Докато по липса на друго занимание отново надяваше слушалките, Скарлати с въздишка се почеса по носа. И той имаше личен мотив да вземе участие в драмата. По съвета на един стар приятел от „Кинтекс“ беше обърнал в левове цялата си комисионна и надбавката от последната сделка с генерала, защото тукашните банки даваха баснословни лихви като най-обикновени пирамиди. Да, ама след като човекът от „Латинка“ и премиерът люто се скараха, апокалиптично настроеният дърводелски метър пак кривна и започна да закрива банките. Те взеха да се срутват като зрели круши и Скарлати загуби сума пари от спешната обмяна на инфлационните левчета за долари при главоломното покачване на разменния курс. Добре, че генералът обеща хубавичко да го компенсира, ако свърши както трябва сегашната работа.

Скарлати трепна, трескаво намести по-добре слушалките и се залепи за визьора на камерата, защото клошарят изостави поредната кофа за смет и тръгна бавно към къщата на човека от „Латинка“. Представлението започваше. На Скарлати му хрумна, че въпреки богатия си опит, май не беше присъствал на убийство с толкова много зрители. Той за миг отвори примижалото си око и погледна часовника. Окото му играеше на лошо. Стига глупости, помисли си той, планът върви като по вода. Навярно всички действащи лица сега гледат колко е часът. След малко човекът от „Латинка“ щеше да умре. Толкова много влиятелни сили желаеха това, че и лондонските букмейкъри вече не приемаха залози за смъртта му. Дори залезът на слънцето тази вечер не беше толкова сигурен, колкото предстоящото убийство.

Външната врата се отвори и човекът от „Латинка“ излезе спокойно от дома си. Той се огледа и явно остана доволен от приятната и спокойна есенна утрин, която се стелеше на тихата софийска уличка. Личният му шофьор и автомобилът го чакаха пред гаража. Човекът от „Латинка“ тръгна бавно към тях. Беше набит, възпълен човек и ходеше бавно, с достойнство. След няколко секунди той щеше да се размине с клошаря. Вариото поддържаше среден план, така че добре да се открояват действията и на двамата.

Пет, четири, три, две, едно… Вместо очакваните изстрели в слушалките на Скарлати прозвуча учуденото възклицание на човека от „Латинка“:

— Божичко, дотам ли я докара бе, Иванов?

Той говореше на клошаря. Беше го познал въпреки превъзходната маскировка. Клошарят се сви като подритнато пале и застина. Човекът от „Латинка“ го подмина, като клатеше глава, и влезе в автомобила си. С периферното си зрение Скарлати установи, че всички останали участници в драмата се бяха вцепенили. Улицата беше като застинала. Нещо в най-сигурния план на света се бе объркало.

Човекът от „Латинка“ продължи да играе сам на сцената още няколко секунди:

— Че аз съм тръгнал без папката — рече той на шофьора си. — Ей, сега се връщам.

Щом излезе от колата и второстепенните действащи лица мигом се размърдаха. Поне трийсет дула от най-различен калибър се насочиха към него. В слушалките на Скарлати едновременно прозвучаха няколко властни гласа на различни езици:

— Подожди… Чакай малко… Дур бе джанъм…

Човекът от „Латинка“ отново се размина с клошаря, но само след миг прозвучаха дългоочакваните изстрели. Клошарят стреля първо в гърба му през прокъсаното си палто. Сетне — още веднъж и още веднъж.

Последният изстрел беше професионален — точен, премерен и убийствен. После клошарят хукна към двора на къщата, в която беше Скарлати.

Представлението свърши.

Останалите действащи лица взеха да прибират реквизита и да се разотиват. При традиционната липса на бензин у българската полиция имаха поне десетина-петнадесет минути на разположение и много-много не бързаха. Скарлати прибра апаратурата и тръгна през задния вход на къщата към детската градина, където бе паркирал.

