Ужасният смог над София доста е намалял, помисли си Скарлати. Явно промишлеността им яко е закъсала. Но затова пък мръсотията се е увеличила, поклати глава той. И улиците са още по-изровени, а язвите по мазилките на сградите са станали повече от петната на неговите далматинци. Глупости! Само обиждаше далматинците си! Наистина любимците му още не бяха станали сто и един, но си бяха прекрасни расови животни, а фасадите наоколо приличаха повече на изроди с проядени от проказа лица. Но нещастните българи така бяха свикнали с мръсотията, че изобщо не я забелязваха. Бяха ги докарали дотам, че да мислят само за хляба си.
Още след първия завой Скарлати установи, че беше минал покрай гърците, без да ги забележи. Преди малко той като последния глупак се бе зазяпал в едно дванайсет-тринайсетгодишно момиченце с дълги крака и къса поличка. Гърците, както обикновено, се бяха спотаили край турците, явно за да ги държат изкъсо. Двойно щъкащите очи на Скарлати — по природа, а сега и по задължение — мернаха един тип, с когото беше имал вземане-даване покрай далаверите си с Щази. Сега шефът му се беше сдушил с хора от бившите български тайни служби, за да лапнат приходите от държавния хазарт и телекомуникациите. Това май бяха единствените сигурни легални сделки в държавата, защото Скарлати се беше убедил, че малцината богаташи в тази страна по цял ден говореха по своите мобифони и цитрони, а там, където нямаше връзка, и по обикновените телефони, а мнозинството от бедните имаше само една надежда — тотото.
Добре че пообиколи, защото попадна на нова находка. Той обаче реши да не включва в официалния списък на тази импровизирана „Балканска среща на високо равнище“ сърбите и македонците, не толкова заради неизяснените имена на държавите им. Те не му изглеждаха въоръжени. Току-що пристигаха и вместо да заемат стратегическа позиция, веднага разпънаха едно платнище направо на улицата. Явно смятаха да оползотворят времето до девет без петнайсет, припечелвайки някой друг лев, защото вече нареждаха стоката си като на битпазар.
Леко озадачен, Скарлати внимателно ги огледа и се успокои едва когато различи сред тях и един албанец по мургавината. Не беше ясно дали този начумерен тип е от Косово или представляваше изконната си родина, но важното бе, че комплектът е пълен. Тъй като балканците от западната част на полуострова не даваха вид, че владеят някое от бойните изкуства, той предпазливо прие, че са само наблюдатели.
Дали пък не беше камуфлаж? Все пак от човека от „Латинка“ много зависеше, откъде ще минат новите петролопроводи и газопроводи за транспортиране на традиционните руски суровини към Западна Европа. От транзитните такси участниците щяха да печелят по двеста-триста милиона долара. Да, ама на сергията насред улицата имаше само водни пистолетчета. Нямаше с тях да убиват човека от „Латинка“, я! Откакто Сорос стъпи на полуострова, тия балканджии бяха станали големи отворковци. Изглежда бяха сигурни, че някой друг ще им свърши черната работа.
Скарлати паркира мерцедеса си на съседната успоредна уличка до някаква детска градина, раздаде по един долар на дечурлигата да му пазят колата, че наоколо се навъртаха много бандити, и побърза да заеме страничната ложа, вдясно от руснаците. Отляво видимостта беше по-добра, но „хората от Виена“ го бяха изпреварили. Зад тях стоеше набеденият за личен враг на човека от „Латинка“ негов бивш съратник от Централния комитет. През 80-те години те заедно управляваха партийните капитали в чужбина. Смъртта на Робърт Максуел обаче ги раздели или по-точно те не можаха да се спазарят как да си поделят неговите връзки и пазари. Скарлати с тъга си спомни какви хубави времена бяха.
След като се настани удобно и включи преносимата апаратура отново да записва, той погледна през визьора. Съсредоточи вниманието си върху клошаря, който ровеше отсреща в сметта. Ловко го маркира — не напразно три дни бе тренирал като луд да борави с тая сложна техника — и остави камерата автоматично да го следи. Клошарят беше главното действащо лице, което след половин час щеше да партнира на човека от „Латинка“.
