Домакинът с видимо удоволствие отпи от чашата си, взискателно изгледа Хък от горе до долу като донаборник пред медицинска комисия, претегли го на око и явно не се впечатли от едрото му телосложение, защото махна с ръка на телохранителите да си вървят. Очевидно реши, че купувачите му пробутват някое зелено адвокатче. Щом останаха сами, контрабандистът мигновено го стрелна изпод вежди с поглед, който сигурно използваше да пробива стени, и пусна втори не съвсем Удхауски откос от същия пълнител:

— Кой си ти бе, дявол да те вземе!

— Казвам се Хък Хогбен, но всъщност това не е вярно — рече Хък, като инстинктивно сключи ръце пред гениталиите си като футболист от „стената“ при изпълнение на наказателен удар. Натрапчивото чувство, че в очите на Скарлати е твърде небрежно облечен, му подсказваше колко чини тоя тип. Такива можеха да бъдат опасни. А единственото оръжие, с което Хък в момента разполагаше, бе възможността донякъде да контролира ума му. Бедничкият арсенал беше третото неудобство да пътуваш гол извън времето.

— Това не е вярно… сър! — строго уточни Скарлати.

Хък тъкмо реши, че за ужас на именития му съименник, композитора, създал ария ди капо, тоя тип просто си крещи по рождение, и ето че негодникът, натъртвайки на „сър“, изостави хамалския език и взе да се придържа към благородническата си маскировка. Навярно си въобразяваше, че тя повече подхожда на мебелировката, сред която се открояваше най-вече огромната му колекция от пеперуди. Остъклените табла заемаха всички стени в кабинета и нежните следи от пърхащи крилца, които острият поглед на Хък мигновено откри, ясно подсказваха, че притежателят на впечатляващата сбирка е забождал с топлийки експонатите, докато още са живи. Трябваше да внимава Скарлати да не го прибави към колекцията си от екологични папийонки.

— По-точно, не е съвсем вярно, сър! — бодро рапортува Хък. — Защото съм се раждал два пъти. Първия път, шест хиляди и шестстотин години след Потопа, това знамение остана почти незабелязано. То бе резултат от несподеленото извънбрачно увлечение на баща ми към Океана и тогава бях по-популярен с електронния си адрес: [email protected].

— Аха, значи това сте вие — машинално промърмори Скарлати вече с благия глас на Хък, но очите-фризери продължаваха да шарят на четири. Хък му внуши тези думи и представата, че той е легитимният купувач на ядрените бойни глави, които се продаваха с посредничеството на Скарлати. Ала професионалната деформация на контрабандиста на оръжие да не вярва на никого бе толкова силна, че едно просто внушение май нямаше да свърши работа.

След продължително колебание последва нов откос пак от родния сицилиански арсенал на Скарлати:

— И каква друга лъжа ще ми сервираш, господинчо, преди да те изхвърля собственоръчно?

Фамилиарното обръщение подразни Хък, но макар че наглият тип беше съвсем в категорията му, та дори и с цели десетина килограма по-лек, трябваше да задържи топката.

— Работата е там, сър, че когато баща ми отишъл на онова поклонение по повод поредната кръгла годишнина от Потопа, ме загубил на връх Арарат. Не му се сърдя, защото знам какво настава по време на такива чествания. Моят приятел Йордан Радичков го нарича суматоха, а Люси Станев — тютюмаха… Не ги познавате ли? Добре де, ако можехте да видите тогава какво беше в Ню Йорк по време на по-скромната 200-годишнина на американската революция…

И Хък му пробута направо в мозъка първата поговорка от шейсет и шеста страница на „Народни умотворения“:

Не гледай като теле в железница бе…

— !? — сключените катранено черни вежди на Скарлати, които рязко контрастираха на фона на посребрените му слепоочия, бавно, но настойчиво поеха под съвсем остър ъгъл към небесата.

— Не ви интересуват никакви революция ли? Моля да ме извините, сър! Макар да съм малко изненадан — рече Хък, като продължи да изтезава мозъка му с мъдрости.

Вятър те вее на бял кон…

— !!?

Чавка ти е изпила ума…

— !!!?

Я, бягай да пасеш…

— !!!!?

