— Спри малко — нервно рече Хък. — Дай стоп-кадър на човека зад паравана.

Този път Ана-Мария изостави приличието и с помощта на компютъра проектира десетократно увеличение на кадъра върху бялата полукръгла стена на хола. Хък се загледа като хипнотизиран в силуета. Струваше му се, че гледа до болка познатия портрет, захвърлен преди доста години в килера, и отказваше да повярва. Все пак се насили и попита:

— Той ли е?

Ана-Мария му отговори тихо, като се опитваше да го успокои:

— Съжалявам, Хък, но според компютъра вероятността това да е баща ти е деветдесет и два процента.

В бързината да замаже неловкото положение тя съвсем забрави изисканите обноски и пусна отново записа без помощта на дистанционното управление.

Напрежението си казваше думата.

Синтия: …Край на цитата. Същият достоверен източник сподели с мен, но вече без право да го цитирам, че между убийството или мистериозното изчезване на генерал Дудаев и факта, че златната чаша също потъна вдън земя, има явна връзка. При това тя не е криминална, както някои среди в Русия се опитват да я изкарат, а политическа. И според мен следите определено водят към Френска Полинезия.

Хък слушаше със затворени очи и помръдващите ямички по бузите му подсказваха, че стиска челюстите си с всичка сила. Ана-Мария се изкушаваше да спре записа и да го замъкне в спалнята, но не беше сигурна, че това ще помогне. От няколко дни се любеше с угрижен мъж и това никак не й се нравеше. А само преди седмица Хък беше чудесен любовник.

Ралица: Синтия, местните дипломатически източници потвърждават или отричат да са получавали послание от губернатора на Френска Полинезия?

Синтия: Всичките ми опити да получа официален отговор останаха „без коментар“. Но представител на отговорно министерство, близък до средите около шефа на сигурността в Чечня Ахмед Закаев, неофициално заяви, без право да го цитирам, че категорично отрича да е получавана дипломатическа нота от която и да било отвъдморска територия на Франция. Повтарям. Това не беше цитат. Според мен липсата на официално заявление се дължи на факта, че продължава усиленото разследване на загадъчната смърт и още по-мистериозното погребение на генерал Дудаев. Едно е сигурно обаче. Все още няма достоверна хипотеза за това как загина или къде изчезна генерал Дудаев и кой всъщност беше погребан в запечатания ковчег. Засега това беше всичко специално за Си Ен Ен от Грозни. С вас беше Синтия Макалистър.

Звукът изчезна. Ана-Мария деликатно го бе изключила, за да даде възможност на Хък да осмисли новата информация. В това време тя с интерес следеше репортажа за глада в Южен Судан. Хък отвори очи и видя, че беше анонс на утрешната специална емисия. Редакторите в централата на Си Ен Ен в Атланта още нямаха материал от традиционното за това време на годината събитие и бяха пуснали стар репортаж за бедстващите номади в Нубийската пустиня със съответния надпис „Архивни кадри“. Именно пустинята задържаше като магнит интереса на Ана-Мария.

Погледът на Хък се вторачи в една точка, докато умът му анализираше видяното и чутото по Си Ен Ен. Както можеше и да се очаква, старият Хогбен отново се бе появил на сцената, но въпросът беше доколко е замесен.

Когато накрая мина и любимата на Ана-Мария рубрика по Си Ен Ен „Картини и звуци“ — този път от Ерусалим — той се обърна към нея:

— Ти какво смяташ, че става?

— Положението не е чак толкова напечено, колкото изглежда на пръв поглед — тутакси му отговори прекалено бодро Ана-Мария, сякаш искаше да заличи лошото впечатление от откритието, че баща му е забъркан в цялата дандания. — Според мен опасенията ти са напразни или най-малкото преувеличени. Компютърът и аз смятаме, че няма никакви сериозни признаци скоро да избухне ядрена война между Чечня и Френска Полинезия. Вероятността все още е под пет процента.

Самото споменаване на думата „война“ накара Хък да трепне. Ако баща му стоеше в дъното на цялата работа тия пет процента значеха много.

— Какви са ти основанията? — насили се да попита той.

Тя беше имала достатъчно време за сериозен анализ и сега му докладваше резултатите кратко и ясно като истински началник на генерален щаб:

— Осланям се най-вече на изявлението на приближения на Закаев. Пък и самият Закаев ми изглежда разумен човек. Новият временен шеф Яндарбиев се вслушва в думите му, защото по неволя се озова между две силни фигури — Масхадов и Басаев — и трябва да се облегне на някого.

