Хък и неговата лъвица трепнаха почти едновременно.

— Хакер! — възкликна тя, загледана в компютъра.

— И аз го усетих.

Сродни души. А само Хък бил ненормалник!

Ако се съдеше по разширените й ноздри, Ана-Мария подуши електронния натрапник, а Хък го почувства физиологически, сякаш искаше да влезе в него, а не в локалната им компютърна мрежа. Хакерът изобщо не се криеше, ами си пробиваше път към екраните им като същински разгонен носорог.

След три секунди електронните писъци на антивирусната им програма секнаха, тя безропотно се предаде и на екраните светна императивно съобщение с главни букви:

Ясно. Мислеше за вълка, а той бил вече в кошарата. Ето какво всъщност го гризеше от рано тази сутрин. Та и майският дъжд не бе случаен на този свят. Въпреки претенциите си за аристократично възпитание, баща му категорично отказваше да ползва услугите на електронната поща. Той, както обикновено, желаеше да бъде чут, разбран и удовлетворен незабавно, на секундата. Държеше се като истински чекист с хладен ум и чисти ръце, изпратен от тричленката да те прибере на топло или по-скоро на студено, в Сибир.

Хък наскоро му беше простил. Седемдесет и две години го отбягваше, докато се изтрепваше да ликвидира последната му и най-гадна бояджийска издънка — комунизма, — и ето че толкова скоро след сдобряването им (най-вече заради неволите на Шуин) пак го търсеше. Срещите им нещо зачестиха. Не му се вярваше да е на добро. Все пак Хък се поблазни от възможността пак да ходатайства за живота на сестра си, но императивността на съобщението и шестото му чувство подсказваха, че баща му отново е забъркал някаква каша, така че той с раздвоена душа изписа само две букви на екрана:

И те му бяха много.

После уж целуна своята лъвица за сбогом, но снощната й жажда за любов още не беше преминала и този път креватният фитнес продължи само час. Не се притесняваше толкова да не закъснее, защото баща му все още не подозираше, че Ана-Мария го научи лесно да се предвижва извън времето. Повече го тревожеше пълното му неведение за причината, поради която се налагаше спешно да се срещнат.

Той тръгна умислен.

Без Хък северната половина на кръглото семейно огнище се стори още по-пуста на Ана-Мария — почти като българската хазна от няколко месеца насам. Студената светлина от мониторите само поощряваше пристъпите на зиморничеви тръпки, причинени от климатичната инсталация, и правеше зноя в пустинята още по-бленуван.

Миналата седмица се бяха хванали на бас колко години би могъл да се издържа Софийският университет, ако разполагаше с парите, които неговата голяма приятелка Шер похарчи за пластичните си операции. Хък твърдеше, че ще стигнат най-много за три години и тя тутакси го обвини в българо-арменски шовинизъм. Според нея по официалния курс на лева към долара и цените от септември 1996 г. парите щяха да бъдат предостатъчни поне за пет години. Тогава Хък най-нагло заяви, че чисто по женски тя просто завижда на Шер, което отчасти си беше вярно. Обзаложиха се, който загуби, да изпълни три желания на другия. Всеки седна пред компютъра си и резултатът изобщо не изненада Ана-Мария, защото преди три дни тя го беше пресметнала с точност до един час. Според неговата симулация на бюджета университетът щеше да изкара пет години, единадесет месеца и осем дни, а според нейната — пет години, десет месеца и четири дни. Първите й две желания Хък вече изпълни в банята и в леглото и сега идваше ред на третото.

Тя тръгваше на сафари в Нубийската пустиня.

Не, че имаше желание да изтребва земните си братовчеди. Просто в Нубия нямаше какво друго да се прави. Там, в пустинята, сравнително рядко се срещаха само гладни нубийци и полугладни лъвове. Затова при подаването на молбата за шенгенската виза и Хък беше написал: „Причина за посещението — сафари“. Щеше да я последва като бял прислужник, който се грижи за багажа. Тъкмо заради многото куфари пътуването извън времето беше невъзможно.

