— Арчи, ти искаш да кажеш… — бавно поде Ана-Мария докато умът й бясно анализираше новите факти и тутакси обличаше съмненията й в ясно формулирани въпроси, — че на господин Хогбен от много време му е известно как от цялата тази работа нищо няма да излезе, но той плаща на теб да си мълчиш, а на центъра — да се върти ей така, на празни обороти.

— Да, госпожо.

— Ще те убия — импулсивно рече Ана-Мария и застрашително му се озъби.

— Защо мен, госпожо? — панически проплака Арчи, който вече ужасно съжаляваше, че си призна толкова лесно. — Убийте господин Хогбен.

— Да. Прав си. Него ще убия.

Двамата се умълчаха. Като видя, че мъките му скоро няма да свършат, Арчи се престраши и плахо я попита:

— А сигурна ли сте, че изобщо трябва да убивате някого, госпожо?

— Какво имаш предвид, Арчи? — машинално отговори на въпроса му с въпрос Ана-Мария. Умът й нещо беше зациклил на едно място.

— Ами, без да се бъркам в… семейния ви живот, имам чувството, че господин Хогбен стори всичко това от ъъъ… как да го кажа, ами от любов към вас, госпожо. Всъщност той много държеше вие никога да не разберете, че тази работа с оплождането е безсмислена, защото явно е обречена на неуспех. Последната ни надежда беше да облагородим генетичната структура на тринайсетия хромозом, но той не ни разрешава да направим практически експеримент, защото се страхуваше от нов провал. И понеже вече сме изчерпили теоретичните възможности…

— Сигурен ли си? — обнадежди се Ана-Мария, оглупяла от любовна мъка. Тя инстинктивно бе готова да повярва на всеки, че Хък не я беше лъгал.

— Вече в нищо не съм сигурен, госпожо, но от разговора с господин Хогбен останах с впечатление, че той много ви обича. Наистина искрено съжалявам, че вие с вашия… съпруг сте несъвместими и май никога няма да имате… деца.

Цели две минути Ана-Мария премисля чутото. Първо — задъхано, после — рационално. Изводите бяха много неочаквани. Тя просто се страхуваше сама да стигне до тях…

— Арчи, слушай ме внимателно.

— Да, госпожо — отзова се той окрилен, защото пред очите му злобата от лицето на лъвицата се стопи като ланшния сняг и тя някак странно заприлича на любимата му домашна котка-албинос от детството.

— Знаеш ли, че резултатите от първото изследване на семенната течност на Хък, тоест на господин Хогбен, се отличават от следващите контролни тестове.

— Не, госпожо. Но позволете ми да ви напомня, че аз отдавна не съм учен, а само най-обикновен административен ръководител — бързо се оправда Арчи.

— Добре-добре. Знаеш ли какво ще направим сега? — още докато произнасяше тези думи Ана-Мария с мълниеносно движение намести ръцете на Арчи в ставите и той изкрещя от неописуемата болка.

Станалата вече рутинна процедура с обезболяващата инжекция и връщането в съзнание се повтори като по ноти. Щом реши, че в очите на Арчибалд Донахю-Стивънс се появиха първите проблясъци на разум, Ана-Мария взе да го инструктира:

— Арчи, слушай ме внимателно. Значи се разбираме така. Първо, ти трябва да забравиш за всякакви договори и устни уговорки с господин Хогбен. Чуваш ли ме? Дотук ясно ли ти е какво ще правим?

— Да, госпожо — бодро отвърна Арчи през сълзи, защото вече виждаше края на мъките си.

— След шест дни, някъде по това време на нощта, аз лично ще донеса в Англия нова яйцеклетка и нова семенна течност. — Сър Арчибалд понечи да кимне, но тя го секна. — После ще ми обясниш къде точно се намира лабораторията. Ти трябва да приготвиш цялата машинария там за работа и лично да проследиш — запомни добре! — този път лично да проследиш експеримента с новите материали. Разбра ли?

— Да, госпожо — най-сетне успя да кимне Арчи и въздъхна тежко.

— И този път не искам никакви грешки, от любов родени! Ясно ли е? — строго, но благо му рече Ана-Мария, както всяка баба говори на палавото си внуче.

Арчибалд Донахю-Стивънс кимна послушно още преди да е свършила:

— Да, госпожо.

