Преди всичко благодаря на жена си и на двете си дъщери за тяхната любов. Благодаря и на майка си и на баща си, лека им пръст. Благодаря на баба и дядо по майчина линия, които ми дадоха българския корен. Всъщност дядо си Кръстьо (просто е съименник с Христос) не познавам, но му благодаря точно толкова, колкото и на втория баща на майка ми — белогвардейския емигрант дядо Сергей, който отгледа с риболов нея, а после и мен в ранното ми детство. Благодаря и на дядо и баба по бащина линия. Да прощава дядо Гарабед, но благодаря най-вече на баба Аршауи Мамигонян. При споменаването на тази фамилия обикновено всички арменци стават на крака заради Вартан Мамигонян — той е нещо като техния Левски, защото през V век загинал за християнската вяра и свободата на Армения.

Благодаря на Луис Паджет, Лорънс О’Донъл, Хенри Катнър, Пол Едмъндс, Кейт Хамънд и Келвин Кент — всички тях ги чувствам малко или много като свои бащи. Същите чувства изпитвам към Аркадий и Борис Стругацки, Джеръм К.Джеръм, Михаил Булгаков, Реймънд Чандлър, Андрей Платонов и Хорхе Луис Борхес. Когато на времето получих писмо от Аркадий Натанович, мислех, че това е най-щастливият миг в живота ми. В писмото пишеше: „Не задавай тъпи въпроси кое как би трябвало да се предаде на български, ами по-бързо превеждай «Пикник край пътя» и го издавай, докато не са го спрели!“. По-късно животът ми поднесе и по-щастливи мигове.

Поклон на Рей Бредбъри, Айзък Азимов, Артър Кларк, Клифърд Саймък, Робърт Шекли и Хари Харисън. И тях ги чувствам като далечни роднини. Те в значителна степен обогатиха гимназиалното ми образование, защото Стивън Спилбърг и Джордж Лукас още ги нямаше. Благодаря и на съдбата, която великодушно ми позволи през 1979 г. да създам библиотека „Галактика“, макар че не ми даде възможност да издавам Роджър Зелазни, Филип Хосе Фармър, Робърт Хайнлайн, Франк Хърбърт, Алфред Ван Вогт и Л.Рон Хабърд. А те не ми бяха роднини. В това трудно за ония години начинание ми помогнаха мнозина, но най-вече Любен Дилов, Агоп Мелконян и моите приятели — археолозите Александър Минчев и Петко Георгиев. С малко закъснение сега поднасям и на тях искрените си благодарности.

Естествено, дължа особена признателност на Освалд Шпенглер, Арнолд Тойнби и Лев Николаевич Гумильов — най-великите философи на историята — които ми отвориха очите да уча икономика и после да не я практикувам. Така те привърнаха приключенията на духа ми в наука.

Благодаря за професионализма, ненатрапчиво разбитите илюзии и всичко останало, което през 90-те години можеше да се нарече: Издателска къща и галерия „Сталкер“. Благодарение на „Сталкер“ имах финансовата възможност да напиша тази книга, без семейството ми да умре от глад.

Благодаря на моя компютър „ICS Pentium“ и, разбира се, на неговата душа — „Adobe Page Maker 6.01“, които единствени ме търпят безпрекословно на този свят и се лаская от мисълта, че дори ме обичат.

Накрая благодаря и на останалите велики умове, до които съм се докоснал през годините, като Андрей Сахаров, Ярослав Хашек, Джеръм Д. Селинджър, Даниил Хармс, Умберто Еко, Михаил Зошченко, Уилям Уортън, Джеймс Фрейзър, Е. Л. Доктороу, Иля Илф и Евгений Петров например. Случаят с Фрейзър е по особен, защото благодарение на „Златната клонка“ контактувах с повечко умове едновременно.

Съжалявам, че по чисто технически причини не мога да спомена всички, които по един или друг начин са ми повлияли, за да не заприлича тая страница на телефонен указател. Все пак целта ми не беше да пиша Нобелова лекция, а най-кратката благодарствена реч за „Оскар“.

