— Моля не ме наричайте скъпа — тросна му се тя. — Изобщо не съм в настроение да слушам разни тъпи ласкателства.

Старият Хогбен настръхна като петел, на когото оспорват първенството в курника:

— Не ме карайте да мисля, че съжителството със сина ми ви оказва толкова пагубно въздействие, Ана-Мария.

Тя спечели първата малка победа, като го накара да смени обръщението. Това и вдъхна допълнителна смелост да го уязви:

— Изглежда всичките ви мисли винаги започват с не, господин Хогбен? Това да не е атавистичен навик от тежкото ви обременено детство?

— Не. Тоест… да — успя да смутолеви Хогбен.

— В такива случаи се казва „де“, господин Хогбен. Това е най-простата комбинация от да и не, която човек използва, когато не знае какво да каже. Във всяка детска книжка го пише, та дори и сценаристите на анимационните филми го използват. Мислех ви за по-образован.

В отсъствието на Освалд старият Хогбен не беше много силен в софистичните спорове, но не това бе причината за лекото му объркване. По-скоро го притесняваше Ана-Мария. За първи път оставаше насаме с нея, а тя никак не му беше безразлична като жена.

Всъщност Хогбен бе готов да разтръби пред целия свят, че Ана-Мария е единствената причина да се озове непоканен в дома на сина си. Той я желаеше. Искаше в сравнително честен двубой да отнеме любовницата на сина си, да я спечели и да я нареди в леглото си до другата. От известно време бленуваше да си възстанови харема. Но моментът май не беше много подходящ. Хогбен не очакваше, че толкова лесно ще се усамотят. Беше скроил цяла дузина планове как да отпрати Хък, като го пусне по лъжлива следа в зависимост от хода на разговора. Настроен бе да се бори със зъби и нокти, да шикалкави, да спори, а ето че изведнъж бе дошло времето да ухажва и Хогбен трябваше да се пренастройва в движение. А той много мразеше обстоятелствата да му диктуват какво да прави. Беше свикнал всички да се съобразяват с него. Все пак нагонът надделя над самолюбието му.

— Донесъл съм ви цветя — бавно поде новата стратегия Хогбен, като се доизлегна в креслото с нехаен вид. — Не намерих ваза и ги натопих в една тенджера с вода в кухнята.

Ана-Мария разбра, че няма лесно да се отърве от него и се тръшна на дивана. Осъзнаваше, че е малко рязка, но за първи път виждаше стария Хогбен толкова мазен и усукващ се около нея. Това я смущаваше. Тя превъзмогна благонравието си и подхвърли:

— Цветята не бива да се късат, господин Хогбен. В краен случай могат да се отглеждат върху изкуствена почва — тя посочи към джунглата в зимната градина.

Стария Хогбен взе нервно да потропва с крак и ехидно подметна:

— А пресен опашен плавник от млада акула-мако, може ли да се пържи по древна китайска рецепта или и това противоречи на екологичния ви морал, скъпа?

Очите на Ана-Мария грейнаха. Тя пропусна покрай ушите си дори обръщението. Лошото й настроение отлетя и вълчият й апетит за деликатеси я овладя напълно. Като забрави всички тревоги и съмнения, тя веднага грабна телефона и взе да обяснява на почитаемия Лю как трябва да бъде приготвена вкусотията. По едно време се ядоса и поиска несговорчивия Фред Лю да извика главния готвач. Разговорът продължи толкова дълго, че се наложи старият Хогбен да отвори външната врата на малкото бързоного китайче, което дойде да вземе плавника.

След още пет минути ожесточеният спор около поредността на операциите и дозираната употреба на подправките в сложната рецепта завърши. Мирът и приятелството между Ана-Мария и Фред бяха възстановени. Двамата сега се надпреварваха обилно да ги поливат с азиатски и всякакви други неземни любезности.

Когато разговорът най-сетне приключи, старият Хогбен се направи, че изобщо не е разбрал с кого разговаря Ана-Мария. На него в момента изобщо не му беше до омразния му зет. Той търпеливо чакаше сгоден момент Ана-Мария да му падне в лапите.

— Уф, не им увира главата — рече тя и прекъсна връзката. После закачливо се обърна към госта си. — А сега какво мога да направя за вас, господин Хогбен? По някакъв начин трябва да ви се отблагодаря.

