Вече с отворени и пламнали от свян очи го изгледа два пъти. Увлечена в достоверното представяне на сексуалната техника, на места бе допуснала неоправдан натурализъм. Тя цензурира някои детайли най-вече в едрите планове. Винаги се стремеше да подчертава любовта пред секса, дори когато в нейните представи любовната игра бе перверзна. Все пак филмчетата й ги гледаха и деца. Мисълта за подрастващите я подсети, че я чака по-важна работа от печеленето на пари и удоволствията. Ана-Мария прехвърли новото произведение на изкуството на своя адрес в Интернет, премахна всички следи от прекъсването на текущата програма, пусна я отново и потегли към пустинята.

Съвестта й бе някак гузна от въображаемите сексуални преживелици и по пътя се отби за малко у дома. Хък го нямаше и всичко беше постарому. Компютрите си работеха, но електронната поща беше празна. Тя провери за всеки случай и поредната емисия новини на Си Ен Ен. Около Чечня и Френска Полинезия нямаше нищо ново. Ана-Мария суеверно се отказа да поръчва китайска храна за вечеря и отпраши.

И в пустинята нищо не беше се променило по време на нейното отсъствие. Тук животът течеше бавно и величествено като водите на река Ганг. Само дето в този край тя се наричаше Нил. Гладното лъвско семейство продължаваше напразно да търси плячка. Като отплата за безпокойството учтивата Ана-Мария реши да им помогне. Някъде след полунощ тя откри от въздуха стадо антилопи и след като си поигра няколко часа с тях, на зазоряване прегриза гърлото на най-немощната. Според безмилостните закони на природата тя нямаше никакъв шанс дълго да оцелее. Пък и програмата за следващите дни изискваше, ако не успее да намери достоен заместник на мъжкаря, новият й нубийски приятел да бъде сит и задоволен. С една дума: по-мирен.

Ана-Мария се повъртя наоколо, като изчакваше тия причудливи неразумни подобия на гордия й род да открият позакъснялата вечеря по миризмата на прясна кръв.

Атомите на Хък се скалъпиха криво-ляво в молекули, молекулите — в клетки и така нататък. Удобна, но досадна работа. Добре, че процесът течеше сравнително бързо. Тук, на Земята, траеше точно една секунда и триста петдесет и седем хилядни. Ако случайно някой любопитен тип зяпаше съсредоточено тъкмо в тази точка от пространството, където щеше да се появи, за него Хък щеше да изплува сякаш от мъглата. А за това винаги можеше да се намери някакво що-годе разумно обяснение.

В кабината на асансьора за адските покои на баща му, разбира се, нямаше никой. Той се прехвърли направо в тясното преддверие в дъното на шахтата. Нямаше нужда баща му да знае, че може да пътува извън времето, затова Хък си придаде замаян вид, като че ли бясно се бе спускал почти в безтегловност с личното превозно средства на стария Хогбен под мантията на Земята.

Влезе, без да почука.

— Изпий си рибеното масло!

Баща му не говореше на него, а на глупавия си папагал. Това, което каза на Хък беше още по-тъпо:

— А, понапълнял си от последния път, когато те видях. И много изискан ми изглеждаш. — За ужас на Хък в гласа на Хогбен нямаше и капчица ирония. Той говореше с благия тон на обичлив баща. — Отдавна не съм те виждал толкова прилично облечен.

— …прилично облечен — повтори папагалът, като се кипреше като някоя умна сова.

— Надявам се, че не ме извика, за да обсъждаме съотношението между гръдната обиколка, ханша и талията ми — тросна му се голият Хък.

Той не се засягаше много, когато някой се натискаше да обсъжда фигурата му. Хък си я харесваше. Беше едър, широкоплещест, рус, със сини очи и дълга коса — изобщо, въплъщение на ариец от постановка на Вагнер през трийсетте години в Германия. Може би тъкмо поради това презираше всички, които величаеха арийците или имаха претенции, че са такива. Повече от тях мразеше само светското възпитание на баща си или по-точно онова, което той пробутваше за благородни обноски между баща и син.

— …талията ми — изпъшка Освалд с малко закъснение и си заоглежда снагата.

