Литмир - Электронная Библиотека
A
A

— Всяка човешка душа блуждае във всемира, деца мои. Тялото е само неин тленен приемник. Временно убежище на душата. Благоволението на Нищото е магията, която позволява или забранява на душата да се настани в някое материално тяло. А бащата на Кахануи донякъде разполага с благоволението на Нищото.

Вглъбените очи на шамана отразяваха океана.

Вече възвърнал душевното си равновесие, Хък се почувства неловко. Макар да осъзнаваше сериозността на момента, изведнъж го досмеша. Мразеше да му мътят главата с разни бабини деветини. За него прословутото Нищо не значеше нищо. То по-скоро беше олицетворение на ужасния характер на баща му. Подобно на мнозина синове на натурализирани граждани на САЩ от латиноамерикански произход Хък мразеше да му напомнят за истинската му родина, която никога не бе виждал. Изневиделица го напуши истеричен смях като си представи как прословутото Нищо заема мястото на звездите в хороскопите на гадателките. Хубав каламбур се получаваше.

— Искаш да кажеш, Таоа, че съдбата ни е заложена в нашите гени и се управлява от всемирните сили? Нещо като астрологията, само че в твоята версия ролята на звездите се играе от Нищото. Тогава излиза, че…

— Я млъквай! — сряза го Ана-Мария. Тя тутакси схвана накъде бие Хък с неговия навик вечно и на всичко да се подиграва. Очевидно по перверзната му логика тази наука трябваше да се нарича Нищология.

— Това, което ти наричаш гени, Кахануи, просто е материално въплъщение на благоволението на Нищото. Двамата използваме различни думи за едно и също нещо. — Гласът на шамана все така продължаваше да глъхне сякаш идваше от отвъдното. — А за съдбата не си прав. Всеки човек сам си кове съдбата според чергата.

— Таоа нарича черга наследената ни генетична структура, щурчо. Става дума за частично ограничена от нашите гени предопределеност. Толкова ли не схващаш!? Язък, че толкоз време общува зад гърба ми със сър Арчибалд — както обикновено застана на страната на своя Таоа Ана-Мария, но в тонът й нямаше капчица злъч. От него по-скоро лъхаше на сладка нега по щастливия завършек на неотдавнашния боксов мач в пещерата.

Хък пропусна край ушите си въздебеличкия й намек. Той се насили да влезе в тон с драматизма на момента. Неговият приятел изглежда контактуваше с извънземието и изпитваше сериозни трудности в общуването с Великото начало. Дожаля му за стария медиум. В края на краищата човекът се бъхтеше за неговото благо.

— Добре, Таоа. Но защо казваш, че баща ми вече само донякъде разполага с благоволението на Нищото. Да не намекваш, че е започнал да го губи?

— Изглежда е така, Кахануи — прошепна Пакеекее и се наложи Хък да се наведе, за да го чува по-добре. — Последния път, когато е върнал към живот тялото на някогашната ти приятелка, душата й не се е прибрала в него. Не зная дали той съзнателно й е забранил или просто тя вече не му е била подвластна. Но все си мисля, че баща ти е започнал да губи земната си сила, която черпи от Лоното на живота. Тя не отслабва, защото баща ти остарява, а по-скоро — обратното. Струва ми се, че баща ти вече е станал повече човек, отколкото тики, и остарява, защото тази сила отслабва. Опитвам се да надникна в Нищото, но аз съм най-обикновен таоа и нямам достъп до Лоното на живота. Усещам само, че нещо не е наред.

Гласът му все повече отслабваше. Шаманът вече беше напълно вцепенен.

— Нищото май има някакви сметки за уреждане с баща ти… — промълви той.

Гласът му взе да чезне. Само устните му помръдваха. Внезапно тялото му се отпусна и мъченикът се строполи на пясъка с разперени ръце. Огрени от призрачно нащърбената луна, до него кротко си блещукаха стъклениците на Хогбен.

23. Кон за кокошка

Старият Хогбен мигом усети чуждото присъствие и се озърна. В дневната му нямаше жива душа. Той се поколеба само за секунда. Съсредоточи се и щракна с пръсти. Стаята се озари от неземна светлина. Някъде по средата и близо до високия таван, където в хорските къщи бе обичайното място на електрическия глобус, се мяркаше сияние, което напомняше на кълбовидна мълния.