Хък реши да понамали темпото. С тая скорост, с която шеташе из главата му, най-много да му изхвръкнат очите, а той беше дошъл да сключи сделка. Добра сделка и за двете страни. Ама че странен тип беше тоя Скарлати! Маскировката по Удхаус никак не му подхождаше. Сигурно я беше получил наготово, но Хък не можеше да открие в главата му от кого, защото някои дялове от оскъдната му мозъчна дейност бяха здраво блокирани от инстинкта за самосъхранение.

За да му даде време да се съвземе, той продължи усърдно да разкрасява автобиографията си:

— Та моят проблем, сър, беше, че баща ми ме държеше в една стъкленица сред тоалетните си принадлежности. Според него това си беше много достойно място за един ембрион. Ама прадядото на Арам, предтечата на арменците, по погрешка отмъкна несесера му. Помисли човекът, че взема назаем гребен. Обаче при първия опит да си вчеше патриаршеското достойнство, той установи, че четката за зъби на баща ми не е с подходяща конструкция и като почтен гражданин след кратко двоумение я предаде в музея на Ной на връх Арарат. Моята стъклена обител, слава богу, не бе удостоена с такава чест. За щастие тя попадна в неговата кутия за семейни бижута. И така, сър, промоцията ми се позабави с хиляда петстотин и осемдесет години…

Не ти увира главата, а…

— Кога ще си затвориш най-после голямата арменска уста бе!? — ревна Скарлати и Хък млъкна.

Настана благодатна, неловка тишина. Всъщност неловка само за Хък, защото фалшивият бивш мирови съдия и настоящ контрабандист видимо се чувстваше съвсем уютно. Той просто злорадо се наслаждаваше на възникналата ситуация. Май вече подозираше, че хлапакът насреща му не знае паролата?

Хък бе открил в птичия мозък на негодника, че паролата е от едно старо издание на „Народни умотворения“. Ама, докато го зяпаше с презрение и си отпийваше от кехлибарената течност в чашата, Скарлати, който уж не беше белгиец, си мислеше само как развращава малки момиченца и Хък не можеше да се докопа до нея.

Чий ли още по-перверзен ум беше измислил тази парола? Главата с поговорките на тема „Глупост-безумие-простотия“ беше пред очите му. На шейсет и шеста страница обаче имаше петнайсет народни мъдрости и той ги подкара по ред, но засега безрезултатно. Проклинайки наум извратеното подсъзнание на Скарлати, Хък реши да печели време, докато все още може да удържа негодника мирен със силата на внушението.

— Та след повече от петнадесет века, сър, а ако трябва да бъда точен — в 679 година след Христа, ембрионът в стъкленицата или, с една дума, аз бях пренесен по време на поредното преселение на арменците на Балканския полуостров заедно с цялата кутия за семейни бижута и номиналната ми майка случайно ме глътна. Така се родих повторно и, надявам се, завинаги. Колкото и да звучи нескромно, сър, този път знамението, декорирано с цезарово сечение, не остана незабелязано. Напротив — с гръм и трясък заедно с мен се роди цяла държава. Трябва да призная, че тя не е фигурирала винаги и на всяка карта. Така че, ако не сте я чували, не се притеснявайте.

— Аха, „Кинтекс“ — в сладострастен унес промърмори негодникът и дори се облиза.

— Позволете ми да ви поздравя за географската ви осведоменост, сър — искрено възкликна Хък и тутакси се възползва от доброто разположение на духа му, породено от сладкия спомен за неговите български колеги — доскоро официални държавни контрабандисти:

Мислиш като кон на празна ясла…

Изглежда беше отслабил силата на внушението, защото следващият картечен откос на Скарлати го прикова към стената:

— Я си дръж езика зад зъбите и кажи паролата!

За миг Хък се поблазни да изпълни първата заповед, но фелдфебелският вид на бившия мирови съдия сър Уоткин Басет Фалшиви го вразуми. Той тутакси му внуши представата за балата пари, които го очакваха, и Скарлати се успокои.

— Тя, работата, е малко объркана, сър. Съдбата не беше много благосклонна към моя, така да се каже, непорочен приносител. Пастрокът на втората ми майка, който ми се пада нещо като доведен дядо — също като вход 2-А в жилищен блок с един вход…