— А кой подкокороса германците да дадат цяла камара пари на Ленин, за да прави революция? — допълни, както се очакваше, баща му с победоносен вид.

— Ха! Първо, това си беше най-обикновена сделка и никой — нито аз, нито германците, нито дори ти! — никой не можеше да предвиди колосалните последствия. — Гласът на Хък застрашително набираше сила. Той едва се сдържаше да не избухне. — Второ, крайната ми цел, както добре знаеш, беше единствено да спра по-бързо Първата световна война. И, трето, благодарение на твоите неовладени емоции, въплътени в постна боя, разредена с вкиснала амброзия, идеите на един от многото редови германски философи, преписвал избирателно Кант, Хегел и кой ли не…

— Този тип на силни духом, напълно неметафизични хора се появява неизменно в историята — отново в просъница взе думата тъпият папагал. — В техни ръце е духовната и материална участ на всяка късна епоха. Те са създали вавилонския, египетския, индийския, китайския и римския империализъм. В такива епохи будизмът, стоицизмът и социализмът са узрели до завършени световни настроения, които за сетен път са съумеяли да завладеят и дълбоко да преобразят гаснещото човечество.

Гаднярът Освалд механично си цитираше барабар с правописните грешки!

— Ами ти защо накара онзи тип Георги Марков да емигрира? — добави ни в клин, ни в ръкав баща му и гордо се изпъчи като достоен съавтор на Шпенглер.

— Какво за Марков?! Аз ли съм виновен за Георги Марков? Това, наистина, е върхът на безобразието! Не стига, че хората вече не могат да ходят спокойно по улицата с чадъри заради теб, ами уби човека, само защото ходил на лов с любимия ти диктатор, а после взе да пише истината за него.

— Стига! — изсъска тихо баща му. — Няма да позволя на сополивия ми син да се пише по-голям католик от папата!

— Добре, че спомена папата! Щях да забравя. Защо трябваше да намесваш българите в атентата срещу папата? Само защото аз съм роден в България, нали?! Умря си от кеф да ме уязвиш по този начин. Искаш ли да знаеш истината? Истината е, че ти ревнуваш! И ревнуваш като разгонен носорог! — Хък си спомни как баща му преди час най-безцеремонно нахлу в личния му живот и гласът му взе да набира сила. — Ревнуваш, че хората боготворят само един от твоя род! Истинският създател на материалната Вселена! А тебе са те забравили. Светът се движи от материалното, а разумът, доколкото го има, отдавна не зависи само от теб и ти просто завиждаш на брат си. — Хък съвсем забрави благоприличието. — И, дявол да го вземе, завистта ти е първична и неподправена, като на някоя възпълничка клакьорка, която умира от завист, че погледите на всички момчета са впити в стройните разголени крака на празноглавата й съученичка, дето стои на един чин с нея и непрекъснато й преписва домашните!

— Хък!

— Татко!

— …тттатко — разсъни се Освалд и тутакси заклини.

Баща му напевно се провикна:

— Стига с таз кавга. Събудихме децата…

— Ами сега… — не се стърпя Хък.

— …ами сега — спря да заеква папагалът.

Баща му ловко приключваше всичките им разговори все по някакъв глупав, оперетен начин. Но този път Хък му беше приготвил малка изненада.

Разпадна се пред очите му.

Прибра се бързо у дома, но не завари Ана-Мария във ваната, както обикновено по това време на деня. Коженият стол пред нейния компютър все още съхраняваше влагата от прекрасното й тяло и свидетелстваше, че тя не си е нарушила дневния режим, а само е съкратила стандартната процедура.

На неговия екран културно бе активирано кратко, делово съобщение от електронната поща:

Докато възприемаше бавно написаното, защото умът му все още бе зает свирепо да спори с баща му, образът на екрана се разпадна и мястото му зае ново съобщение:

Хък машинално чукна само два клавиша, този път на кирилица, защото те активираха вируса, който беше напъхал по мрежата в компютъра на баща си преди седмица:

Ще има да взема!

Нека сега си оправя компютъра цял ден.

