите го листа, големи колкото градове, клони, колкото провинции и стволове, колкото континенти разбрах, че сме на борда и се движим.

От стесняващата се корона на дървото до блестящата коренова система от кипяща ядрена енергия в основата му „Игдразил“ трябва да беше дълъг малко повече от километър. Ускорението донякъде ни върна гравитацията — навярно само няколко стотни от процента микрогравитация, — но въпреки това след безтегловността усещането бе объркващо. Все пак беше по-добре, че можем да седим на масите и да се гледаме в очите, вместо да плуваме във въздуха… Помислих си за Енея и за последните ни часове, прекарани заедно, и това ме накара да се изчервя. На многобройните платформи бяха подредени маси и столове. Мнозина висяха на крехките въздушни мостове, свързващи платформите, на спиралните стълбища, виещи се из клоните и листата на централния ствол като лиани или седяха в сенчести беседки.

Двамата с Енея бяхме настанени на кръглата централна маса, заедно с Истинския глас на Дървото Хет Мастийн, водачите на прокудените, още двайсетина храмери, бежанците от Тян Щан и други. Аз седях отляво на приятелката си. От дясната й страна бяха представителите на храмерите. Дори сега мога да си спомня имената на повечето присъстващи.

Освен капитана на дърволета Хет Мастийн, имаше още шестима храмери, сред които Кет Ростийн — представен ми като Истинския глас на Звездното дърво, първосвещеник на Муир и говорител на Храмерското братство. Сред дванайсетимата прокудени бяха Систендж Коридуел и Навсън Хамним, но имаше и други, които не приличаха на тези високи и слаби архетипи на прокудените: Ам Чипета и Кент Кинкент, двама по-ниски, по-тъмни прокудени — семейна двойка, помислих си аз, — с живи очи и без ципи между пръстите си; Сиан Кинтана Каан, жена, която или носеше блестяща роба от ярки пера, или си ги имаше по рождение, както и нейните синьопери партньори Пол Юри и Морган Ботъмс. Други двама повече подхождаха на представата ми за прокудените — Драйвендж Никаагат и Палу Корор, — защото бяха адаптирани към вакуумна среда и по време на целия банкет носеха сребърните си пластокостюми.

Присъстваха четирима хебронски сенешай алуити — Ллииоонн и Ооееаалл, с които се бях запознал по-рано, както и още две стройни зелени фигури, представени ми от Енея като Ааллооее и Ннииллоо. Можех само да предполагам, че четиримата са роднини или брачни партньори в някаква сложна връзка.

Извънземните акератаели като че ли отсъстваха, докато Енея не ми посочи към отдалечено място сред клоните, където микрогравитацията бе по-слаба. Там — между сияйните паяжини и светлоптиците — се носеха дисковидните създания. Дори ерговете, които контролираха сдържащото поле на дърволета, имаха свои представители под формата на Мьобиусови кубове с дискови преводачи в черните им матрици.

Отец-капитан Федерико де Соя седеше от лявата ми страна, придружен от своя помощник сержант Грегориъс. До сержанта беше полковник Федман Касад в официалната си черна униформа от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, който приличаше на холос от дълбокото хегемонийско минало. До него седеше Мълниеносната свиня, изправена и горда като стария воин от дясната й страна, а до нея — с бляснал и съсредоточен поглед — бе Гетсуанг Нгуанг Лобсанг Тенгин Гяпсо Сисунуангюр Тшунгпа Мапай Депал Сангпо, момчето Далай лама.

Всички други бежанци от Тян Шан бяха някъде на платформата. На централната маса видях Ломо Дондруб, Лабсанг Самтен, Джордж и Джигме, Харуюки, Кенширо, Войтек, Вики, Куку, Кей и други. След храмерите седяха А. Бетик, Рахил и Тео Бърнард. Рахил не откъсваше очи от полковник Касад, освен за да погледне към Енея, когато приятелката ми говореше. Сякаш останалите от нас не съществувахме.

Дребни храмерски прислужници, които Енея с шепот ми представи като клонинги от екипажа, поднасяха вода и по-силни напитки. Известно време се носеше обичайното мърморене и се водеха любезни разговори. После се спусна тишина, тежка като молитва. Когато Истинският глас на Звездното дърво Кет Ростийн се изправи, за да говори, всички други също станаха на крака.

— Приятели мои — каза дребният храмер, — братя во Муира, уважаеми прокудени съюзници, разумни сестри и братя от първичното Дърво на живота, хора бежанци от Мира и… — Истинският глас на Звездното дърво се поклони към Енея, — …дълбокоуважаема Онази, която учи.

Както знаят повечето от нас, онова, което някога Църквата на Шраика наричаше „дни на изкуплението“ — в които живеем вече близо три века — почти свършиха. В очакване на събитията Истинските гласове на Братството на Муира последваха пътя и на пророчество, и на разговор, посявайки семена в плодородната почва на откровението.

През тези предстоящи месеци и години ще се определи бъдещето на много раси — не само на човешката. Макар че сред нас има такива, които са получили дара да съзират мигове от бъдещето, вероятности, хвърляни като зар по неравната повърхност на пространството и времето, дори тези благословени не познават едно-единствено бъдеще, предопределено за нас или нашите потомци. Събитията са непостоянни. Бъдещето е като дим от горски пожар, очакващ вятъра или конкретни явления и лична смелост да раздухат искрите и въглените на действителността в една или друга посока.

Днес на този кораб… на преродения и преосветен „Игдразил“… ние ще определим собствените си пътища към бъдещето. Аз се моля на зърнатото от Муира Дърво на живота не само да оцелее нашето Братство, не само да оцелеят нашите прокудени братя, не само да оцелеят нашите преследвани и изтребвани разумни братовчеди от сенешаите и акератаелите, ерговете и зеплините, не само да оцелеят видовете, известни като човечество, но и днес да започнем да разбираме пророчествата си и всички видове на любимия живот — мекочерупчестата костенурка и светлоустите от Mare Infinitum, скачащият паяк и тесловото дърво, миещата се мечка от Старата Земя и томасовият ястреб от Мауи-обетована, — всички видове на любимия живот да се обединят във възродена почит като самостоятелни партньори в постоянния цикъл на живота във вселената.