Истинската причина за експедицията им обаче бе, че на нея й трябваше генетичен материал от нубийски лъв — достойния наследник на митичния си събрат от Немея, знаменития син на Тифон и Ехидна. Теоретичните изследвания на ония мърльовци от изследователския център в Сиатъл показваха, че един ген на нубийския лъв е пренесъл през повече от три хилядолетия хромозомната тайна на могъществото на Кушитските владетели от XXV-та нубийска династия, управлявала не какво да е, а Древния Египет. И точно този ген можеше рязко да подобри наследствеността на Хък. Ана-Мария искрено се надяваше, че след тази промяна най-сетне щяха да създадат така жадуваното потомство.

Големи проблеми имаха с това пътуване.

Първо, самоубийството на Шуин и изкуствено подклажданото напрежение между Чечня и Нуку Хива човъркаха Хък отвътре като стара язва след преяждане с лютивите деликатеси от родната му кухня. Ана-Мария, разбира се, му влизаше в положението и вече успя да му помогне да изпревари и да измести потенциалните купувачи при Скарлати, но не можеше да контролира всички фактори в конфликта само с помощта на интуицията и компютъра си. Нуждаеше се от лични или поне от мисловни контакти с най-важните участници. Докато следеше всичко отдалеч, имаше опасност не само тя, но и някой от останалите да извърши глупост.

Второто затруднение идваше от шенгенската виза. Хък трябваше да докара апаратурата за вземане на генетични проби с чартърен полет от Париж до Хартум. Единствено французите поддържаха някакво консулство в района, заради оръжието, което продаваха на всички наоколо. Но през 1996 г. никой не даваше виза на българин за страна от Европейския съюз. Пък и французите бяха изключително ревниви към конкуренцията в оръжейния бизнес. Наличните американски, руски, френски, немски, чешки и български паспорти на Хък не вършеха работа. Наложи се с помощта на черна перука и кафяви лещи на очите Хък да се преобрази в Хосе Гюлбекян — преуспяващ португалски бизнесмен от арменски произход. Целият свят знаеше, че фамилията Гюлбекян се интересува само от две неща: благотворителност и сафари.

Хък беше отвикнал да пътува с багаж, затова Ана-Мария му остави точни инструкции във файла SAFARI: колко са куфарите с нужната апаратура, всеки от тях с какъв цвят е, в кой куфар са документите, билетите и парите и кои куфари може да оставя на багаж, а за кои трябва непременно лично да се погрижи. След това потегли за Сиатъл.

Естествено в три часа след полунощ лабораторията на института беше пуста, но компютрите си работеха. Тях никога не ги изключваха — нали Ана-Мария плащаше за всичко. Тя седна пред познатия „Крей T3E“, бързо премина през всички пароли, прегази всякакви забрани и влезе в програмата за предстоящото генетично облагородяване на Хък. На пръв поглед всичко си беше както трябва. И третата симулация показваше, че точно в този ген на тринайсетия хромозом е разковничето на успешното оплождане. Нейната яйцеклетка вече радушно приемаше сперматозоидите на Хък. Поне на теория! Интуицията й я накара да провери всичко отначалото. Грешка в симулацията нямаше. И все пак Ана-Мария подсъзнателно усещаше, че има нещо нередно. Изглежда омайните земни планини и безбрежните морета бяха претъпили алдебаранския й инстинкт да подушва опасността от километри. Само пустинята можеше да го събуди.

Време беше да тръгва на лов.

Щом усети маранята и пясъка под лапите си, първата й мисъл бе, че най-после си е у дома. Тя щастливо се овъргаля в дюната. Бе знойно като в доменна пещ и сякаш пресованият въздухът дори не потрепваше. Пейзажът в тази част на Нубийската пустиня — а на нея всичко наоколо наистина й изглеждаше като дивен пейзаж! — беше удивително еднообразен: пясък, пясък и пак пясък.

Пясъчни хълмове, пясъчни дюни, пясъчни оврази, пясъчни русла на пресъхнали реки, пясъчни кладенци. И никакъв живот. Поне по пладне.