Хлопа ти дъската…
Нищо. Само веждите му си играеха своята игра.
— …та пастрокът значи обяви последния притежател на стъкленицата, нещастния потомствен златар Магърдич, за мой баща, какъвто той в известна степен си беше, тъй като оплоди мама Ахинора, подарявайки й стъкленицата за Великден…
Фелдфебел, фелдфебел, ама челюстта му провисна, сякаш старият мръсник попадна на свръхспециална порнокасета.
— …Е, тя не знаеше, че е Великден, защото още не беше християнка, но набеденият ми баща си беше православен, понеже арменците приеха християнството доста по-рано от българите — още в III век. Магърдич наистина беше потомствен златар, но нали знаете, потомството се изражда, сър. Та татко Магърдич си мислеше, че подарява фалшива перла, а пък мама Ахинора я глътна като рядък ориенталски деликатес…
Седиш, седиш, па речеш на магарето „чуш!“…
Трябваше да побърза, защото челюстта му взе да се връща на мястото си. Скарлати възприемаше внушенията бавно. Мозъкът му не беше свикнал да работи толкова интензивно на отвлечени теми и се нуждаеше по-често от кратки почивки, за да се съвземе.
— В края на краищата, сър, вторият ми баща официално беше набеден за такъв пред цялото племе. Той не успя да разсее недоразумението с непорочното зачатие и в яда си реши да ползва исконното си право да ми даде име. Така станах Хампарцум Магърдич Хампарцумян. Сам разбирате, сър — прекрасно отмъщение, защото никой на триста мили наоколо (с изключение на арменците, говорещи западното наречие) не можеше да го произнесе отведнъж. Наистина след години шантавото ми име щеше да бъде напълно достатъчно тутакси да ме назначат в Българската национална телевизия, защото там като видят такова име, направо, с извинение, се посират и, хоп, веднага те вземат на работа. Нали се сещате: Хачо Бояджиев, Радинела Бусерска, Трендафилка Немска… Ама кой ти мислеше в ония времена за телевизия.
Три пъти рязах, пак късо излиза…
Челюстта на Скарлати с трясък се върна на мястото си, но сега пък щъкащите му очи изхвръкнаха от изумление. Хък откри, че той се страхуваше. Не от него, а от доставчика. Още от времето на НКВД и КГБ Скарлати имаше алергия към славянските имена. А за него всяко име, завършващо на „ов“ или „ски“ беше славянско. Наложи се пак да му тикне под носа камарата от долари.
— Затруднението естествено се отнасяше и за истинския ми баща, сър, който ме откри и припозна, когато навърших осемнайсет години. И езикът на татко Хогбен се върза на фльонга, щом се опита да произнесе цялото ми име. Странна работа, като имате предвид, че той е Нулевата Сефира, известна още като Прототип на Света-прототип или предтеча на Отрицателното битие, от което произлизат всички неща…
Челюстта на негодника пак провисна до пъпа с такава сила, че Хък се уплаши да не се откачи и намали силата на внушението. Все пак броенето на толкова много пари на фона на Кабалата си беше вълнуващо събитие и Скарлати като нищо можеше да получи инфаркт.
Проблемът бе, че всяка мисъл и представа за доставчика бе заключена в главата на Скарлати с девет катинара. Страхът от мистериозния притежател на ядрените бойни глави явно го парализираше. А без достатъчно натиск Хък едва ли щеше да се добере до него.
— Знам, че е трудно за възприемане, сър. От години го обяснявам на великите хора, но досега само Парацелз и Айнщайн го разбраха. Просто трябва да запомните, че татко е еманация на Нищото, дало живот на материалната вселена, а на вещите познавачи на Кабала се налага да преглътнат, че Хогбен е преди техния Айн, най-външния и първичен воал на Отрицателното битие. Видяхте ли колко е просто! Това не ти е Хампарцум Магърдич Хампарцумян! Та татко Хогбен на бърза ръка ме прекръсти на Хък, защото по това време се правеше на натурализиран американец и не признаваше имена с повече от една сричка. Така станах Хък Хогбен.
Разбираш колкото магаре от кладенчова вода…
— Ще ти дам аз едно магаре! — избухна грозноватата грамада, привършила с броенето на парите.
