Отново му отговори телохранителят.

— Няколко кораба вече трябва да са били улучени или унищожени, Ваше светейшество — поясни Ейхеджи. — Кохерентните лъчи и СПБ са станали видими в разширяващите се полета от останки, замръзнал кислород, молекулярен прах и други газове.

За известно време това накара групата ни да потъне в мълчание.

— Веднъж баща ми наблюдавал такава битка на Хиперион — прошепна Рахил. Тя разтърка голите си ръце, сякаш изведнъж й бе станало студено.

Премигнах и погледнах към младата жена. Не бях пропуснал забележката на Енея за бащата на приятелката й Сол… Достатъчно добре знаех „Песните“, за да разпозная в Рахил бебето от легендарното хиперионско поклонение дъщерята на Сол Уайнтрауб… но признавам, че не бях повярвал напълно в това. В „Песните“ бебето Рахил се беше превърнало в почти митичната жена Монита — жена, върнала се назад във времето в Гробниците заедно с Шрайка. Как можеше същата Рахил да е тук сега?

Енея прегърна Рахил през рамо.

— И майка ми — тихо каза тя. — Само че тогава се е смятало, че това са хегемонийските сили срещу прокудените.

— Ами сега? — попита Далай лама. — Прокудените срещу Мира ли? И защо мирските бойни кораби са пристигнали неканени в нашата система?

Няколко бели сфери светлина запулсираха, уголемиха се, избледняха и изчезнаха. Всички запремигвахме, за да проясним погледите си.

— Предполагам, че мирските бойни кораби са били тук още откакто се появи първият им кораб, Ваше светейшество — отвърна Енея. — Но не мисля, че се бият с прокудени.

— С кого тогава? — попита момчето. Енея отново вдигна лице към небето.

— С един от своите — каза тя.

Внезапно проблесна поредица от експлозии, съвсем различни от другите… по-близки и по-ярки, последвани от три ослепителни метеоритни опашки. Една от тях веднага експлодира в горните слоеве на атмосферата, оставяйки зад себе си опашки от останки, които бързо изгоряха. Втората се стрелна на запад, обагри се от жълто до червено и чисто бяло и се пръсна на стотици по-малки опашки двайсет градуса над облачния западен хоризонт. Третата с пронизителен писък разкъса небето от запад на изток — наистина можехме да чуем звука, отначало като свистене на чайник, после като вой и накрая като ужасен рев на торнадо, заглъхнал със същата бързина, с каквато се бе разнесъл, — за да се раздели на три-четири големи пламтящи маси, които изгоряха, преди да достигнат хоризонта. Остана само една и тази последна горяща част от кораба сякаш до последния момент се гърчеше насред полета си в жълти проблясъци, преди да изчезне от поглед.

Изчакахме на горната платформа още половин час, но освен десетки ядрени проблясъци през първите няколко минути — космически кораби, ускоряващи за прехвърляне от системата на Тян Шан, разбрах аз, — нямаше какво друго да видим. Постепенно звездите отново станаха най-ярките светлини в небето и всички се разотидоха — Далай лама се върна в леглото си в монашеските жилища, другите в постоянните или временните си стаи на по-долните равнища.

Енея помоли неколцина от нас да останем — Рахил и Тео, А. Бетик, Ломо Дондруб и мен.

— Това е знакът, който очаквах — съвсем тихо каза тя, когато останахме сами на платформата. — Утре трябва да заминем.

— Да заминем ли? — повторих аз. — Къде? Защо?

Енея ме докосна по ръката. Разтълкувах жеста й като:

„По-късно ще ти обясня“. Замълчах, докато говореха другите.

— Крилете са готови, Учителю — обади се Ломо.

— Позволих си волността да проверя пластокостюмите и дихателните маски в жилището на г. Ендимион, докато ви нямаше — каза А. Бетик. — Всички са в добро състояние.

— Утре ще довършим работата и ще организираме церемонията — рече Тео.

— Иска ми се и аз да можех да дойда — въздъхна Рахил.

— Къде? — повторих аз, въпреки всичките си усилия да се сдържа.

— И ти си поканен — отвърна Енея, като продължаваше да докосва ръката ми. Това всъщност не отговаряше на въпроса ми. — Ломо и А. Бетик… ако двамата все още сте готови.

