— Ей, какво намекваш с тази седма точка? А осма точка никак не ми харесва! Какви са тия равни рекламни права? — ревна Хогбен, забравил за миг, че от половин час играе на топло и студено с този абажур над главата си. — Добре, добре. Я дай да ти видя приложенията.

Когато след известно време стана ясно, че старият шаман явно се нуждае от дълъг оздравителен сън, Хък и Ана-Мария решиха да се приберат в къщи. На всеки половин час един от тях щеше да прескача до пещерата, за да проверява състоянието на Таоа. Всъщност Хък пое тази задача, защото Ана-Мария както винаги имаше много работа у дома. Тя най-напред светкавично почисти и подреди семейното огнище, като премахна всички следи от срамните запои и ергенския живот на Хък. После се захвана да възстанови работоспособността на компютъра си.

Усмихната като благодетелна майка, тя удовлетвори молбата на Хък да поемат продуцирането на новия филм на Мерил Стрийп и да му осигури известно количество пари в брой. Между прескачанията до пещерата Хък започна да си връща заемите по целия свят. Там, където поради часовата разлика не можеше да стори това лично, Хък пъхаше дебеличките пликове в пощенските кутии или под вратите.

При едно от отбиванията си у дома Ана-Мария му съобщи, че по клетъчния телефон го е търсил Закаев. Беше оставил един номер, ако господин Хогбен се прибере до няколко часа. Хък се зачуди за какво ли му е притрябвал и побърза да се свърже с него. Шефът на чеченската сигурност много се зарадва, че го чува:

— Роди ме, мамо, със късмет, па ме хвърли на смет, обичаше да казва баба ми, господин Хогбен. Знаете ли откога се мъча да ви открия.

— Съжалявам, господин Закаев, но наистина неволно пропуснах да ви оставя адреса си последния път, когато се видяхме.

— Не беше чак толкова трудно да го издиря — прокрадна се непривично закачлива нотка в гласа на шефа на сигурността, — но моите хора все не могат да влязат в контакт с вас. Затова се наложи да открия телефонния ви номер.

— Съжалявам, господин Закаев, но в последно време толкова много неща се струпаха на главата ми, че…

— Разбирам ви. И при мен е така.

За миг и двамата се умълчаха.

— Ще ми кажете ли все пак защо ме издирвате под дърво и камък, господин Закаев?

— Наричайте ме просто Ахмед, приятелю — подаде му ръка Закаев от хиляда и петстотин километра.

— С удоволствие, Ахмед, ако ти ме наричаш Хък.

— Съгласен съм, Хък.

Двамата с лекота преминаха на „ти“ и Ахмед изплака болката си:

— Работата е там, приятелю, че поради започналото спорадично изтегляне на руските бойни части ми се налага все по-често и за дълго да оставам в Грозни. Страхувам се, че нашият общ приятел в планината скучае без мен. Току-що разговарях с него и той ми проглуши ушите с оплакванията си. Дали не можем да направим нещо за него?

Хък се прокле, че както обикновено, драконът пак му беше изхвръкнал от главата, и тутакси го обзе чувството за вина. Той побърза с облекчение да приеме предложението, защото чудесно се вписваше в най-близките му планове. Спешно се нуждаеше от личност, която не може да бъде обвинена, че питае нежни чувства към него.

— Разбира се, Ахмед. Веднага ще се погрижа за протеза. Така нашият сакат приятел ще може да се предвижва свободно макар и с чужда помощ. Можеш ли да останеш там — Хък погледна часовника на компютърния екран и пресметна часовата разлика — да речем до пет часа?

— Едва ли, приятелю. Загубих доста време в приказки с общия ни приятел, но тук имам работа поне още два часа.

— Чудесно. Ще гледам дотогава да се появя — рече Хък замислено и дочу как отсреща Закаев учудено подсвирна. — Ти просто трябва да ми осигуриш свободен достъп до резиденцията си с протезата. Ще гледам да я направя такава, че да не бие много на очи.

— Съгласен съм, Хък. Ще имаш всичко, което поиска, но при едно условие — в безизразния глас на Закаев май се прокрадна топлинка. — Бих искал да мога от време на време да се срещам с нашия общ приятел.

