Хък млъкна многозначително, но напрегнатият взор на Ана-Мария изобщо не се стопли:

— Давай! Защо си глътна езика?! Екзотичната ти любовница, разбира се, беше в централната ложа, нали?! И възторжено аплодираше доблестния победител! Продължавай, де! Накарай ме да изпия отровната чаша до дъно, гаден, подъл, потаен негоднико. Какво ми се правиш на ни лук ял, ни лук мирисал!

— Да, да — обърка се Хък от пороя необичайни епитети, които Ана-Мария бълваше с лекота. — Тъкмо за чашата ми беше думата. Докато траеше състезанието някой открадна златната чаша, оставена за малко без обществен и телепатичен надзор! И стана тя една! Направо чист късмет ни спаси от участта на уму — ритуалните печени прасенца. Вахтата на нашите кораби беше удвоена поради щормово предупреждение. Пък и трябва да ти призная, че повечето слушатели бяха от полинезийците, а сред нашия екипаж имаше един-единствен истински любител на одите и той, горкичкият, загина пръв. Някакъв туземец го халоса с боздуган.

Смъртта на набедения почитател на поезията само да миг смекчи чертите на лицето й, но очите на Ана-Мария направо изпепеляваха душата му. Като се сети за ядрените бойните глави, Хък стисна зъби. Рано или късно трябваше да й разкаже цялата история, ако искаше да му помогне.

— С него дадохме общо седем убити и още три пъти по толкова ранени. Иван Фьодорович се отърва само с един удар от кокосов орех по главата и веднага ми нареди да не включвам злощастното събитие в аналите на експедицията. Аз се престарах и заличих имената на убитите не само в корабните дневници, но и във всички други официални документи. Дори и в регистрите за ражданията! Така след време се прочухме като първата околосветска експедиция, завършила без жертви.

Споменаването на регистрите за ражданията се оказа добър ход. На лицето й се появи измъчена усмивка, но на Хък никак не му харесваше, че тя вече не проронваше нито дума.

— Ева трябваше бързо да избира, дали да бъде разфасована, увита в листа от банани и ритуално запечена между горещи камъни в пръстена фурна или да тръгне с нас… — Ана-Мария настръхна и Хък побърза да продължи: — Но най-лошото бе, че аз и набедената ми за родина Чечня се издигнахме в ранг на главни и вечни врагове на сплотения около брата на вожда народ на Нуку Хива. Нали ти е ясно, че макар и водени от различни мотиви, вегетарианците и човекоядците вече бяха в една партия. Ние, разбира се, отплавахме възможно най-бързо — тонът на Хък отново спадаше. — И Иван Фьодорович, единствен наместник на бога и императора на кораба, ни венча с Ева в открито море два месеца по-късно… — Ана-Мария рязко се надигна, при което диванът жално изскърца — …но да знаеш, че си беше чиста административна принуда — само така можехме да отблъснем страстните домогвания на някои самозабравили се членове на екипажа.

Ана-Мария се изправи, готова да се хвърли върху него.

Спаси го телефонът…

Малцина знаеха този номер. Разярена, Ана-Мария грабна слушалката, но бързо се успокои и взе да спори с Фред Лю колко пресни трябва да бъдат лястовичите гнезда и в каква мазнина и с какви подправки трябва да се пържи опашен плавник от акула-мако — най-добрият афродизиак в света.

Фред бе управител на китайския ресторант долу, на морския бряг под дома им, и се падаше зет на Хък. Бяха се запознали по време на Културната революция в Китай. По това време Лю събираше лайна в провинция Съчуан и ги продаваше като тор за пет юана ведрото. Хунвейбините му хвърлиха око, защото позорял фамилията, макар той да нямаше нищо общо с Лю Шаоци. Няколко часа преди да го приберат, Хък го изведе от Китай. По-късно му помогна да открие ресторанта и това съвсем заздрави приятелството им. Лю замени по търговски съображения трудно произносимото си собствено име Фудзиен с Фред, постави го пред фамилията си, където му беше мястото в цивилизования свят, и работата му потръгна.

