— Арменците го наричат Аждахак — обади се Хък.

Драконът пак изсъска.

— И аз това му казвах. Различните народи го наричат по различен начин. Но той настояваше, че сме откраднали легендата от Иран — пестеливо поклати глава Закаев. — Когато в края на краищата изплю камъчето, ми стана ясно защо толкова се запъваше като магаре на мост. Според него иранците също я бяха задигнали. Заимствали я от древните българи или прабългари, или протобългари — така и не можах да се оправя в тази каша, — докато те живеели в прародината си Илион, някъде в днешния Памир. И това било доказано от неговия учител Петър Добрев. Доста поспорихме. Българинът настояваше, че оригиналното му име е Ламя и то по-късно е влязло във всички цивилизовани езици. А тия, които го заимствали от първите крадци, го изкривявали. Така аз повтарях Аждаха, а той — Ламя и, докато се надвиквахме, Аждаха се появи.

Драконът си съскаше, а Хък не проумяваше как машинарията му се бе изхитрила да действа цели двеста години. Наистина едно време техниката се правеше много по-здрава, защото морално не остаряваше с такива темпове, каквито японците наложиха в днешно време, за да си продават електронните измишльотини. Но чак пък толкова?

— Моят приятел — продължи Закаев — ме обвини в циркаджийство. Дори ме обяви за най-долен шарлатанин. Той отказа да приеме всякакви ненаучни доводи дори във вид на холографни дракони и, възмутен, напусна чеченската армия.

— Как стана така, че още си живо и здраво, драконче? — обърна се Хък към чудовището.

— Гледай си работата! — тросна му се обиденото холографно изчадие. — Отказвам да отговарям на разни типове, които обичат да ме зарязват на произвола на съдбата.

— Виж какво, Трифон Зарезанчо! Не забравяй, че ей сега мога да те изключа.

Драконът се стресна, но после се замисли и лукаво рече:

— Ти сам си отговори.

— Моля?

— Ами като офейка последния път, забрави да ме изключиш.

— Захранването не може да е издържало два века — настоя Хък.

— Е, аз го почовърках малко на молекулярно равнище — гордо се похвали драконът.

— Ти не може да си толкова умен, Трифончо — отказваше да повярва Хък.

— Не бях, но поумнях. Какво ми оставаше, след като така нагло ме захвърли като парцал. И престани с това Трифончо. Когато се обръщаш официално към мен, можеш да ме наричаш Тифµн Великолепни.

— Стига бе — прихна Хък. — Та той е имал сто глави, а твоите са само две!

Закаев жадно попиваше информацията, която Хък и драконът ръсеха безразборно, увлечени в спора. Хък се усети.

— Той ли ви спомена името Хогбен?

Закаев тъкмо се накани да кимне, но драконът го изпревари:

— Мога да разказвам каквото си ща. Аз вече съм свободен дракон и изобщо не си мисли, че още ти принадлежа. Нямам никакво намерение повече да участвам в твоите глупави представления. От тях само огладнявам повече. Ей сега като нищо мога да изям сто моми, преди да се оригна за първи път, но не искам. Знаеш ли колко е трудно в тези планини да си изкарваш прехраната. Калория по калория трябва да събирам топлината, за да не ми спре захранването. А в Северен Кавказ, да знаеш, калориите са голям кът.

— Ако очаквате скоро да млъкне, само си губите времето — обади се Закаев. — Предлагам, преди да се върнем към мотивите на лорд Холбрук…

— Колко пъти ще ти казвам, че не е никакъв лорд — прекъсна го драконът. — Той е баща на този неблагодарник, дето седи като истукан на миндера. Те, и двамата, са истински нищожества, защото идват от Нищото.

— Та, преди да се върнем към мотивите, искам да ви задам един простичък въпрос, господин Хогбен. И, разбира се, очаквам също толкова простичък отговор. — Закаев за миг се замисли, че в неговия занаят не е прието да се задават точно такива въпроси. Но пък и ситуацията не беше обикновена. — Та въпросът ми е: вие в една лодка ли сте с баща си?

— Не — отвърна максимално простичко Хък.

— Лъже — обади се драконът. — Всички в тяхното семейство лъжат на поразия и много обичат да изоставят децата си на произвола на съдбата.