— Как ще обясниш тогава, че някой е направил заявки на мафията за ядрени бойни глави и, ако не се бях намесил на време, те щяха да отидат в нечии ръце?

Хък мразеше евфемизмите, но суеверно отбягваше да произнесе името на баща си от страх да не предизвиква съдбата.

— Струва ми се, че има и друг, засега неясен фактор — смело реши да излъже Ана-Мария. Нали все пак компютърът отчете цели пет процента несигурност. — Нямаме абсолютно достоверни доказателства, че зад всичко това се крие баща ти. Ясно е, че има посредници, които ръчкат огъня и същевременно пускат мъгла на журналистите. Но не се безпокой, скъпи. Скоро ще ги измъкнем на светло. Не могат да се крият вечно. Засега обаче смятам, че няма непосредствена опасност.

Хък затвори очи и прокле наум цялата каша. Беше му писнало от нея и най-вече от глупостите на стария Хогбен. Ана-Мария пак се зачете в „Критика на чистия разум“. За известно време зловредният мирис на война се разсея и семейното огнище стана някак по-уютно.

Поне за случайните посетители.

Старият Хогбен не можеше да откъсне очи от калпака на Яндарбиев. Този простоват, обърнат, пресечен конус от естествена вълна кой знае защо го превличаше като магнит. Веднъж, докато гледаше телевизия, погледът му остана в него и оттогава, щом го зърнеше в новините, този калпак приковаваше вниманието му.

С всеки понякога се случва такова нещо. Загледаш се в уж някой обикновен калпак и очите ти остават в него. Прилича малко на медитация. Уж не мислиш за калпака, съзнанието ти се е отвеяло нанякъде, но осезанията ти живеят собствения си живот и подробно изучават калпака, сякаш съдбата ти зависи от това. И скоро се улавяш, че се питаш: защо изглежда така този калпак, кой ли го е майсторил с толкова любов, какво ли е искал да каже?

Най-после Хогбен имаше възможност да разгледа калпака на живо, в натуралния му вид. Беше висок, необичайно висок калпак. Преобладаваше тъмносивата окраска, в миши цвят, изпъстрена с бели и черни петънца. Дъното беше леко хлътнало под горния ръб и черно. Много черно.

— Лорд Холбрук? — нетърпеливо се обърна към него Зелимхан Яндарбиев.

Временният президент се славеше като търпелив човек, но само преди минути бе излязъл от тежко заседание в планината с умерения Аслан Масхадов и безкомпромисния Шамил Басаев, на което с часове уточняваха позициите си в преговорите с генерал Лебед, та се нуждаеше от малко сън.

— Да — механично се отзова Хогбен.

Стъкленият му поглед можеше да издържи и най-строгия технически контрол в „Йена Глас“. Той така и не можеше да откъсне очи от калпака, сякаш го бе омагьосал. Беше като дамга, като еврейска звезда. С него дори и русокосият му син Хък щеше да заприлича на чеченец.

— Имате ли да ми съобщите нещо ново или да отложим разговора за по-късно? — все още успяваше да поддържа добрия тон Яндарбиев, но клепачите на близко разположените му очи морно бяха клепнали.

— Да.

Защо калпаците на останалите чеченци бяха по-светли, помисли си Хогбен. И те бяха сиви, но видимо по-светли. Дали беше игра на светлината, или ефектът се създаваше от съотношението на белите и черните петънца?

— Как да разбирам вашето „да“, лорд Холбрук? — не издържа умореният Яндарбиев. — „Да“ на първия ми въпрос, или „да“ на втория ми въпрос?

— Да, да!

Всъщност Хогбен не мислеше за калпака, а за сина си. И мислите му придобиваха все по-зловещ оттенък.

— Винаги съм се отнасял с голямо уважение към английската дипломация, лорд Холбрук, и смятам, че в Босна направихте невъзможното, но признавам, че сега не ви разбирам — в гласа на шефа на Чеченска република Ичкерия се прокрадна студенина. Той стана от импровизираната маса за преговори в пещерата някъде в затънтените западни покрайнини и посочи един от притежателите на по-светлите калпаци. — Оставям ви да разговаряте с началника на сигурността. Довиждане. Може би ще се видим по-късно.