Както и да е, Хък не би извършил такова нещо, но той уважаваше морала на другите. Все пак бе далеч от мисълта напълно да оневинява баща си, защото многократно го бе улавял да гледа някак странно Шуин. Но Хък не вярваше на слухове, дори когато бяха засвидетелствани от уважавани китайски хронисти. Хък вярваше само на фактите.

Наистина и сестра му често се оплакваше, че на сън й се привиждат разни неща, които и през ум не можело да й минат, когато е будна, но нали един сън трудно може да се обяви за факт. Хък придаваше тези нелогични според нея съновидения на прекалено дългия й целомъдрен живот. Все пак дори според легендата баща му не беше изпитвал патологична страст към все още неродената си дъщеря, а любовта към майка й го беше хвърлила в ръцете на всячески стимулираните воини на Ъуян Хъ.

Преди да възникне тази бъркотия с Чечня и Нуку Хива, Хък почти всеки ден спореше наум с китайските хронисти. Тъжният повод беше, че само година след сватбата Шуин се самоуби. Как ли не се моли на баща си да й върне живота. Старият Хогбен беше непреклонен: докато Лю Фудзиен е жив, за Шуин няма място на Земята. Тогава Хък започна да съзира някаква връзка между преждевременната кончина на Шуин и странното обръщане на фронта в Чечня.

Всъщност по съвсем друга причина Хък беше в конфликт с баща си почти от сто години — доста преди сегашната бъркотия — и затова непрекъснато се самообвиняваше в пристрастност към всяко нещо, което по един или друг начин засягаше стария Хогбен. Ана-Мария с нейния свръхрационален начин на мислене, когато се отнасяше до събития, които лично не я засягат, можеше много да му помогне, но Хък не смееше чак дотам да разголи душата си, защото се опасяваше, че тя ще добие превратна представа за баща му, а оттам и за цялото семейство.

Както обикновено Ана-Мария с огромно удоволствие спори близо половин час с Фред по клетъчния телефон за дозировката на една подправка. Беше важна, защото превръщаше пържения опашен плавник на акулата-мако от обикновена вкусотия в божествено блюдо. Хък винаги я поощряваше в благородното начинание да говори дълго по телефона с Фред, защото след смъртта на Шуин, това май беше единственият светъл лъч в живота на неговия приятел. Хък и Ана-Мария някак се чувстваха длъжни да му помагат да преодолее мъката. Пък и сега кулинарният спор действаше като вълшебен мехлем върху ревността на Ана Мария.

Щом тя прекъсна връзката, Хък реши да подсили въздействието на балсама, като бодро измести темата:

— Да знаеш, скъпа, хората мразят да се учат от грешките на дедите си! Днешните нукухиванци са все същите луди глави. Да се бият за една чаша! То поне да беше Свещеният Граал, дето баща ми го подари на Исус. Веднъж ми разказа, как го предупреждавал: „Не вземай този дар бе, човече, един ден ще събират в него собствената ти кръв.“ Животът постоянно потвърждава правилото, че внуците трябва да оправят или пък да доразбъркват като днешните нукухиванци кашите на дядовците си, а синовете си живеят безгрижно.

Ана-Мария го гледаше опулена с огромните си като езера неразбиращи очи. Тя явно още беше на вълната на древните китайски рецепти и не можеше да смели словесните излишества на Хък. Той благородно реши да й удари едно рамо да се приобщи отново към проблемите му:

— Помниш ли, скъпа, ония телевизионен сериал, дето Луи VII се разведе с оная развратница Елеонора, а пък тя взе, че се омъжи за Хенри II Плантагенет и, разбира се, му докара като зестра най-богатите провинции на Югозападна Франция, което пък стана повод за Стогодишната война. После Луи VIII си живя безгрижно като царче, но се оказа, че Луи IX, дето го провъзгласиха за светец, нямаше къде да почива през лятото, и той реши да оправи кашата, като завладее Тунис, но…

— Скъпи, примерът ти не е съвсем коректен — сряза го Ана-Мария, — защото мексиканският сценарист не знаеше, че Луи VIII не е син на Луи VII.