Ломо Дондруб широко се усмихна. Андроидът кимна. Започнах да си мисля, че съм единственият на територията на храма, който не разбира какво става.

— Лека нощ на всички ви — каза Енея. — Ще станем при първи зори. Няма нужда да ни изпращате.

— По дяволите — отвърна Рахил. Тео кимна в знак на съгласие. — Ще сме там, за да се сбогуваме — прибави Рахил.

Енея кимна и докосна ръцете им. Всички се заспускаха по стълбите или се плъзнаха по кабелите.

Двамата с Енея останахме сами на най-горната платформа. След битката небето изглеждаше мрачно. Разбрах, че облаците са се издигнали над хребета и скриват звездите като мокра хавлия, хвърлена върху черна дъска. Енея отвори вратата на стаята си, влезе вътре, запали фенера и се върна на прага.

— Идваш ли, Рол?

Разговаряхме. Но не веднага.

Сексът ми се струва прекалено абсурден, когато го описвам — абсурден ми се струва дори моментът, когато небето буквално се стоварваше отгоре ни и след като любовницата ми току-що беше провела нещо като Тайна вечеря, — но сексът никога не е абсурден, щом правиш любов с жената, която истински обичаш. С мен бе така. Дори да не го бях разбирал преди Тайната вечеря, тогава го осъзнах — изцяло, напълно и безусловно.

Може би два часа по-късно Енея облече кимоно, аз нахлузих юката18 и ние застанахме до отворения шоджи. Тя запари чай, двамата взехме чашите си и седнахме един срещу друг, опрели гръб на рамките на паравана. Босите ни ходила се докосваха. Моят десен и нейният ляв крак висяха над бездънната бездна. Въздухът беше студен и миришеше на дъжд, но бурята бе преминала на север от нас. Върхът на Хенг Шан се криеше в облаци, ала постоянните проблясъци на мълниите осветяваха всички по-ниски хребети.

— Рахил наистина ли е онази Рахил от „Песните“? — попитах аз. Това не бе въпросът, който исках, но се страхувах да задам.

— Да — отвърна Енея. — Тя е дъщерята на Сол Уайнтрауб — жената, която се разболяла от болестта на Мерлин на Хиперион и след двайсет и седем години отново станала бебе, което Сол взел със себе си на поклонението.

— И жената, която също е известна като Монита — прибавих аз. — И като Мемносина…

— Припомняща — промълви Енея. — И Памет. Подходящи имена за ролята й по онова време.

— Та това е било преди двеста и осемдесет години! — възкликнах аз. — И на десетки светлинни години… на Хиперион. Как е стигнала тук?

Енея се усмихна. От топлия чай към разрошената й коса се надигаше пара.

— Моят живот започна преди повече от двеста и осемдесет години — напомни ми тя. — И на десетки светлинни години… на Хиперион.

— Значи е стигнала тук също като теб, така ли? През Гробниците на времето?

— И да, и не — отвърна Енея. Тя повдигна ръка, за да не ми позволи да възразя. — Зная, че искаш да ти го кажа направо, Рол… без алегории, сравнения или евфемизми. Съгласна съм. Моментът за откровен разговор настъпи. Но истината е, че Сфинксовите гробници на времето са само част от пътуването на Рахил.

Зачаках.

— Спомняш си „Песните“ — каза тя.

— Спомням си, че поклонникът на име Сол е взел дъщеря си… след като личността на Кийтс някак си я спасила от Шрайка и след като започнала да остарява нормално… че я е отвел през Сфинкса в бъдещето… — Замълчах. — В това бъдеще ли?

— Не — отвърна Енея. — Бебето Рахил отново станало дете, а после и млада жена в бъдеще, различно от това. Баща й повторно я отгледал. Тяхната история е… чудесна, Рол. Буквално изпълнена с чудеса.

Разтрих челото си. Главоболието ми бе преминало, но сега заплашваше отново да се завърне.

— И е стигнала тук пак през Гробниците на времето, така ли? — попитах аз. — Които са се връщали във времето заедно с тях?

— Отчасти през Гробниците на времето — каза Енея. — Освен това самата тя е способна да се движи през времето.

Зяпнах. Това граничеше с лудост.

Енея се усмихна, сякаш прочела мислите ми или просто разчела изражението на лицето ми.