— Мислете, щом толкова държите да се удавите — вбесен, отсече Хогбен.

Хък се събуди разкършен като след четири часа фитнес. И със солиден махмурлук! Главата му тежеше, сякаш беше пълна с олово. Не от пикантната китайска храна, разбира се, която все пак дойде по никое време, а от смесването на неговото „Каберне совиньон“ с мексиканската текила. Фред беше върл поклонник на традиционната азиатска любезност. Заради свещеното приятелство, дебело подплатено с благодарността, че правеха оборот колкото всичките му останали клиенти, взети заедно — най-вече заради вълчия апетит на Ана-Мария по отношение на някои проверени от времето афродизиаци от древната китайска кухня — той безкористно бе прибавил към поръчката им една бутилка от тази иначе прекрасна отрова.

Като всяка признателност и неговата си имаше две страни. И лошата пак се падна на Хък. Ана-Мария блажено си спеше, погълната любимата си питателна доза секс, алкохол, мазнини и въглехидрати, а той в пет часа сутринта вече се бе ококорил, при това нещо го гризеше отвътре, та чак се озърташе. И тъй като от векове не му се бе налагало да става преди зазоряване да издои кравите, Хък реши, че го е събудила гузната му съвест. Пак за нещо беше излъгал!

Ана-Мария много мразеше да я лъже. Първия път, когато я срещна, тази негова лоша привичка едва не му коства главата или по-точно гръкляна. Хък си седеше мирно и тихо върху дулото на своя танк и си клатеше краката, докато чакаше командирът на ротата да даде по радиото заповед за настъпление. По него време изпълняваше патриотичния дълг на една условна четвърт от кръвта си и се бореше като редови командир на танк за свободата на Нагорни Карабах.

По стара привичка той поне веднъж на петдесет години участваше в бойни действия, за да поддържа формата си и да не изостава от развитието на военната техника. Отдавна се беше убедил, че в стратегията нищо не се променяше ни на йота от времето на Александър Македонски и Цезар насам. Появяваха се само по-механизирани и по-автоматизирани средства за убиване и генералните щабове сменяха само тактиката, като натъкмяваха традиционното бойно изкуство към тях.

И така, както си клатеше крака на дулото на танка в покрайнините на оспорваните планински чукари и като същински ветеран от скука си припомняше славното участие в Наполеоновите войни, свирукайки си „Полша още не е загинала“, внезапно върху предната броня се материализира лъвица. Просто ей така. Отникъде!

Не беше някаква си планинска котка от тези изконно арменски чукари, а зеленоока, рижа, изящна, гъвкава, сто и двадесет килограмова лъвица. Наистина беше малко по-рижа, отколкото трябва, но иначе съвсем истинска. Толкова истинска, че Хък си глътна езика и почти не участва в последвалия диалог:

— Ти ли си Хък Хогбен?

— Не.

— Имаш ли да връщаш кредити на един тип от системата на Алдебаран?

— Не.

— Ще се издължиш ли веднага?

— Не.

Тя се хвърли върху него. Събори го на тревата и миг преди да му прегризе гърлото нежно го попита:

— Обичаш ли ме?

— Да.

— Ще се ожениш ли за мен?

— Да.

— Ще ми направиш ли женска рожба?

— Да.

По-късно Ана-Мария му призна, че за пръв път виждала такива красиви планини и такъв смел патологичен лъжец като него. Влюбила се от пръв поглед и в изконно арменските чукари, и в Хък. От тогава беше вечно усмихната и единствената й грижа бе да създаде така лелеяното потомство, а в свободното си време четеше Кантовата „Критика на чистия разум“.

Хък нямаше нищо против това разнообразие в сексуалния си живот, но изпитваше някакво атавистично страхопочитание към гнева на лъвицата, за което не намираше обяснение в гените си. Все пак, ако можеше да се вярва на баща му, неговите прадеди не бяха неандерталци или избилите ги по-късно кроманьонци.

