— А бе ти луд ли си? В тая жега кой може да издържи под такъв товар от кожи?!

Този довод се стори убедителен на всички и нехайните преследвачи ги оставиха на мира. Без това монголите още не бяха свикнали да докарват каквато и да било работа до края. Повечето вече си бяха казали: „Майната му на Темучин! Да върви където ще.“ И още същата вечер Темучин пое по пътя към славата. Само мъж, който може да издържи цели три дни и нощи през лятото в степта под двуметрова камара от скъпи кожи, бе достоен да стане Чингис хан.

Четирийсет и седем години Хък го следва рамо до рамо, като шест пъти сменя самоличността си, но винаги оставаше верен на Темучин. Накрая единият от приятелите се прости с живота, а другият се умори от дългата езда през половината свят и се оттегли от сцената за цели петнайсет години. Проспа ги в Тибет при тогавашния Далай-лама.

Хък се събуди.

Самолетът се снижаваше да кацне и той бе плувнал в пот. Или причината бе в изплувалия спомен за жестоките, но славни времена? Всички спомени, загубени след двете му смърти, рано или късно се връщаха просто ей така, без видима причина. И повечето от тях Хък направо мразеше, защото дистанцията на времето разголваше глупостта му.

Най-големите проблеми на този свят му създаваше смяната на поколенията. Той трудно се приспособяваше. Тъкмо свикнеше с някое поколение, влюбеше се за пореден път, сдобиеше се с нови приятели и се оказваше, че то е остаряло. Вече е минало в историята и новото поколение напира със своите представи за живота, със своите стремления и своите вкусове. Докато той все още се прехласваше по Дейв Брубек, те вече харесваха Чик Кърия. Така Хък цял живот изоставаше с едно поколение и си оставаше традиционалист, по-консервативен дори от англичаните. Спомените му го дърпаха назад. Постоянно му пречеха да се приспособи към живота. Но имаше и изключения, които го караха да се чувства по-мъдър. Преживелиците с Чингис хан, му бяха много скъпи, защото Хък остана единственият на този свят, който знаеше цялата истина за него. Дори приятелят му Лев Гумильов не му вярваше напълно и приемаше безрезервно само част от нея.

Чингис хан незаслужено остана в историята като злодея, пролял най-много човешка кръв след Мао, Сталин и Хитлер. В класацията на „Гинес“ той се нареждаше някъде между чумата от XIV век и грипната епидемия от 1918 година! Ставаше дума за европейската историческа наука, разбира се, която в днешно време непрекъснато пробутват за световна истина от последна инстанция. А действителността беше съвсем друга дори само в сравнение с европейските съвременници на Тимучин — рицарите, олицетворяващи открай време благородството.

Когато лошият Чингис хан завладееше някой град, той вземаше полагащия му се данък и си тръгваше, като оставяше населението на мира — също както правят данъчните власти днес във всяка цивилизована държава. А когато добрият крал Ричард Лъвското сърце превзе палестинския град Акра, той награби, каквото можа, и взе две хиляди заложници, а после заповяда да ги убият.

Когато лошият Чингис хан видеше някоя хубавица, той най-учтиво и коленопреклонно й предлагаше да се любят. А когато добрият крал Хайнрих VI влезе в Палермо, кралицата-регент Сибила бе откарана в Елзас и хвърлена в тъмница заедно с трите й дъщери. Вместо да се радва на красотата й, Хайнрих VI се забавляваше, като избождаше очите, набучваше на кол, бесеше, изгаряше на клади и заравяше живи нейните поданици, а детето-крал бе ослепено, скопено и умря от раните си в подземията на собствения си замък.

Когато лошият Чингис хан срещнеше някоя особено хубава принцеса, той я вземаше за жена дори и без зестра. А когато добрият крал Филип Август се сгоди за датската принцеса Ингеборг и тя пристигна в Париж, той прибра зестрата и я прогони, защото „изведнъж изпитал непреодолимо отвращение към нея“.

Хък прекрасно знаеше, че добрите и лошите не винаги са онези, които ни показват в американските филми. Затова, докато се оглеждаше от стълбата на самолета, каза „Майната им на историците!“ и тръгна пеша към сградата на летището в покрайнините на Хартум.

