— Да, г. Силенъс — съгласи се андроидът. — Всеки следващ студен сън оказва все по-силно въздействие на системите ви. Съживявяващата и животоподдържаща апаратура е доста стара. Истината е, че няма да преживеете още много събуждания.

— О, я млъквай — изръмжа поетът. — Ти си песимистична, мрачна дърта кучка.

— Да, г. Силенъс.

— От колко време си с мен, Радик?

— От двеста четирийсет и една години, единайсет месеца и деветнайсет дни — каза андроидът. — Стандартни.

— И още не си се научила да правиш хубаво кафе.

— Да, г. Силенъс.

— Но все пак си включила кафеника, нали така?

— Да, г. Силенъс. Според обичайните ви инструкции.

— Добре, мамицата му — рече старият поет.

— Но вие няма да сте в състояние да поемате течности през устата поне още дванайсет часа, г. Силенъс — съобщи А. Радик.

— Арррггххх! — изхриптя старецът.

— Да, г. Силенъс.

Няколко минути по-късно, по време на които старецът като че ли отново се беше унесъл в сън, Мартин Силенъс каза:

— Някаква вест от момчето или детето?

— Не, сър — отвърна А. Радик. — Но пък, разбира се, в последно време ние имаме достъп само до вътрешносистемната мирска комуникационна мрежа. А като цяло новите им кодове са доста добри.

— Не се ли носи мълва за тях?

— Поне на нас не ни е известно, г. Силенъс — каза андроидът. — В момента Мирът е в хаос… в много системи е избухнала революция, имат проблеми със своя кръстоносен поход срещу прокудените в Периферията, в границите на Мира постоянно се придвижват бойни и транспортни кораби… говори се и за вирусната зараза, макар и само в изключително предпазливи кодирани съобщения.

— Заразата — повтори Мартин Силенъс и се усмихна с беззъбата си уста. — Детето, предполагам.

— Напълно възможно, г. Силенъс — отвърна А. Радик, — макар че е напълно възможно да се разпространява и действителна вирусна зараза на онези светове, които…

— Не — прекъсна я поетът, като поклати глава прекалено силно за състоянието си. — Енея е. И нейното учение. Разпространява се като пекинската треска. Ти не си спомняш пекинската треска, нали, Радик?

— Не, сър — потвърди жената, като свърши с проверката си на жизнените му признаци и превключи модула на автоматично управление. — Това е било преди моето време. И преди времето на който и да е друг. Освен вас, сър.

При други обстоятелства поетът би избълвал някоя мръсотия, но сега само кимна.

— Зная. Аз съм природна аномалия. Дайте своите два гроша и влезте в шатрата… за да видите най-стария човек в галактиката… да видите мумията, която ходи и говори… нещо като… да видите отвратителното създание, което отказва да умре. Странен съм, нали, А. Радик?

— Да, г. Силенъс. Поетът изсумтя.

— Е, недей да храниш излишни надежди, синя жено. Няма да се гътна, докато не получа вест от Рол и Енея. Трябва да довърша „Песните“, а няма да науча края им, докато те не ми го предоставят. Как мога да измисля нещо, преди да съм видял какво ще направят?

— Точно така, г. Силенъс.

— Не ме иронизирай, синьо създание.

— Да, г. Силенъс.

— Почти преди десет години момчето… Рол… ме попита какви са заповедите му. Казах му… да спаси детето Енея… да събори Мира… да унищожи властта на Църквата… и да върне Земята обратно оттам, където е отишла, мамицата й. Обеща, че ще го направи. Разбира се, тогава двамата се бяхме напили като тараби.

— Да, г. Силенъс.

— Е? — рече поетът.

— Какво „е“, сър? — попита А. Радик.

— Е, има ли някакъв признак да е направил нещо от нещата, които обеща, Радик?

— От мирските предавания отпреди девет години и осем месеца ни е известно, че е избягал от Хиперион с кораба на Консула — отвърна андроидът. — Можем да се надяваме, че детето Енея все още е в безопасност.

— Да, да — измърмори Силенъс и немощно махна с ръка, — но Мирът съборен ли е?