Бързо смяташе негодникът му с негодник. Хък се подвоуми дали на Скарлати взе да му омръзва да му бърникат в главата или уговорената сума вече му се струваше малка. Все пак доста изтрая. С тая забавена реакция как ли беше станал контрабандист на оръжие. Навярно бе получил бизнеса в наследство.
Скарлати се размърда в креслото и остави чашата на пода.
— Или казвай паролата, или…
Като следеше внимателно ръцете му, Хък усили леко натиска, поемайки пресметнат риск:
— Позволете да ви прекъсна, сър. Моето родословие изглежда ви е пообъркало, ама нали знаете, че всяка крушка си има опашка. — Божичко, в бързината му пробута поговорка от друга глава! — Родословното ми дърво по начало си е по-заплетено от Дървото на Живота, пък и аз обикновено съм пиян и допълнително му преплитам клоните…
Изглежда от натиска на Хък маскировката на Скарлати пак сработи, защото постоянно играещите му очи се оживиха и той заприлича на любезен домакин, който е получил на тепсия повод да се почерпи въпреки забраната на лекарите.
— …Ама да не си помислите, че съм някакъв битов алкохолик, само защото съм израснал в Източна Европа. Моето е генетично пиянство. Като странично следствие от произхода ми покрай храносмилателните сокове стомахът ми произвежда и „Каберне совиньон“ с деклариран географски район. Не се шегувам, сър. Вземал съм проби с най-различни стомашни сонди и съм ги давал за изследване — истинско „Каберне совиньон“ от Поморийския регион на брега на Черно море, при това пробите ми са по-чисти даже от фабричните.
На простата ти глава едно око стига…
Нищо. Даже не мигна. Скарлати се бе изпружил като гипсиран и нямаше да издържи дълго така. Хък за миг си помисли да се откаже и да офейка, но като си представи последствията продължи почти в скоропоговорка, молейки се сърцето му да издържи:
— Като малък си имах проблеми с това каберне, сър, но вече свикнах. На времето открих, че в продължение на три дни около всяко пълнолуние секрецията от декларирания географски район секва, и тогава мога да ям риба-перка и да пия любимо си бяло вино „Траминер от Хан Крум“.
С луд шега не бива…
Хък си прехапа езика. Негодникът беше изключил съзнанието си и ловко измъкна изпод халата грамаден, лъскав револвер с изящни сребърни инкрустации. Той го зяпаше с умиление, сякаш не държеше в ръцете си добре поддържан „Колт“, ами Мишел Пфайфър. Хък се вторачи като хипнотизиран в револвера и косите му се изправиха от ужас…
Не бе никакъв „Колт“, ами знаменитото малко оръдие „Кастъм Сталкер 555“, калибър 50 Екшън Експрес, зареден с 12,7-милиметрови куршуми, които спокойно можеха да отворят в тялото му дупки като прозорците на Бъкингамския дворец.
— Не казвайте на татко Хогбен, сър, — запротестира Хък, шмугна се покрай него и се зарея из салона като подплашено врабче. — Трябва да призная, че доста време се опитвах да накарам стомахът ми да престане с това „Каберне совиньон“ и да мине на „Траминер от Хан Крум“, но всеки път текваше някакво отвратително розе, което само французин може да хареса, та вече съм се отказал.
Дървен философ…
Ако Хък оставяше следи по пода, те щяха да приличат на онези игрословици, дето трябва да повдигнете вестника хоризонтално на нивото на очите се, за да прочетете скритите думи в плетениците. Скарлати механично се озърташе и не смогваше да го следи с поглед, камо ли да насочи малкия си топ.
— Добре, че секрецията на каберне е някъде около чашка на час, иначе досега да съм се побъркал, сър. Само веднъж оплесках нещо в експеримента и вместо розе потече инсулин. Всеки път, когато закъсам за пари, се ядосвам, че не мога да повторя опита. Нали би било сладка работа, сър. Нещо като данък общ доход за диабетици.
Лапни муха…
Хък успя все пак за миг да отвлече вниманието му от револвера. Изглежда с част от съзнанието си негодникът вече се виждаше като главен бирник на новия данък. Трябваха му още няколко секунди. В главата „Глупост-безумие-простотия“ беше останала само една поговорка.