Проблемите започнаха, когато Хък го запозна с по-голямата си сестра Шуин. В превод нейното име означаваше „Непорочно венчелистче“ и Хък много я обичаше. Шуин цели четиринайсет века бе живяла целомъдрено и се грижеше за баща му, докато един ден със сълзи на очи не призна на брат си, че се е влюбила в Лю. Хък напълно й влезе в положението, защото Фред Лю беше най-добрият човек, когото познаваше. А Хък познаваше много хора.

Когато разбра, че и Фред никак не е безразличен към сестра му, той им помогна да се съберат. Двамата бяха на седмото небе от щастие. Но не за дълго! Старият Хогбен бе категорично против този брак и направи всичко възможно да го осуети. Дори след като Шуин и Фред заживяха заедно, той продължаваше да тормози сестра му. Хък подозираше, че Хогбен още не може да забрави майката на Шуин и по някакъв присъщ на баща му патологичен начин е прехвърлил любовта и страстта си към собствената си дъщеря.

Баща му по принцип беше скаран с морала или поне с човешкия морал. И как нямаше да е скаран, като бе живял няколко милиона пъти по-дълго дори от дядото на Ной — Матусал, дето според Библията се мъчил на тоя свят 969 години. Та старият Хогбен бе видял какви ли не неща! Всъщност Хък не знаеше точно отколко години баща му е на Земята, но в една беше сигурен — старият Хогбен си беше абсолютна откачалка.

Векове наред бяха спорили на морални теми. Хък също бе видял и патил достатъчно, за да признае, че няма общочовешки морал, но настояваше, че всеки трябва да се съобразява с моралните принципи на обществото, в което живее. Тогава баща му го питаше:

— Добре де, наивнико. Я ми кажи, ти в кое общество живееш, след като постоянно скиташ по целия свят?

— Аз се съобразявам с моралните устои на всяка група хора, в която попадам — отвръщаше Хък.

Баща му си умираше от смях:

— Че как не се уморяваш, мъничето ми?

Старият Хогбен няколко пъти го развежда из другите светове във Вселената и Хък се увери, че моралът на така наречените разумни същества е доста различен. Само възвеличаването на собственото его се повтаряше навсякъде, като в развалена грамофонна плоча. Тогава Хък реши, че заради мутацията от смесването на несъвместими гени той, самият, трябва да е по-голяма откачалка дори от баща си и взе да му прощава много неща.

Баща му се възползва от привързаността на Хък към Шуин и успя да му внуши, че трябва да отдава предпочитание на собствените си морални ценности пред общоприетия морал в дадено общество. Старият Хогбен му даде да прочете една средновековна китайска легенда, в която се разказваше историята на майката на Шуин. Случката датираше още от края на епохата Датун при династията Лян, което на човешки език ще рече някъде в VI век след Христа.

По него време имало един пълководец на име Ъуян Хъ, който не бил чак толкова известен с войнските си подвизи, колкото с това, че бил женен за най-дивната, крехка и бледолика хубавица в Китайската империя. Казват, че тя била по-красива дори от знаменитите порцеланови статуетки на императора — еталонът за хубост по онова време.

Както му е редът, когато си женен за такава красавица, Ъуян Хъ много се боял да не я загуби и винаги я водел със себе си, заобиколена от най-верните стражи, които можели да се купят с много пари. Тя го придружавала дори когато се налагало да усмирява размирните провинции. Една ден армията на Ъуян Хъ навлязла в труднопроходими земи, пълни с крадливи духове, и той пак си развързал кесията и наредил да се удвои и без това голямата охрана.

Нощта се случила особено ветровита и тъмна. Заобиколени от безмълвна пустош, пазачите спокойно задрямали. И точно тогава жената на Ъуян Хъ изчезнала. Случката се сторила доста странна на всички, защото вратата на колибата, в която спели Ъуян Хъ и съпругата му, така и си останала залостена. Никой не проумявал откъде се е измъкнала или е била отвлечена жената.

Все пак властта на Ъуян Хъ била достатъчно голяма, за да махне с ръка на размирниците и да блокира цялата област. Обзет от страшен гняв и мъка, той пуснал потери по следите на похитителите сред околните стръмни планини и пропасти. Защото Ъуян Хъ бил уверен, че жена му е отвлечена.