Жегата отвън съвсем го довърши. Забеляза, че акациевите горички, които си спомняше от последното си отбиване насам преди стотина години, са изчезнали. Сахара безмилостно пъплеше на юг. Той се намъкна с всичките куфари в тоалетната, изми се криво ляво и се преоблече.

През следващата седмица нямаше вътрешни полети до Атбара заради някакъв мюсюлмански празник. Хък заподозря, че истинската причина е в липсата на пътници. Макар да беше единственият чужденец, слязъл от самолета, граничните формалности, свалянето на багажа, митническата проверка и пазарлъкът за покупката на джипа отнеха цели два часа.

На летището имаше само един джип. С него водеха самолетите, но Хък плащаше в брой и главния диспечер собственоръчно откърти табелката „Следвай ме“. С кредитната карта или българския си паспорт Хък цял месец нямаше да мръдне от аерогарата в Хартум.

Сега му предстоеше да измине около деветстотин километра на север през полупустинния район на Сахел. Щеше да следва извечния път на керваните, който постоянно се усукваше като змия около железопътната линия Хартум — Атбара — Уади Халфа, докато навлезе в същинската Нубийска пустиня. Първата му цел беше Петата гара.

Джипът приятно го изненада, като запали от първия път. Беше военно изпълнение — остатък от някакви помощи. Хък огледа още веднъж багажа. Сега най-важни бяха двата тъмнозелени куфара със специалната продукция на Изследователския център в Сиатъл. Хвърли поглед и на неприкосновения запас от бензин и вода. Трябваше да му стигне при всички случаи по дългия път. Като се увери за сетен път, че всичко е на мястото си, Хък цитира по стар навик Гагарин: „Поехали!“ и, подсвирквайки си бодро „Петата симфония“ на Бетовен, пое по славния път на своя приятел Махди.

Преди повече от сто години гениалният албански авантюрист Мехмед Али откъсна Египет от Османската империя. Тогава той допадна като съсед на Хък и неговия приятел Махди. Истинското име на дълбоко уважавания религиозен водач на суданските араби бе Мохамед Ахмед, но привържениците му виждаха в него новия дългоочакван Месия на Аллаха и затова го наричаха Махди. Когато в 1874 г. обаче приемникът на Мехмед Али — Исмаил Паша — завладя Судан, Махди с право се вбеси. Хък положи много усилия да убеди приятеля си, че истинският враг на неговия народ са англичаните. Накрая Махди склони да насочи чистокръвните си арабски коне в правилната посока, защото другарството им се основаваше на общата ненавист към всички околни империи — британската, австро-унгарската, руската, османската. Заедно с хилядите си привърженици Хък и Махди, изминаха същия този път от Хартум до Уади Халфа, само че от север на юг, за да освободят Судан. Те разбиха английския експедиционен корпус на генерал Гордън и живяха свободни цели три години.

По това време за Африка това си беше рекорд.

Силно пресечената сивокафeникава местност съвсем обезсърчи Хък. Вчера беше стигнал без особени премеждия и само за две денонощия до Петата гара. На север от Абу Хамед обаче започваше царството на номадите и пътят беше скучен. По него нямаше никакви постоянни селища и затова от край време гарите по линията Уади Халфа — Абу Хамед просто имаха поредни номера. От Петата гара — точно на границата между двете северни провинции на Судан — той пое на запад, като стриктно спазваше указанията във файла SAFARI. И вече шест часа караше безцелно из сърцето на Нубийската пустиня. Ту следваше пътеките на стадата, прокарани по ждрелата на отдавна пресъхнали реки, ту изоставяше джипа в някой овраг и се изкатерваше до билото на осеяния с дупки и кратери рид. Тези зъбери се различаваха само по височина. Иначе всичките сякаш с еднаква стръв бяха проядени от гигантски молци.

Имаше чувството, че са го превърнали в лилипут и са го завели на изложба от пясъчни замъци на брега на пресъхнало море. Пустинята и самотата насилваха душата му да се свива. Всеки път напразно се оглеждаше. Знаеше, че Ана-Мария сама ще го намери — нали тя беше направила графика за пътуването му и резервациите — но нямаше търпение час по-скоро да свършат с този неин каприз.