Варна, 29 декември 1996 г., 12:30:15

Откъм обления в слънце залив се зароди вятър. Поривът достигна до каменистия бряг, изкатери на един дъх канарата, пропъди зноя от терасата и сякаш отвя черните мисли на Хък. Времето спря за миг и той нарами кръста си…

Щом попадна в парка, инстинктивно се наведе като ветеран от специалните части. Слава богу, никой не стреляше по него. Просто се беше убол. Тъкмо заради такива досадни дреболии не си падаше много по пътуването извън времето.

Докато вадеше дългия сух трън, забит като назидателен пръст в босата му пета, той машинално установи с периферното си зрение, че бе прозрачен, слънчев, приветлив ден, пропит от благоухания. Лошо поддържаното английско имение пустееше подобно на по-изисканите си събратя. Само обитателката на хралупата във вековния бряст отсреща му се блещеше между клоните. Горката, явно не бе свикнала често да се мяркат голи мъже в нейното владение.

Това беше другото неудобство на предвижването извън времето. Хък така и не можа да накара дрехите си да пътуват с него. Но пък умееше да внушава на разумните същества, че е облечен точно според ума и вкуса им. Колкото по им сечеше пипето от катеричката, толкова по-изискан им се струваше. Надяваше се да не попадне в замъка на някоя празноглава красавица. За тях си оставаше по-гол, отколкото майка го е родила. И на повечето хич не им пукаше.

Хък се измъкна от гъстия шубрак, осеян с трънки и глогинки, пристъпи, все още леко накуцвайки, на алеята и тутакси пред очите му изникна нескопосаното подобие на Тотли Тауърс. Хрумна му, че архитектът трябва да го е реставрирал на пияна глава. Или пък е имал силно развито чувство за хумор? Сметнал е, че безразборната смесица от стилове напълно ще подхожда на новия собственик. Трябва да е прочел в очите му, че според Скарлати английските имения си приличат като зайци. Дори тази долнопробна имитация обаче имаше свой дух и кожата му настръхна от уважение, когато се изтъпани пред нея — все едно, че стоеше пред покойния си приятел Пелъм Гренвил Удхаус.

През деня кучета и снайперисти в имението на Скарлати нямаше, но затова пък наоколо бъкаше от телохранители. Двама от тях дотърчаха леко задъхани, сграбчиха Хък грубо под ръка и го поведоха към парадния вход. Почетният му ескорт взе шумно да обсъжда на италиански как този навлек по бански се е промъкнал зад оградата, без да го засече охранителната система. Пред дверите на замъка бодигардовете го предадоха на друг чифт себеподобни с малко по-тесни вратове. Тази физиологична особеност явно им даваше достъп до кулоарите на резиденцията. Така най-сетне попадна в кабинета, където тържествено го сервираха на Скарлати, удобно разположен в кожено кресло с чаша уиски в ръка.

Хък приветливо му се усмихна, макар че прословутият контрабандист се оказа най-обикновен родоотстъпник. Беше се постарал да заличи всичко сицилианско в себе си. И прическата, и облеклото му недвусмислено показваха, че се мъчи да наподобява собственика на истинския Тотли Тауърс — достолепния сър Уоткин Басет.

— Кой си ти бе? — кресна родоотстъпникът.

Също като имението и неговата „легенда“ беше фалшива. Вместо любимото ситно, злобно, бледолико старче пред Хък войнствено се пъчеше едър, злобен, мургав нехранимайко — все едно, че Силвестър Сталоун се правеше на Джо Пеши или пък Шварценегер се представяше за близнак на Дани де Вито. Контрабандистът подминаваше с лека ръка факта, че само злобата никога не е достатъчна да имитираш някого. При това големите жаби, с които бе осеян ярко виолетовият му халат, не бяха жълти, както изискваше нетрадиционният вкус на бившия мирови съдия сър Уоткин, ами отровно зелени. Заради тях напомпаните мускули на Скарлати изглеждаха досущ като зелените хълмове на Африка. Пфу! Хък презираше липсата на въображение. И постоянно щъкащите очи на негодника бяха в същата жабешка тоналност, но излъчваха студ като фризери. Хък побърза да надникне в ума му и установи, че дъртият мафиот се е сепнал от младостта му и затова се разкрещя.