— Ааа, господин Пакеекее, изглежда в бързината сте си забравили някъде тялото. Разбирам ви. Случват се такива работи. И моята застаряваща снага вече взе да не ми харесва. Наистина, така е много по-приятно човек да се разхожда… И доста по-здравословно — мрачно добави той.

Заревото лекичко си пулсираше и сякаш изобщо не схващаше, че тъкмо на него говорят. Хогбен завъртя люлеещия се стол така, че по-добре да вижда безмълвната аура. Не бе по силите му да изхвърли натрапника, затова се настани по-удобно, залепи блага усмивка на мрачното си лице с преждевременно състарените момчешки черти и се приготви за дълъг спиритически сеанс:

— Предполагам, че сте дошли да приберете жена си, както ви обещах вчера — продължи монолога си Хогбен, защото вътрешното му усещане, че няма да получи отговор, се засилваше. — Дааа. Тя вече е жива и здрава, но ми изглежда доста младичка… Май че ние, и двамата с ваша милост, имаме нужда от освежаване, а, господин Пакеекее?

Душата на шамана явно не бе от приказливите, но този път поне реагира. Тя плавно заплува покрай тавана. Багрите й преливаха от синьозелено към моравочервено. Приближи се на цял метър до домакина, но все така си оставаше полупрозрачна и нетленна. На Хогбен взе да му омръзва да си говори сам. Тоя светофар на тавана си играеше с него и го дразнеше. Шаманът явно трудно се справяше с осиротялата си душа. Трябваше да го накара да се размърда, а не да се мота като някаква летяща чиния из собствените му покои.

— Както казах, господин Пакеекее, жена ви е жива и здрава, но трябва да призная, че от вчерашния следобед насам ситуацията малко се промени. Вече действат някои нови фактори, които ние, двамата с вас, нямахме благоразумието да отчетем.

Хогбен почувства, че се изпълва със задоволство, защото светофарът на тавана стана червен и дълго се задържа така, сякаш се развали. Кървавата импулсна светлина бликаше като от прясна рана на отрязан крайник. Така й се падаше на тази гадина! Ще се осмелява да се бърка в неговите работи. Нещастник! Мазният изнесен глас обаче напълно прикриваше чувствата му:

— Виждам, че сте развълнуван, господин Пакеекее. И това искрено ме радва. Вече си мислех, че няма да се разберем. Надявам се, че с общи усилия ще намерим добра основа да се спазарим като почтени люде.

Светофарът светна „зелено“.

— Така е по-добре! — възкликна Хогбен. — Ето това наричам джентълменски разговор — той се отпусна и дори взе да се люлее на стола.

Старият Хогбен обичаше да владее инициативата. Той адски си падаше да дърпа конците на разни човешки души. Отстрани можеше и да изглежда на скучаещ бизнесмен, излязъл в принудителен отпуск по лекарско предписание, но това беше обичайната му тактика при редките му по-сериозни сблъсъци с наистина достойни противници на Земята. И тя винаги даваше отлични резултати. Кълбовидното сияние се задържа малко на червено и отново взе да прелива от синьозелено към мораво. Изглежда това състояние отговаряше на традиционната жълта светлина на светофара. Душата на Таоа очакваше разговорът да продължи по-конструктивно. Старият Хогбен схвана накъде бие неканеният гост:

— Някак много бързо се научихте да отделяте душата от тялото си, господин Пакеекее. Вчера не останах с впечатление, че притежавате подобни умения. Вече станахме двама с такива способности на белия свят и се налага да подчертая, че тази стопроцентова инфлация никак не ми се нрави. Аз съм привърженик на традиционния монопол, господин Пакеекее. Мразя конкуренцията.

Не последва никаква реакция. Светофарът все така си премигваше на „жълто“.

— Ще ми позволите ли един, така да се каже, по-интимен въпрос, уважаеми господине?

Най-после светна „зелено“.

— Само над своята душа ли получихте власт?

„Червено“.

— Нима вече можете да повелявате и на чуждите души? Та вие едва се оправяте още с вашата?

48
{"b":"283196","o":1}