— А що се отнася до господин Хогбен, искам той да остане в неведение за тия новости, Арчи. Ясно ли ти е? Ако случайно се появи или се обади, в което много се съмнявам, като знам в какво състояние го оставих преди малко, всичко трябва да си върви по старому.

— Да, госпожо — гласът на Арчи потрепери, като си представи само за миг състоянието на доскорошния си единствен и най-важен клиент.

— И, за да съм сигурна, че си ме разбрал добре, Арчи, най-приятелски ще те предупредя. Отметнеш ли се от уговорката ни, просто ще ти прегризя гърлото и ще оставя кръвта ти бавно да изтече в канала на собствената ти баня. — Тя нежно го потупа по рамото, при което лицето на сър Арчибалд се изкриви повече от страх, отколкото от болка. — Не ме разбирай криво, Арчи. Това не е заплаха, а просто клауза за неустойка в новия ни договор.

— Да, госпожо, тоест не! — побърза да се поправи Арчибалд Донахю-Стивънс. — Уверявам ви, че в никакъв случай няма да допусна да се стигне до неустойката.

След поредния завой Скарлати взе да проклина на глас тази плетеница от софийски улички. Не стига, че бяха толкова тесни, ами носеха направо убийствени имена: „Незабравка“, „Латинка“, „Теменужка“… Езикът му се връзваше на фльонга, докато сричаше латинските транскрипции по табелките, и изобщо не можеше да ги запомни, камо ли да се ориентира къде се намира.

Имаше досадното чувство, че е попаднал в Русия. Парк-хотелът, където отседна, се наричаше „Москва“, а улицата, по която сега минаваше, беше кръстена на Гагарин — онзи руснак, дето смачка самочувствието на американците, чак докато стъпиха на Луната. Бъркотията допълнително се усложняваше от стълпотворението по ъглите и тротоарите на кварталчето.

Наоколо направо бъкаше от професионални убийци.

На първия ъгъл в един „баварец“ с тъмни стъкла, които официално уж бяха забранени в България, Скарлати мярна на монитора, че скритата камера в колата му запечата през полуспуснатия прозорец на задната врата на „бавареца“ кривоносата физиономия на Мехмед — племенника на Орал Челик. Скарлати знаеше, че той сега работеше за турската енергийна мафия. Шефовете му искаха да пренасят руска електроенергия през България за Турция, като щяха да печелят по един цент на киловат или скромните петстотин милиона долара годишно. Но човекът от „Латинка“ им пречеше.

Конкуренцията им от българската енергийна мафия беше заела място на другия край на късата уличка „Латинка“ в служебен микробус. Тя не искаше да пусне турците на своята територия и в краен случай предлагаше да делят по равно парсата, ама половин милиард за кого щяха да стигнат по-напред! Като не се разбраха с турците и дори дадоха няколко жертви, българите взеха да изнасят петрол и електроенергия за Сърбия въпреки ембаргото или по-скоро баш заради него. И тъкмо взеха да печелят повече от турците, човекът от „Латинка“ взе, че вкара в играта руската енергийна мафия, като създаде и оглави смесено дружество.

Сега, когато ембаргото беше паднало, руската енергийна мафия се бе разположила в централната ложа на първия етаж, точно срещу къщата на човека от „Латинка“. Скарлати разпозна две лица от охраната на някогашните си посредници в Афганистан. Базуките в ръцете им сигурно щяха да влязат в действие само в краен случай, защото бяха в състояние да сринат до земята половината улица, а шефовете им не желаеха чак такава публичност.

След като най-сетне се ориентира криво-ляво в гъстата мрежа от улички, Скарлати реши да обиколи още веднъж, за да разбере дали не е пропуснал някой от участниците. И без това беше още осем часа, а всички отлично знаеха, че човекът от „Латинка“ няма да излезе преди девет без петнайсет. Пък и октомврийското утро се случи хубаво. Въздухът беше свеж, прохладен и почти прозрачен. Виждаха се дори причудливите очертания на местната планина Витоша, заради която някога тази малка балканска столица беше кандидатствала за домакин на зимните олимпийски игри. Скарлати се ухили, като си спомни какви големи пари се разиграваха тогава. Рушвети се раздаваха наляво и надясно. Дори и той намаза покрай останалите си далавери с Максуел.