Енея незабавно насочи вниманието си към капитан Федерико де Соя.

Свещеникът-капитан лежеше на един от неудобните поклоннически нарове, или съблечен до кръста от Грегориъс, или загубил горната част на униформата си по време на битката. Панталоните му бяха в дрипи. Ходилата му бяха боси. Единственото място на тялото, където не бе получил ужасно обгаряне, беше паразитният кръстоид на гърдите му — здрав и отвратително розов. Косата на де Соя беше изгоряла и лицето му бе покрито с рани от пръски разтопен метал и радиация, но можех да видя, че е поразителен човек, най-вече заради влажните му, тъжни кафяви очи, непомътени въпреки болката, която трябва да го измъчваше в този момент. Някой беше намазал с крем против изгаряне, временно болкоуспокоително и течен дезинфектант всички видими части от тялото на умиращия отец-капитан — и бе започнал стандартно интравенозно вливане с помощта на средствата от аптечката на спасителната лодка, — но това нямаше да промени крайния изход. И преди бях виждал такива изгаряния, не всички от сражения с космически кораби. По време на битките на Ледения шелф трима мои приятели бяха умрели за часове, тъй като не успяхме да ги евакуираме. Крясъците им бяха ужасни, дори непоносими.

Отец-капитан де Соя не крещеше. Можех да видя, че се напряга да не извика от болка, но мълчеше и очите му бяха съсредоточени единствено към ужасното усилие да запази мълчание, докато Енея коленичи до него.

Отначало не я позна.

— Бетц? — промълви той. — Командир Арджайл? Не… ти загина на поста си. Другите също… Пол Дениш… Илайджа се опитваше да освободи задната лодка… младите войници, когато десният борд беше пробит… но изглеждаш… позната.

Енея понечи да хване ръката му, видя, че три от пръстите на де Соя липсват и отпусна длан на окървавеното одеяло до него.

— Отец-капитан — съвсем тихо каза тя.

— Енея — каза де Соя. Тъмните му очи за първи път наистина погледнаха към нея. — Ти си детето… преследвах те толкова много месеци… видях те, когато излезе от Сфинкса. Невероятно дете. Толкова се радвам, че си оцеляла. — Погледът му се премести към мен. — Ти си Рол Ендимион. Чел съм досието ти от планетарната гвардия. Едва не те заловихме на Mare Infinitum. — Погълна го пристъп на болка и свещеникът-капитан затвори очи, като прехапа обгорената си и окървавена долна устна. След миг вдигна клепачи и ми каза: — Пазя нещо твое. Лична вещ на „Рафаил“. Светата служба ми позволи да го запазя, след като приключи разследването си. Сержант Грегориъс ще ти го даде, когато умра.

Кимнах, без да имам представа за какво говори.

— Отец-капитан де Соя — промълви Енея. — Федерико… можеш ли да ме чуваш и разбираш?

— Да — прошепна той. — Болкоуспокоителните… отказах на сержант Грегориъс… не исках завинаги да потъна в съня си. Няма лесно да се предам. — Болката се завърна. Виждах, че големи участъци по шията и гърдите на де Соя са напукани като обгорели люспи. По одеялата под него се стичаха гной и телесни течности. Мъжът затвори очи, докато пристъпът на болка отмине — този път му отне повече време. Спомних си как се бях присвивал от незначителната в сравнение с неговите болка от бъбречния камък и се опитах да си представя мъките му. Не успях.

— Отец-капитан — каза Енея, — има начин да оцелеете… Де Соя силно поклати глава, въпреки болката, която трябва да му причиняваше движението. Забелязах, че лявото му ухо се е превърнало във въглен. Част от него се отчупи върху възглавницата пред очите ми.

— Не! — извика той. — Казах на Грегориъс… никакво частично възкресение… идиот, безполов идиот… — Иззад овъглените му зъби се разнесе кашлица, която можеше да е смях. — Преживях достатъчно като свещеник. И без това… уморен… уморен от… — Почернелите остатъци от пръстите на дясната му ръка се повдигнаха към розовия двоен кръст на гърдите му. — Нека това нещо умре заедно с мен.

Енея кимна.

— Нямах предвид да се преродите, отец-капитан. Имам предвид да живеете. Да бъдете излекуван.

Де Соя се опита да премигне, но клепачите му бяха разкъсани.