Ана-Мария беше елитен представител на една от двете разумни раси от системата на червения гигант Алдебаран. Там, в онзи края на Вселената, нейната планета беше равна като тепсия и безкрайната рижокафеникава полупустиня бъкаше от патологично честни и смели лъвици и от ужасно страхливи и лъжливи хуманоиди, които си живееха скучно в симбиоза. Расата на лъвиците, които можеха да се превръщат в почти хуманоидни жени, когато изпитваха силен нагон, беше единственият носител на женското начало по тия места. Другата раса — на ловците — уж беше съвсем хуманоидна, но водеше двойнствен живот. Нейните представители се превръщаха в мъже само когато играеха на комар. А когато трябваше да изнасилват лъвиците, за да създадат потомство, се превъплъщаваха в бикове за разплод. Затова Ана-Мария приемаше за съвсем нормално всеки хуманоид от мъжки пол да е лъжец. Двуличието според нея беше част от природата им. И, естествено, тя дълго си бе мечтала някой ден да срещне истински, достоен, честен и най-вече смел хуманоид, който може от време на време да ходи на лов или да играе на карти, но винаги — особено в най-съкровените моменти — си остава възпитан, елегантен и чаровен мъж.

Хък веднага се досети, че всичко това е ала-бала. С нейните способности да се предвижва извън времето или да прониква само с помощта на ума си в компютърните мрежи, с тая гъвкавост и сила на мускулите и въображението, и — не на последно място — с острите си резци, там, сред голата каменна пустош на Нагорни Карабах, в него се бе влюбило най-съвършеното лично оръжие, създавано някога във Вселената.

Последното оръжие!

Всъщност лъвицата за първи път видя компютър на Земята. В първите дни на съвместния им живот, тя ужасно скучаеше, когато се налагаше Хък да работи на своя „ICS Pentium“, и скоро поиска той да купи и на нея такава „играчка“. Без да има изобщо представа какво ще последва, Хък удовлетвори каприза й. Докара си голяма беля на главата, защото тутакси заваляха оплаквания. Кой идиот е измислил тази клавиатура? Какви са тези бавни флопита? Защо е толкова малка оперативната памет?

Хък се опита да й обясни някои работи, но беше пратен на майната си. Лъвицата взе да се бъхти като грешен дявол и скоро премахна всичките недостатъци на залъгалката си. По-скоро блестящият й ум с лекота ги заобиколи! Свикнала цял живот да си има работа със заклети лъжци и непрекъснато да измъква по телепатичен път и най-микроскопичните късчета позитивна информация от словесните им бъркочи, Ана-Мария бързо откри, че може да си общува мисловно и с компютъра. „Но не с този!“ — категорично заяви тя.

Наложи се да върнат на продавачите двата почти чисто нови пентиума с трийсет на сто отстъпка, макар че сърцето на Хък се сви от този пладнешки грабеж. С приятеля си от „Кайтекс“ се опитаха да й пробутат Macintosh Performa 6400, но тя каза „Пфу!“ и насили Хък да си поръчат най-доброто, което можеше да се намери на пазара по втория начин. Момчетата от „Интегрирани компютърни системи“ потриха ръце, щом чуха за добрата сделка, и мигновено доставиха на тези побърканяци новите секретни „играчки“, погълнали всичките спестявания на Хък. „Железата“, дето дойдоха направо от лабораториите на Ай Би Ем, дори нямаха име, а кодовото означение RS/6000SP. И как нямаше да оберат до шушка Хък, като чак Пентагонът и хората на Джордж Лукас се заинтересуваха кой си купува такава мощна система, способна да симулира ядрени опити, и за какво, по дяволите, смята да я използва.

Симбиозата между лъвицата и новия й компютър даде такива потресаващи резултати, че оттогава Хък само пет-шест пъти се бе опитвал да я излъже, като внимателно следеше настроението й. И три пъти успя или по-скоро тя великодушно му позволи. Но избягваше да рискува за глупости. Така че сега Хък спря да се пули като теле в железница (поговорките май още му държаха влажно!), поразрови се по-дълбоко в спомените си от снощи и въздъхна с облекчение. Не беше излъгал за нищо. Просто бе премълчал един факт в края на разговора, когато неговата лъвица загуби всякакъв интерес към изповедта му. Джебчията и златната чаша изчезнаха в Нагасаки не просто така изведнъж, а благодарение на глупавото му честолюбие.