— Не мислиш ли, че сто и тринадесет килограма и двеста седемдесет и пет грама са ти множко — тутакси го претегли на око старият Хогбен.

— …бая множко — прояви творчество тъпият папагал.

— Ако искаш да знаеш, Ана-Мария е с цели седем килограма по-тежка от мен — взе да се дразни Хък. — И, моля те, накарай тоя глупак да млъкне!

Баща му махна с ръка пред очите на папагала като най-долнопробен фокусник и Освалд заспа на рамото му. Днес старият Хогбен напомняше на стандартен английски професор. Беше си придал вид на разсеян, нуждаещ се от подстригване, строен, елегантно развлечен, малко муден, застаряващ хубавец — същински Пол Маккартни. Но човек можеше да си помисли, че е някой завеян тип от шоу бизнеса, само докато не видеше очите му. На немигащите си очи с огромни зелени ириси Хогбен трудно би могъл да придаде благост. Те бяха студени и безизразни, сякаш бяха създадени специално да гледат през хората. Хък само веднъж през последния век бе зървал подобни очи, когато Лаврентий Берия за миг си свали очилата на един прием в американското посолство през Втората световна война. Но Хък отдавна беше свикнал и с очите на баща си, и с постоянно менящата се обстановка в дома му под земята.

След последния скандал за модернистичните цапаници на Хогбен стените в дневната му бяха чисто бели и подтискащо голи като в хирургическа зала. Мебелите от черен орех рязко се открояваха върху ослепително белия мраморен под и изглеждаха стерилни. Сякаш недокоснати от човешка ръка. Светът за известно време се е лишил от пагубния импулс на „природната среда“, помисли си Хък. Дали пък старият Хогбен не беше се вразумил? Докога ли?

Той за миг се поблазни от мисълта, че баща му най-сетне е лепнал болестта на Алцхаймер и вече не помни какви щуротии си е наумил да извърши. Май беше по-добре да се измита преди да са се скарали отново.

След като проточи паузата достатъчно, та да му полази по нервите, старият Хогбен ехидно подхвърли:

— На някои вечно им върви дори с любовниците.

— Тръгвам си — сопна се Хък и му обърна гръб.

— Всичко хубаво. И поздрави Ана-Мария. Като те гледам такъв, й се чудя на акъла. Какво ли намира в теб?

— Сбогом.

Хък затръшна вратата отвън, но в мрачното предверие до ушите му продължаваше да достига назидателното нравоучение на баща му: „Явно не го интересува, че митничарите във Феликстоу са заловили цял контейнер с парички!“ После гръмогласният смях на стария Хогбен го заля и Хък осъзна зловещия смисъл на думите му миг преди отново да се разпадне на съставните си части.

Върна се разтреперан.

Баща му продължаваше да говори на спящия папагал:

— Кой ли клетник е изгорял с цели петдесет и пет милиона долара? Леле, Освалд, да знаеш само как гаднярите-митничари доволно потриваха ръце.

— И ти нищо ли не направи? — избухна Хък.

— Че някой да ме е молил? — най-после благоволи да го забележи старият гръмовержец.

Хък побесня:

— Татко, престани с твоите евтини номера. В тази игра е заложен животът на много невинни хора. Да не говорим, че скапаният свят е пълен с тъпи военни и, докато мигнеш, тия гадняри могат да ни изпарят. Буквално всички ще отидем по дяволите.

— Не богохулствай, ами седни — простодушно се престори, че му се кара баща му, но всъщност мед му капеше на душата, като гледаше как синът му излезе от релсите. — Все аз ли трябва да ти оправям кашите? Кога ще пораснеш най-сетне!

— Хайде да не говорим кой и чии бакии оправя непрекъснато! — Хък изобщо не обърна внимание на поканата да седне. — Какъв смисъл има да повтаряме последния си разговор. Близо цял век се бъхтих като бял роб заради теб и най-вече за семейната чест. И какво получавам насреща — черна неблагодарност!

— Зелена! — меко го поправи баща му.

— Моля?!

— Зелена „неблагодарност“. В зелено, сине. В зелено! Нещо не си във форма днес.

Старият Хогбен направо сияеше, а втренчените му невиждащи очи можеха да накарат дори Игнацио Лойола да се изчерви.