— Не и като затворник на Мира… — успя да изрече той. Въздухът му стигаше само толкова, колкото да говори всеки път, щом издишаше. — Ще… ме… екзекутират. Аз… дезертирах. Убих много невинни… мъже… жени… в защита на… приятелите си.

Енея се наведе по-близо към него, за да срещне погледа му.

— Отец-капитан, Мирът продължава да преследва и нас. Но ние имаме кораб. На него има автохирург.

Сержант Грегориъс пристъпи напред от стената, на която изтощено се облягаше. Мъжът на име Карел Шан все още бе в безсъзнание. Хоуг Либлър, очевидно потънал в някакво свое страдание, не реагира.

Енея трябваше да повтори, за да може де Соя да я разбере.

— Кораб? — рече той. — Древният хегемонийски кораб, с който избягахте ли? Не е въоръжен, нали?

— Не — потвърди тя. — И никога не е бил. Де Соя отново поклати глава.

— Трябва да ни… се нахвърлиха петдесет… кораба от архангелски клас. Няколко… още… са там. Няма начин… да стигнете… до каквато и да е… точка на прехвърляне… преди… — Отец-капитанът затвори разкъсаните си клепачи, докато болката го поглъщаше. Този път очевидно едва не го отнесе. Той се върна сякаш от някакво далечно място.

— Всичко е наред — прошепна Енея. — Аз ще се погрижа за това. Вие ще сте в автохирурга. Но ще трябва да направите нещо.

Отец-капитан де Соя изглеждаше прекалено изтощен, за да говори, но помръдна глава, за да я изслуша.

— Трябва да се откажете от кръстоида — каза Енея. — Трябва да отхвърлите този вид безсмъртие.

Почернелите устни на капитана се отдръпнаха от зъбите.

— С радост… — изхриптя той. — Но съжалявам… не може… щом веднъж го приемеш… не можеш… да се откажеш… от кръстоида.

— Да — промълви Енея, — може. Ако решите да го направите, аз мога да го сваля. Нашият автохирург е стар. Той няма да е в състояние да ви излекува, докато кръстоидният паразит е в тялото ви. На борда на кораба нямаме възкресителна ясла…

Де Соя протегна длан към нея. Покритата му с люспи двупръста ръка силно стисна ръкава на термоякето й.

— Няма значение… няма значение дали ще умра… махни го. Махни го. Ще умра като истински… католик… отново… ако ти… можеш да ми помогнеш… да се избавя… от него. — Той почти извика последните думи.

Енея се обърна към сержанта.

— Имате ли някаква чаша?

— В аптечката има чаша — изтътна гигантът и се пресегна. — Но нямаме вода…

— Аз нося — каза приятелката ми и свали херметично затворената бутилка от колана си.

Очаквах вино, но когато напуснахме Храма, висящ във въздуха безброй часове по-рано, взехме със себе си само вода. Енея не си направи труда да търси тампон със спирт или стерилен скалпел. Тя ме повика да се приближа, свали ловджийския нож от колана ми и прокара острието по три от пръстите си с бързо движение, което ме накара да потръпна. Потече кръв. Енея потопи пръстите си в прозрачната пластмасова чаша само за миг и във водата започнаха да се вихрят тъмночервени течения.

— Изпийте това — каза на отец-капитан де Соя тя, като помогна на умиращия мъж да повдигне глава.

Той отпи, закашля се, после отново отпи. Очите му бяха затворени, когато Енея го отпусна обратно на окървавената възглавница.

— Кръстоидът ще изчезне след двайсет и четири часа — промълви приятелката ми.

Отец-капитан де Соя издаде същия хриптящ звук.

— Но аз ще съм мъртъв до един час.

— След петнайсет минути ще бъдете в автохирурга — отвърна Енея и докосна оцелялата му ръка. — Сега спете… но не умирайте в ръцете ми, Федерико де Соя… не умирайте в ръцете ми. Имаме да си говорим за много неща. И трябва да ми… да ни… направите една огромна услуга.

Сержант Грегориъс се приближи до нея.

— Г. Енея… — каза той, замълча, потътри крака, после пак започна: — Г. Енея, мога ли и аз да пия от тази… вода?

Енея го погледна.

— Да, сержант… но ако веднъж пиете, никога повече няма да можете да носите кръстоид. Никога. Няма да има възкресяване. Има и други… странични ефекти.