— Да, но това изключение само потвърждава правилото, скъпа. Проблемът с прякото потомство понякога е доста заплетен. Познавам хора, които са готови да увиснат на въжето, твърдейки, че американецът Ричард Бах няма нищо общо с Йохан-Себастиан. Горкичките! Те просто нямат достатъчно информация. Напомни ми някой ден да ти разкрия кръвната им връзка чрез една клонка от предците на Енвер Ходжа.

Не трябваше да споменава проблема за прякото потомство, защото в тяхното семейство той беше къде-къде по-комплициран. Прекрасната, гладка като коприна кожа на Ана-Мария настръхна и очите й съвсем охладняха:

— Скъпи, като спомена за недостига на информация, не смяташ ли, че вместо да ми надуваш главата със съкровените си любовни подвизи, които досега кой знае защо толкова умело прикриваше, по-добре би било да ми разкриеш още малко съдържателни факти за тази чаша?

— Наистина, скъпа, кашата през Средните векове беше доста голяма, та се наложи някои внуци да предприемат осем кръстоносни похода. Дори и аз не можах да ги предотвратя, но граалът поне беше инкрустиран със смарагди…

— Имах предвид не граала, а златната чаша — безцеремонно го прекъсна Ана-Мария.

Днес Хък явно не беше във форма.

— Да-да. Извинявай. И, между другото, нищо не съм прикривал. Веднага, щом по заповед на Иван Фьодорович се чупихме от Нуку Хива, аз взех да ровя из мозъците на екипажа и открих, че жалкият крадец, станал причина за кръвопролитието, е на другия кораб. Нали знаеш, по закона на Мърфи винаги така се случва. Ние с Иван Фьодорович бяхме на „Надежда“, а останалите — на „Нева“.

— А защо не споменаваш законната си възлюбена: принцесата от райския остров — ехидно подметна Ана-Мария. — Да не си я изхвърлил в морето?

Хък се направи, че не я чува.

— Та по закона за всемирната свинщина смотаният джебчия и чашата си кротуваха на другия кораб. Последствията от пиянското поведение на нещастника толкова го бяха шашнали, че той си бе забравил името. Та нали, ако след всяко напиване в Русия се млатеха като на Нуку Хива, отдавна на този свят нямаше да има и пукнат руснак.

— Не можеш ли да прескачаш неприличните подробности? — взе да нервничи Ана-Мария. — Карай по същество.

— С една дума, скъпа, ръцете ми бяха вързани, защото по него време още не бях се научил да летя над океана като хората, пък и не исках да плаша вахтените. Прави лошо впечатление, както си се седиш на вахта сред безбрежния простор и, хоп, ни в клин, ни в ръкав, на кораба ти да кацне човек. Сещаш ли се? Имаше един филм…

— Помня го! Не се отклонявай! — Ана-Мария го гледаше строго право в очите и извличаше нищожните късчета позитивната информация от словоблудството му.

— Та значи трябваше да дебна изгоден момент да се прехвърля на „Нева“ в първото пристанище. Между другото, след години тъкмо овладях летенето над океана и самолетите ме отучиха. Признавам си, че с тях се лети по-удобно, защото по време на дългите полети те хранят. И някои компании добре се справят. Други, като „Балкан“ например, са по-зле, но важното е, че нямаш грижа за прехраната си.

Суровото изражение на лицето й малко се посмекчи. Щом стана дума за храна, тя не му направи забележка, че се отклонява от темата. Давай така, помисли си Хък. Използвай по-често ключовите думи: бебета, женски рожби, храна, готвачи, планини, морета, поезия, Кант.

— Първото пристанище се оказа на Хавайските острови. Но там ударих на камък. Непревземаемата твърдина се казваше Юрий Фьодорович — пак Фьодорович, но този път истински, защото баща му наистина се казваше Фьодор или по нашему Тодор, също като онзи перко, помощник-готвача на Фред — кимна Хък към морския бряг, където сума народ в момента баеше над любимите гозби на Ана-Мария. — Та значи и Негово превъзходителство капитан Лисянски тоже бе наченал многотомно издание за това околосветско плаване и не ме пусна да се кача на „Нева“. Превъзходителството чудесно знаеше с какво се занимавам при фалшивия му адаш по баща и сметна, че искам да плагиатствам от записките му, с което, признавам, много ме обиди, но както и да е.