Трябваше да признае майсторлъка на този клошар. Беше избрал най-добрата маскировка в момента. Вчера само за няколко часа Скарлати се убеди, че в България хората, които търсеха нещо за ядене в кофите за боклук, бяха по-обичайна гледка дори от пощальоните. Такъв е животът, философски заключи Скарлати, и си представи вълшебната гледка, която се откриваше от терасата на вилата му на Бахамските острови. Веднъж да свърши тази работа и щеше да се оттегли за известно време. Бая главоболия му създаде генералът в последно време… За миг той си представи как три карибски момиченца му отпускат нервите на брега на океана…
Скарлати тръсна глава да разкара сладкото видение, защото беше професионалист. Той провери дали апаратурата работи нормално, макар че беше доста скъпа и не можеше да се очаква, че точно в сублимния момент ще сдаде багажа. Замисли се, колко ли щяха да му платят от Си Ен Ен, ако им предложеше материала… Жалко, че записът не беше за продан. Онзи гаден генерал от КГБ си го искаше за собствена консумация.
Строго погледнато, на Скарлати никак не му се седеше на това място, което след малко щеше да бъка от полицаи, но беше длъжник на онзи тип. Как ли не се опитва да го уговори, но мръсникът отказваше да приеме всякакъв подизпълнител. Скарлати трябваше лично да заснеме събитието и пак лично да му предаде материала.
Клошарят намери само една огризка от ябълка и доволен се премести на следващата кофа. Скарлати си сложи слушалките и насочи за миг чувствителния микрофон към стената. Руснаците бяха хора от занаята — изобщо не разговаряха. Не смееше да го обърне към балканджиите на улицата, защото щяха да му проглушат ушите. И без микрофона се чуваше как се пазарят с някаква лелка за цената на бутилка олио. По-нататък, на ъгъла, турците бяха усетили гърците и сега двете страни взаимно се дебнеха, забравили за малко за какво са дошли. Българите в далечния край на уличката обсъждаха по мобифоните си качествата на някакъв травестит, който вече си сменил пола и сега бил най-добрата танцьорка в държавата.
Всичко беше наред. Сякаш и природата се бе стаила в очакване на чудото. Участниците в спектакъла просто изчакваха на сцената да се появи човекът от „Латинка“. Май едва ли не целокупното човечество нямаше търпение да стане девет без петнайсет.
Скарлати свали слушалките и с крива усмивка огледа тавана на временното си убежище. Главните действащи лица всъщност седяха буквално на главата му — те заемаха по-горните етажи на същата сграда. Генералът му беше разиграл цял театър, докато му обясняваше кого трябва непременно да запечата на видеокасетата и кои действащи лица така и няма да види.
Всички кланове в управляващата партия на бившите комунисти имаха представители на „балкона“. Те здраво дояха държавната икономика чрез частните си банки и финансово-брокерските си къщи, като водеха толкова яростна борба за рефинансиране от държавата, та централната банка не смогваше да печата пари без покритие. По главните, т.е. несъществените за тях въпроси, клановете се деляха на две групи открай време. Начело на едната беше именно човекът от „Латинка“. По дребните проблеми на битието обаче непрекъснато възникваха различни обединения по интереси. Най-важните от тях доскоро бяха свързани със сладките далавери по заобикалянето на ограниченията за трансфера на западни технологии.
Правителството играеше отделно от партийната върхушка, заради министър-председателя, обясни му генералът. Бившият комсомолец още не бе дорасъл за никоя групировка. Така че един от съветниците му и пратеникът на приятелския му кръг се бяха настанили на „втория балкон“ при „мутрите“ на останалите „безпартийни“ кредитни милионери и дребния чиновник от централната банка. Представителят на банката бе попаднал в тази неподходяща компания, защото човекът от „Латинка“ даде съгласието си в България да бъде въведен валутен борд, който щеше да изземе функциите й.