Хлапетата бяха развълнувани. Щом го съгледаха, те взеха да му говорят нещо, но Скарлати не ги разбираше. Като видя, че мерцедесът му е здрав и читав, той им раздаде по още един долар. Сега, когато вече бе по-спокоен, забеляза колко хубави момиченца имаше сред тях и лъстивият му поглед съвсем се разводни. Бая се загледа в няколко от тях. Жалко, че трябваше да се измита. Все пак набързо раздаде на малките Лолити по още един долар. Можеха пък да го запомнят. Знае ли човек?

В мига, когато приключи с благотворителността, Скарлати застина с портфейла в ръка. От съседната къща излезе гадният бивш генерал от КГБ. Той пък какво търсеше тук? Защо беше на тази улица? Дали не го проверяваше? Та нали след малко Скарлати щеше да му връчи записа!

Генералът се качи в един с нищо незабележим стар фиат и замина, без дори да го удостои с поглед. Тогава на Скарлати му просветна. Изтича до къщата и още на първия етаж се натъкна на протритите дрехи на клошаря. Генералът си беше захвърлил маскировката! Върху купчината дрипи лежеше, увит в брезент, пистолета. Скарлати се огледа. Наоколо нямаше жив човек. Той с професионално любопитство се вгледа в оръдието на престъплението.

Доколкото схвана от припрения оглед, беше странна мешавица от два-три модела стандартни руски пистолети и техните чешки и хърватски разновидности. Скарлати бързо го мушна зад радиатора на парното. Сигурно щеше да забави поне за седмица разследването. Все пак генералът плащаше добре и заслужаваше тази малка услуга. Нали Скарлати му беше длъжник.

По пътя за вилата в Банкя беше на тръни, но не срещна кьорав полицай. Изтерзан, реши, че вече се е издължил до шушка. Край, писна ми, уморих се. Заминавам за Бахамите, си помисли той, докато натискаше звънеца. Вратата му отвори лично генералът. Това доста го смути. Обикновено около него бе пълно с горилоподобни бодигардове, а сега дори говорещият му папагал не се виждаше никакъв.

— Я да видим какво си ми донесъл, Скарлати — властно рече генералът, но в тона му се долавяше бегъл полъх от непривична любезност, която съвсем разтревожи Скарлати. Така говореха само садистите в най-долнопробните екшъни, когато някой от приближените им беше осрал работата.

На този май никой не можеше да му угоди.

Гадният чекист със стъкления поглед взе касетата и я пъхна във видеомагнетофона. Мълчаливо изгледаха репортажа. Скарлати видимо се беше постарал и имаше няколко много ефектни гледни точки, които разкриваха в прекрасна светлина актьорите в поддържащите роли. Какво повече можеше да иска тази славянска свиня?! Е, някой по-взискателен зрител би могъл да предяви известни претенции за осветлението, но нали все пак това беше уникален документален материал.

Устните на Скарлати пресъхнаха, та чак се напукаха от притеснение, докато премиерната прожекция завърши.

— Май сме жадни, а, Скарлати? — зловещо му се ухили генералът. — Ей сега ще оправим тази работа. Я тръгвай с мен на двора.

Скарлати го последва като хипнотизиран. Едва влачеше омекналите си крака. Някаква непреодолима сила го водеше за носа като овца към лобното му място в овошната градина зад вилата. Край високия бетонен дувар имаше кладенец от бели зидани камъни с голяма дървена кобилица.

— Водата е съвсем прясна — подхвърли генералът, докато бръкна в кофата да напълни очуканото метално тасче, привързано със синджир за геранилото. — Преди малко я извадих.

Скарлати с мъка овладя треперещите си ръце и пое дара на данаеца. Прекрасно съзнаваше какво го чака, но поне нямаше да умре жаден. В главата му се въртеше само един въпрос: Защо? С какво не беше угодил на тая самодоволна породиста свиня? За първи и последен път в живота очите му спряха да щъкат. Леденостудената течност му се стори пивка като стогодишно уиски. Докато генералът измъкваше пистолета си, Скарлати си помисли, че комунистите не бяха успели да развалят поне водата в тая скапана държава.

За да открие най-преуспяващия продавач в световната компютърна мрежа, Хък пропиля почти цял ден. Ако не беше толкова припрян, сигурно щеше да се справи и за по-кратко време. Но обикновено Ана-Мария вършеше тази черна работа в къщи.