— Зная, че ти се струва безумно, Рол. Голяма част от онова, което все още ни предстои да преживеем, е много странна.

— Слабо казано — отвърнах аз. Още една мисловна ключалка поддаде. — Тео Бърнард! — възкликнах аз.

— Да?

— В „Песните“ има Тео, нали? Мъж… — Съществуваха много варианти на устното предание, поемата понякога се пееше и в съкратените, популярни версии се пропускаха много от по-дребните подробности. Баба ме беше накарала да науча по-голямата част от цялата поема, но скучните моменти никога не бяха задържали интереса ми.

— Тео Лейн — кимна Енея. — По едно време секретар на Консула на Хиперион, по-късно първи хегемонийски генерал-губернатор на нашата планета. Като момиче веднъж се срещнах с него. Достоен мъж. Скромен. Носеше архаични очила…

— Този Тео — прекъснах я аз, като се мъчех да си обясня нещата. „Някаква промяна на пола?“ Тя поклати глава.

— Почти улучи, но няма да получиш пура, както би казал Фройд.

— Кой?

— Тео Бърнард е пра-пра-пра и така нататък внучка на Тео Лейн — продължи Енея. — Нейната история сама по себе си е цяло приключение. Но е родена в тази епоха… избягала от мирските колонии на Мауи-обетована и се присъединила към бунтовниците… но го направила заради нещо, което аз казах на първия Тео преди близо триста години. То се предавало от поколение на поколение. Тео знаеше, че ще съм на Мауи-обетована, когато бях…

— Откъде? — прекъснах я аз.

— Точно това бях казала на Тео Лейн — отвърна приятелката ми. — Кога ще съм там. Информацията се пазела в рода му… също както поклонението на Шрайка се пази в „Песните“.

— Значи все пак можеш да виждаш бъдещето — безизразно отбелязах аз.

— Бъдеща — поправи ме Енея. — Вече съм ти казвала, че мога. Чу ме и тази вечер.

— Че си видяла собствената си смърт ли?

— Да.

— Ще ми разкажеш ли какво си видяла?

— Не сега, Рол. Моля те. Когато настъпи моментът.

— Но щом има различни бъдеща — казах аз и долових ръмженето на болка в собствения си глас, — защо си видяла само една своя смърт? И щом можеш да я видиш, защо не можеш да я избегнеш?

— Бих могла да избягна точно тази смърт — тихо отвърна тя, — но това няма да е правилното решение.

— Как изобщо е възможно изборът на живота пред смъртта да е неправилно решение? — попитах. И разбрах, че съм извикал. Ръцете ми бяха свити в юмруци.

Енея докосна тези юмруци с топлите си длани, скри ги в дългите си пръсти.

— Точно това е въпросът — толкова тихо каза тя, че трябваше да се наведа напред, за да я чуя. Светлината на светкавиците играеше по склоновете на Хенг Шан. — Смъртта никога не е за предпочитане пред живота, Рол, но понякога се налага.

Поклатих глава. Съзнавах, че в този момент трябва да изглеждам нацупен, но не ме интересуваше.

— Ще ми кажеш ли кога ще умра аз?

Тя срещна погледа ми. Тъмните й очи бяха бездънни.

— Не зная — просто каза Енея.

Премигнах. Почувствах се смътно наранен. Нима бе толкова безразлична, че да не погледне в моето бъдеще?

— Разбира се, че не съм безразлична — промълви тя. — Просто реших да не поглеждам към онези вероятностни вълни. Беше ми достатъчно… трудно… да видя собствената си смърт. А да видя твоята, щеше да е… — Енея издаде странен звук и разбрах, че плаче. Приближих се към нея и я прегърнах. Тя се отпусна на гърдите ми.

— Извинявай, хлапе — казах с устни до косите й аз, макар че не можех да обясня точно за какво се извинявам. Бе странно да се чувствам едновременно толкова щастлив и толкова нещастен. При мисълта да я загубя ми се искаше да крещя, да хвърлям камъни към планината. Сякаш отразявайки чувствата ми, от върха на север изтътна гръм.

Зацелувах сълзите й. После просто продължихме да се целуваме. Солта на сълзите й се смесваше с топлината на устните й. После отново се любихме и този път движенията ни бяха бавни, внимателни и безвременни.