Някъде в дълбините на сърцето си той все още таеше жалки остатъци от любовта към шантавия си баща. След като навърши осемнайсет години Хък прекара много щастливи мигове със стария Хогбен. Но през последния век баща му го изкарваше от кожата, защото от импулсивните му хрумвания пострадаха милиони хора.

Преди двайсетина години, когато старият Хогбен разбра, че комунистическата идея започва да губи почва под краката си, той спазари евтино душата на Робърт Максуел и дълго се подвизава под неговото име. И въпреки всичките каши, които успя да забърка, сега най-нагло се опитваше да се изкара дисидент. След практическия крах на комунизма обаче нещо в стария Хогбен се пречупи като суха клечка в края на лятото и той главозамайващо бързо взе да се вдетинява. Самоуби непотребното разплуто тяло на Максуел и сега явно си бе прикачил нова самоличност.

Дълбоко в себе си баща му отчаяно се инатеше като опърничаво магаре на мост и отказваше да признае, че бояджийската му издънка — комунизмът — е просто глуха, странична галерия по пътя на човешка цивилизация към вселенския разум. Нещо повече, Хък непрекъснато откриваше, че старият Хогбен продължава да подкокоросва разни групички смахнати терористи тук и там по света. И сега косите на Хък се изправяха при мисълта, че баща му е забъркан в историята с ядрените бойни глави. И въпросът беше дали е само забъркан, или старият Хогбен пак беше в основата на цялата каша? Хък се страхуваше в яда си да не направи някоя глупост. Трябваше да последва Ана-Мария и да се посъветва с нея. Файлът SAFARI беше пълен с убийствено точни и ясни инструкции, които просто нямаше как да не изпълни. Те безпроблемно го отведоха с два самолета през три летища и още толкова гранични пункта до жаркото сърце на Африка, като му оставиха дълги часове за размисъл.

Житието на Хък се равняваше на двайсетина нормални човешки живота и приличаше повече на синкопирана мелодия на Скот Джоплин. Но, откъдето и да погледнеше този своеобразен рагтайм, резултатът беше отчайващ. Той живя усилно, трескаво, като невидял, поне пет пъти по-активно от съвременниците си и, разбира се, направи двеста пъти повече грешки от тях. Хък си помисли, че тази цифра странно съвпада с броя на жените, с които бе поддържал връзки. Дали беше случайно? Глупости! Търсеше под вола теле. Много от тях бе обичал истински, а за някои бе готов да умре и сега…

Ето че пак се изхвърли. За хората тази метафора винаги можеше да стане реалност, но не и за него. Наследили до голяма степен гените на баща си, практически Хък и сестра му Шуин бяха безсмъртни колкото материалната вселена или поне колкото слънцето, което в момента закачливо надничаше от илюминатора на самолета. Баща му държеше в стъкленици точни техни копия и досега се бе налагало два пъти да повтаря с Хък чудото на Исус с възкресението на Лазар. В началото Хък губеше само част от спомените си — онези, за които стария Хогбен нямаше и представа. Но това обикновено само радваше Хък. Той жадуваше да се приспособи към хората, да стане един от тях, но дълги години се чувстваше като бръмбар в мравуняка.

Много вода изтече докато свикне с факта, че той и сестра му са безсмъртни. Всъщност след самоубийството й, единственото нещо, което го крепеше, освен любовта му към Ана-Мария, бе мисълта, че рано или късно един ден отново ще види сестра си. Съжаляваше само за Фред. Но приятелят му беше в разцвета на силите си и Хък не губеше надежда да придума баща си за още един Исусов подвиг.

През всичките тези тринайсет века Хък най-болезнено преживяваше загубата на любимите и приятелите си. Всички те изживяваха отредения им живот и напускаха този свят, а Хък оставаше. Няколко пъти дори се опита да спи по десет-петнайсет години с надеждата, че може да изтрие мъчителните спомени. Никаква полза нямаше. Щом се събудеше, животът около него си продължаваше и той не ставаше по-малко безсмъртен. Когато в края на краищата се примири, реши, че във Вселената има само две страшни неща: да умреш рано и да живееш вечно. Колкото и парадоксално да изглеждаше на пръв поглед, лекарството за този изначален страх и в двата случая беше едно и също: да живееш интензивно, да се сдобиваш с нови приятели, да обичаш, да се раздаваш, да създаваш.