Хогбен отново се накокошини като петел.

— Искам да се влюбите в мен.

— След този царски подарък, гарниран с цветя, можете да смятате, че ще ви обичам до гроб — весело откликна Ана-Мария, без да подозира в какъв капан се набутва.

— Искам истински да се влюбите в мен — повтори Хогбен като хлапето в ония виц с развалената грамофонна плоча, дето все го питала: „Искаш ли да чуеш една приказка… Искаш ли да чуеш една приказка…“

— Аз мога само истински да обичам и да мразя, господин Хогбен — подхвърли безгрижно лъвицата.

Захласната по предстоящата божествена вечеря, Ана-Мария май още не схващаше накъде бие бъдещият й свекър. Или по-скоро не можеше да допусне, че се опитва да я прелъсти.

— Какво толкова намирате в шантавия ми син, което аз не притежавам? — грубо я попита Хогбен

Ана-Мария го погледна озадачена:

— Просто го обичам, господин Хогбен. Тези неща трудно се обясняват с думи. Нали не намеквате, че ме каните официално в леглото си?

— Не намеквам, а те очаквам там с разтворени обятия. Време ви е вече да разберете, скъпа, какво е истинска любов и как се прави истински секс! — гордо рече старият Хогбен, доволен, че най-после си дойдоха на думата. Той дори не усети, че постоянно се лута между учтивата и фамилиарната форма на обръщение.

Ана-Мария беше бясна, но все още успяваше да сдържа гнева си.

— Намирам поведението ви за омерзително, господин Хогбен. Подозирах, че сте отвратителен човек, но не предполагах, че можете да стигнете до кръвосмешение!

Хогбен я изгледа предизвикателно със стъклените си очи:

— Нито съм обикновен човек, нито великодушното ми предложение може да се нарече кръвосмешение. Това е смешно, скъпа. Доколкото знам, нямаме обща кръв, нито ще се побратимяваме, та да я смесваме. Предлагам ти любов и, разбира се, секс, истински секс — този път плавно премина на ти Хогбен. — Сама ще си избереш последователността. Ако в момента не изпитваш още любов, ще започнем направо с тайните на секса, естествено, след като си хапнем крехкия плавник. Мога да ти покажа някои неща, които дори не си сънувала. Уверявам те, че много скоро след това ще се влюбиш до полуда. С всички става така.

Последните му думи преляха чашата и Ана-Мария избухна:

— Сам ли ще си тръгнете, или държите да ви изхвърля!

Хогбен рязко стана и взе да се разхожда из пустия хол. Гневът бе обезобразил лицето му.

— Никой никога не е успявал да изхвърли Хогбен! Добре запомни това, миличка. А малцината, които са се опитвали, отдавна не са между живите.

Внезапно той щракна с пръсти като Дейвид Копърфийлд и Ана-Мария заедно с дивана се озоваха в златна клетка. Тя дори не трепна. Гледаше го с огромните си като езера очи и те постепенно се покриваха с дебела ледена кора.

— Виждам, че прибърза да отхвърлиш предложението ми. Глупаво постъпи и ще ти кажа защо. Няма никаква нужда да ми демонстрираш вярност към онзи непрокопсаник, сина ми. Той не го заслужава, защото те мами. Никога няма да имаш дете от него. Твоят тъпанар плаща на шефа в Сиатъл да саботират оплождането. Превежда му по петдесет хиляди долара всеки месец — Хогбен пак щракна театрално с пръсти и златната клетка изчезна. — Иди и виж! — кимна той към компютрите.

Ана-Мария се довлачи като пияна до компютъра си и го накара да се порови в банковите сметки на шефа на изследователския център в Сиатъл сър Арчибалд Донахю-Стивънс. Беше толкова развълнувана и унизена, че три пъти му внушава грешни инструкции. Накрая една от банковите сметки се появи на екрана и движението на постъпленията показа, че на всяко първо число от месеца наистина някой я подхранваше с петдесет хиляди долара.

Компютърът пое в обратната посока, премина през четири банки в Сиатъл, в Ню Йорк, на Бахамите и на Каймановите острови, като по пътя направи на салата цяла дузина пароли и защити, и стигна до първоизточника.