— Трябва ли да разбирам — не му обърна никакво внимание Закаев, — че в такъв случай мотивите на баща ви нямат нищо общо с вашите подбуди, които са ви довели тук.

— Да или по-точно напротив — леко се обърка Хък и тутакси се поправи: — Тоест аз искам да попреча на неговия замисъл.

Закаев се умълча. Категоричният отговор щеше да го накара да се замисли, но това пелтечене почти напълно оневиняваше младежа пред него. Поне богатият му опит го подтикваше да мисли така.

Дори драконът нямаше какво да каже. Така изкараха цяла минута — всеки със своите тегоби и въжделения.

Първи не се стърпя драконът. Той нервно изсъска с двете си глави към Хък:

— И да не си посмял да махнеш блокировката. Захранването като нищо може да гръмне и да ви убие — лукаво добави той.

— Помните ли как го разкарвахте от сцената? — раздразнено се обади Закаев. — Понякога ми втръсва от него, но той си тръгва само когато е достатъчно огладнял.

— Не му казвай — главите на дракона се замятаха от възмущение. — Това е най-долна дискриминация.

Замислен за злокобната роля на баща си, Хък подметна между другото:

— Айша ибна Абу Насър Ал-муминин, ще станеш ли моя жена?

Чу се трясък. Пак замириса на озон от електрическо изпразване и драконът изчезна.

— Благодаря ви — рече Закаев, бръкна в едно чекмедже и извади бележник. — Бихте ли повторили името, ако обичате.

Хък го произнесе отново, но този път членоразделно.

— Още веднъж ви благодаря — Закаев си го записа, стана от бюрото и взе да се разхожда из кабинета си. — Много го обичам и често е изключително забавен, но понякога наистина става досаден.

— И аз ви благодаря, че се грижите за него. Никога не съм имал намерение да го изоставям. Мислех си, че съм го изключил. Нали разбирате, когато си тръгвах оттук, бях малко притеснен.

— Вашето семейство е необикновено — рече Закаев, като внимателно си подбираше думите. — И аз нямам никакво намерение да ви закачам, докато не пречите на нашата борба за независимост.

Хък стана и двамата мъже си стиснаха ръцете.

Мудността на ония тъпанари от изследователския център в Сиатъл и прекомерното им желание да се презастраховат направо вбесиха Ана-Мария. Наложи се да остане до сутринта, за да им се накара хубаво. Принудена да използва конферентната видеовръзка от временно наетата им вила в планината, тя взе да проклина наум бавния стандартен компютър Пауър Мак 9500. А усилието да поддържа измислената си физиономия на екрана — комбинация от най-добрите черти на любимките на Хък Мишел Пфайфър, Мерил Стрийп и Шер — допълнително й изпили нервите.

Никой от центъра така и не можа да й обясни на какво се дължи разликата между първоначалния и следващите генетични тестове на Хък. Първата проба, разбира се, мистериозно беше изчезнала и ония натегачи не можеха повторно да я анализират. На тръгване се почувства омърсена от бюрократичността в науката, дори когато се крепеше единствено на частни инвестиции. Така че се материализира у дома направо във ваната и дълго се застоя там. Когато излезе от банята, завари в хола неканен гост.

Посещението никак не я очарова.

— Може да ви прозвучи невъзпитано, господин Хогбен, но все пак как влязохте? — в интонацията на гласа й се долавяше странна смесица от любопитство, възмущение и уважение към по-възрастния потенциален дядо на нейната дъщеря, за чието появяване на белия свят се налагаше да полага толкова усилия.

— Не се правете на дребнава, скъпа Ана-Мария. Прекрасно ми е известно колко сте великодушна.

Старият Хогбен се бе излегнал в креслото на Хък в почти същата поза като сина си и я зяпаше предизвикателно със студените си, немигащи очи. Нещо в неговия вид се стори много подозрително на Ана-Мария, но все още не проумяваше какво я дразни. Хогбен и Хък имаха много сметки за уреждане, но тя не бе сигурна, че Хък ще одобри самостоятелната й бурна изява на семейното поприще. Засега май беше най-добре просто да го държи изкъсо.