— Поне ние не сме забелязали такова нещо, г. Силенъс — каза Радик. — Вече ви споменах за някои проблеми, освен това чуждопланетните преродени туристи на Хиперион понамаляха, но…

— И педерастката Църква все още е в бизнеса със зомбита, така ли? — вече с по-силен глас попита поетът.

— Църквата продължава възхода си — потвърди А. Радик. — С всяка следваща година все повече хора от мочурищата и планините приемат кръстоида.

— Да вървят по дяволите — изпъшка старецът. — Предполагам, че и Земята не се е върнала на мястото си.

— Не сме чували за такова невероятно събитие — отвърна андроидът. — Разбира се, както споменах, в последно време електронната ни подслушвателна апаратура се ограничава само до вътрешносистемните комуникации и тъй като корабът на Консула замина с г. Ендимион и г. Енея почти преди десет години, възможностите ни за дешифриране не са…

— Добре, добре — прекъсна я поетът. Гласът му отново звучеше ужасно уморено. — Сложи ме да седна на гравитостола.

— Страхувам се, че това ще стане най-малко след два дни — внимателно каза андроидът.

— Скапана работа — въздъхна древната фигура, носеща се сред тръби и сензорни кабели. — Можеш ли да ме приближиш до прозореца, Радик? Моля те. Искам да видя пролетните чалмови дървета и руините на този стар град.

— Да, г. Силенъс — каза жената-андроид, искрено зарадвана, че е в състояние да направи още нещо за стареца, освен да поддържа функциите на тялото му.

Мартин Силенъс гледа през прозореца в продължение на цял час, като се бореше с пристъпите на болка и ужасната сънливост, която го теглеше обратно към състояние на сомния. Светлината беше утринна. По аудиоимплантите си чу птича песен. Старият поет си мислеше за малката си осиновена племенница, за детето, което бе решило да се нарече Енея… мислеше си за скъпата си приятелка Брон Ламиа, майката на Енея… за това колко дълго бяха врагове, колко се бяха мразили по време на последното велико поклонение на Шрайка преди толкова време… за историите, които си бяха разказали и за нещата, които бяха видели… за Шрайка в Долината на Гробниците на времето, за червените му, пламтящи очи… за учения… как ли се казваше? Сол… Сол и малкото му повито в пелени изчадие, което се връщаше назад във времето… и за войника… Касад… така беше… полковник Касад. Старият поет никога не беше давал и пукната пара за военните… всички бяха идиоти… но Касад бе разказал интересна история, беше водил интересен живот… другият свещеник, Ленар Хойт, педант и задник, но първият… онзи с тъжните очи и кожения дневник… Пол Дюре… за този човек си струваше да се пише…

Мартин Силенъс постепенно отново потъна в сън. Светлината на утрото го огряваше, очертаваше безбройните бръчки и прозрачната, пергаментова плът, под която се виждаха сините му, слабо пулсиращи вени. Не сънува… но част от ума му вече нахвърляше следващите части на безкрайните му „Песни“.

Сержант Грегориъс не преувеличаваше. По време на последната битка на своя кораб „Рафаил“ отец-капитан де Соя бе получил ужасни обгаряния и умираше.

Сержантът ни беше отвел в храма. Постройката бе странна, също както и тази среща: отвън имаше голяма, гола каменна плоча, гладък монолит — Енея спомена, че е донесен от първия храм на Нефритения император на Старата Земя, — докато в херметично затворения двор на самия кънтящ храм каменен парапет заобикаляше скала, която представляваше действителния връх на Тай Шан, свещения Велик връх на Средното царство. В задната част на огромния храм имаше малки стаи за сън и хранене на поклонниците и в една от тях открихме отец-капитан де Соя и другите двама оцелели. Освен Грегориъс и умиращия де Соя, имаше още двама мъже — Карел Шан, офицер по оръжейните системи, сега ужасно обгорен и в безсъзнание, и Хоуган Либлър, представен от сержанта като „бивш“ заместник командир на „Рафаил“. Либлър беше в най-добро състояние от четиримата — лявата му подлакътница бе счупена и сега носеше шина, но нямаше обгаряния или натъртвания, — ала слабият мъж беше мълчалив и затворен, сякаш бе в шок или размишляваше за нещо.