— То се разбира от само себе си, Ахмед. Той те чувства много по-близък от мен. Винаги си добре дошъл у дома. А мисля, че без проблеми ще мога да ви уреждам срещи и навсякъде, където пожелаеш.

— Трябва да призная, приятелю, че свали от врата ми доста голям камък.

— Ще се радвам скоро да се видим, Ахмед.

Хък прекъсна връзката и се замисли: това, последното за камъка, просто метафора ли беше или Закаев бе узнал и полинезийското му име. Неведоми са пътищата на специалните служби, рече си той наум и се захвана с най-неотложната работа.

Всъщност този разговор удължи само с няколко минути натоварената програма на Хък. Още докато обясняваше на Ана-Мария проблема, тя го разреши в умната си главичка, провери изчисленията си в компютъра, преся подходящите предложения на пазара и откри в Интернет най-доброто портативно автономно захранване за холографни дракони. Произвеждаха го в Хюстън, но сега там бе пет часа сутринта. За секунди Ана-Мария издири адреса и номера на мобифона на шефа на европейското представителство в Лондон и скочи на крака.

Най-напред се отбиха в швейцарските Алпи за кредитните карти. Хък не се почувства уютно в доскорошното тайно убежище на Ана-Мария в Давос. То предизвикваше у него твърде неприятни спомени. Изглежда и тя изпитваше същото, защото някак си мълчаливо се споразумяха да не обелват нито дума. Ана-Мария му връчи няколко златни карти — „Виза“, „Мастъркард“, „Американ Експрес“, а Хък прерови две-три чекмеджета докато намери пари в брой. Раздели ги на око на две неравни купчинки и ги намести в джобовете си. Тихомълком се измъкнаха на терасата. Не намериха сили дори да се насладят на вълшебната планина. Ана-Мария успя само да промълви:

— Аз ще отскоча до сър Арчибалд, а ти иди в Лондон и си свърши работата.

И двамата изчезнаха почти едновременно.

Благодарение на английската експедитивност и златната кредитна карта Хък пристигна пред входа на пещерата, увенчана с леко разкрачената буква „М“, около три и половина следобед по местното време. Доста бе изпреварил графика на Закаев и издутината в джоба му предизвика малка суматоха, защото не го очакваха толкова рано. Но скоро шефът на сигурността се появи лично и пред озадачените погледи на накокошинения персонал го покани в кабинета. Там си стиснаха мълчаливо ръцете и Хък извади по-дебелата пачка от джоба си.

— Обиждаш ме, приятелю! — строго рече Закаев.

— Моля те, не тълкувай този жест като отплата, дето си се грижил за нашия общ приятел, Ахмед. Просто изпитвам непреодолима вътрешна потребност да покажа, че в нашето семейство има и приятели на твоя народ. — Хък постави парите на бюрото. — Приеми ги като мой малък личен дан в борбата на Чечня за независимост. Прекрасно знам, че специалните служби винаги имат нужда от безотчетни пари, пък и сигурно доста си се охарчил, докато ме издирваш.

Закаев отстъпи пред силата на последния довод, мълчаливо прибра пачката в чекмеджето на бюрото си и двамата най-после заеха обичайните си места за представлението. Гостът вежливо кимна, предоставяйки на домакина правото да оповести началото на първо действие.

— Ламя! — високо рече Закаев с изнесения си глас на професионален актьор и за първи път от началото на разговора по строгото му застинало лице му пробяга нещо като усмивка.

Въздухът в кабинета се насити със статично електричество като пред гръмотевична буря. Каменните стени на пещерата се поотдръпнаха, както му е редът. Таванът се понадигна. Чу се обичайният трясък и драконът се материализира в кабинета, като фамозният му задник се тресеше някъде зад скалата. Двете глави на холографното чудовище изиграха стандартното упражнение по синхронно плуване, като се стрелнаха и налапаха до кръста човешките същества. Челюстите глухо щракнаха, драконът преглътна и, вместо да се оближе, нервно изпищя:

— Тоя пък какво търси тука?

— Дошъл е да те вземе — възможно най-внимателно му рече Закаев.