Когато се отпуснахме под студения вятър, все още притиснати един към друг, Енея постави ръка на гърдите ми и каза:

— Искаш да ме попиташ нещо. Усещам го. Какво е то? Помислих си за всички онези въпроси, които ме изпълваха по време на „дискусията“ й — за всичките й разкази, които бях пропуснал и които трябваше да наваксам, за да разбера защо е необходима церемонията на причестяването: „Какво всъщност е кръстоидът? Какво готви Мирът на онези опустели светове? Какво всъщност се надява да постигне Техноцентърът с всичко това? Какво, по дяволите, е Шрайка… чудовище ли е или закрилник? Откъде е дошъл? Какво ще стане с нас? Какво от онова, което вижда в бъдещето Енея, трябва да науча, за да оцелеем… за да избегне участта, за която е разбрала, още преди да се роди? Каква огромна тайна се крие зад Празнотата, Която Обвързва и защо е толкова важно да се свърже с нас? Как ще избягаме от тази планета, ако Мирът наистина е погребал единствения телепортал под стопена скала и между кораба на Консула и нас има мирски бойни кораби? Кои са тези «наблюдатели», за които говореше, че шпионирали човечеството векове наред? Какво означава всичко това за научаването на езика на мъртвите и така нататък? Защо създанието Немес и неговите близнаци все още не са ни убили?“

— Била ли си с някой друг? — попитах аз. — Любила ли си се с някой друг преди мен?

Това беше безумие. Не ми влизаше в работата. Тя бе на почти двайсет и две стандартни години. Аз бях спал с жени — не можех да си спомня фамилиите им, но в планетарната гвардия, а после, докато работех в казиното на Деветте опашки… какво ме интересуваше… какво значение имаше… трябваше да зная.

Тя се поколеба само за миг.

— Първият ни път заедно не ми беше… за пръв път — отвърна Енея.

Кимнах. Чувствах се като свиня и воайор. Гърдите ми пронизваше истинска болка. Не можех да се сдържа.

— Обичаше ли… го? — „Откъде знаеш, че е бил «той»? Тео… Рахил… тя се заобикаля с жени.“ Гадеше ми се от собствените ми мисли.

— Обичам те, Рол — прошепна Енея.

Казваше го едва за втори път след сбогуването ни на Старата Земя повече от пет и половина години по-рано. Тези думи би трябвало да възвисят душата ми. Но ме болеше прекалено силно. Тук имаше нещо важно, което не разбирах.

— Но е имало друг мъж — казах аз. Усещах думите като камъни в устата си. — Ти си го обичала… — „Само един ли? Колко?“ Исках да изкрещя на мислите си да млъкнат. Енея притисна показалец до устните ми.

— Обичам те, Рол, не го забравяй, докато ти разказвам тези неща. Всичко е… сложно. Заради това коя съм аз. Заради онова, което трябва да направя. Но те обичам… Обичам те още, откакто за пръв път те видях в сънищата си от бъдещето. Обичах те, когато се срещнахме в прашната буря на Хиперион, сред хаоса, стрелбата, Шрайка и хокинговото килимче. Спомняш ли си как те прегърнах. когато полетяхме с него и се опитахме да избягаме? Още тогава те обичах…

Мълчаливо зачаках. Показалецът на Енея се плъзна от устните към бузата ми. Тя въздъхна, сякаш на раменете й тегнеше тежестта на светове.

— Добре — тихо каза любимата ми. — Имаше мъж. Любила съм се и преди. Ние…

— Сериозно ли беше? — прекъснах я аз. Гласът ми прозвуча странно, като изкуствените нотки на кораба.

— Бяхме женени — продължи Енея.

Веднъж на река Канс на Хиперион се сбих с по-възрастен моряк, който бе двойно по-тежък от мен и имаше безкрайно по-голям опит в юмручния бой. Без да ме предупреждава, той ме удари по брадичката така, че пред очите ми причерня, коленете ми се подкосиха и се прекатурих през перилата в реката. Мъжът лично се хвърли във водата да ме измъкне. Дойдох в съзнание след една-две минути, но минаха часове преди кънтенето в главата ми да утихне и погледът ми да се фокусира.

Сега беше още по-ужасно оттогава. Можех само да лежа и да я гледам, да гледам към любимата ми Енея и да чувствам пръстите й по бузата си като странно студено и чуждо докосване на непозната. Тя отдръпна ръка.

Имаше нещо още по-лошо.

— Двайсетте и три месеца, една седмица и шест часа, които липсваха — поясни Енея.