Арчибалд Донахю-Стивънс беше висок, сух, болезнено бледолик мъж с фини китки и въздълги пръсти. Едва ли не всичките му кръвоносни съдове изпъкваха като топографска карта през почти прозрачната му кожа. Ана-Мария го разтресе и в мига, щом сър Арчибалд сънено отвори очи, с мълниеносно движение извади и двете му ръце от раменните стави.

Сър Арчибалд се напика.

Болката и страхът у него дълго се бориха за надмощие и Ана-Мария така и не разбра кой надви, защото нещастникът изпадна в несвяст. Но тя предварително се беше погрижила да набави всичко необходимо от собствената му домашна аптечка. Щом го върна в съзнание, сър Арчибалд отново я съзря и пак се опита да припадне.

Ана-Мария не издържа и му се скара:

— Стой мирно, глупако!

Говорещата лъвица му дойде много и се наложи да се погрижи и за сърцето му. Но Ана-Мария наистина бе предвидила всичко. Докато Арчибалд Донахю-Стивънс се луташе между бялата спалня и мрака на отвъдното, тя изхвърли напиканите шорти в банята, измъкна от дрешника нов, колосан бял чифт, преоблече го, включи модема на собствения му „Пауърбук“ в телефонната линия до главата му и се приготви за демонстрацията.

Силата на съвременната медицина си каза думата след десетина минути. Сър Арчибалд се размърда, което бе голямо постижение при това състояние на ръцете му. После отвори очи и Ана-Мария му набута компютъра в лицето, така че да вижда само екрана, но не и нейната физиономия.

Тогава започна лекцията си:

— Престани да се правиш на глупак. На младини си пушил марихуана, така че трябва да си свикнал с всякакви видения. Защо на времето розовите слонове не те стряскаха, а сега се напика, като съзря някаква си рижа лъвица. Я, се дръж като мъж, моля ти се!

Сър Арчибалд, естествено, не й отговори, пък и тя не се надяваше, че още с първата блага дума ще открехне портите към мизерната му душа.

— Виж какво, сър Арчибалд. Дай да се разберем. Аз съм тази, която ти плаща и мога да го докажа. Схващаш ли какво ти говоря?

Сър Арчибалд направи опит да се размърда, но изохка и се отказа.

— Много добре знам, че нищо ти няма. Само ръцете ти са извадени от раменните стави, но ако си послушен и свършим работата, за която съм дошла, накрая пак ще ти ги наместя. Обещавам.

Сър Арчибалд се опита да надигне единия си крак и за голямо свое учудване успя.

— Видя ли, че нищо ти няма — побърза да затвърди успеха Ана-Мария. — Хайде да се разберем така: когато трябва да кажеш „да“, ще си вдигаш десния крак, а за „не“ — ще вдигаш левия. Я да видим сега какво си разбрал.

Сър Арчибалд размърда и двата си крака, но Ана-Мария го сръга в ребрата и той чинно вдигна десния.

— Отлично. А сега да продължим нататък. Ще ти покажа паролата, с която се свързваш с мен. От теб се очаква да я потвърдиш.

Щом паролата се изписа на екрана, сър Арчибалд се опули и тутакси вдигна десния си крак. Ана-Мария се обнадежди от постижението:

— Сега ще видиш как прехвърлям вноската за този месец в банковата сметка на твоя изследователски център. Щом трансферът се осъществи, искам да го потвърдиш.

Само след миг десният крак на сър Арчибалд въодушевено се вдигна почти до тавана. Ана-Мария беше удвоила сумата. Като следваше желязната логика на моркова и тоягата, тя продължи:

— А сега да видим мога ли да ошушкам твоята тайна банкова сметка? Нали знаеш, ако работата стане, искам да видя десния ти крак да щръкне.

Още докато говореше, лъвицата с лекота изнуди собствения компютър на сър Арчибалд да нареди всички пари от тайната му банкова сметка да се прехвърлят в една от нейните анонимни посестрими в Швейцария, която, естествено, беше на Ана-Мария.

И тогава стана чудо:

— Не ми пипай банковата сметка! — изпищя сър Арчибалд. — И престани с тия фокуси с краката. Аз мога прекрасно да говоря.

Ана-Мария се усмихна, отмести екрана, заврян в носа му, приседна на леглото, като внимателно му затисна краката много-много да не мърда, и взе да предразполага Арчибалд Донахю-Стивънс към изповед с благия глас на пътуващ проповедник:

— Сър Арчибалд, защо хората те наричат сър?

— Баща ми беше английски благородник — смутолеви Арчибалд Донахю-Стивънс.

— Преди да се пресели в Америка ли? — съпричастно се поинтересува Ана-Мария.

— Английският благородник цял живот си остава английски благородник — тросна се болезнено бледоликият сър Арчибалд и се нацупи като малко дете, на което са дали да пие рибено масло.

Лъвицата беше кривнала от правия път. Тя никак не искаше да се карат. Ана-Мария искрено жадуваше да си поговорят задушевно, като приятели.

— Сър Арчибалд — поде отново тя.

— Наричайте ме просто Арчи. Това „сър“ в Америка понякога има подигравателен оттенък — заоправдава се Арчибалд Донахю-Стивънс.

— Добре, Арчи. А ти можеш да ме наричаш госпожа Хогбен. Боли ли те много?

Вродената й доброта просто струеше от загрижения въпрос, но лицето на Ана-Мария запазваше каменното си изражение.

— Поносимо е. Изглежда сте ми дали някакво лекарство.

— Да, Арчи. И веднага, щом свършим, ще ти оправя ръцете. А сега ми кажи защо ме излъга?

— Изобщо не съм ви лъгал, госпожо Хогбен — неочаквано безстрашно се възмути Арчи. — Аз просто стриктно спазвах инструкциите на господин Хогбен.

— Защо?

Физиономията на Ана-Мария въплъщаваше строгостта на американската съдебна система.

— Как защо, госпожо? — почти проплака Арчибалд Донахю-Стивънс. — Макар вие да давате парите, договорът ми е с господин Хогбен. Като всеки почтен бизнесмен, аз само се стремя да спазвам постигнатото споразумение.

Тя го изгледа продължително.

— А в този договор има ли някоя допълнителна клауза, която на мен не ми е известна, Арчи?

— Не знам, госпожо. Нима не сте го чели?

Ана-Мария не го удостои с отговор. Само лекичко го одраска по голите белоснежни крака.

— Внимавай, Арчи. Сега ще задам въпроса по друг начин и искам добре да си помислиш преди да ми отговориш! Имахте ли с господин Хогбен някаква допълнителна устна уговорка?

По лицето на Арчибалд Донахю-Стивънс за миг пробяга сянка. После той бързо стигна до извода, че не си заслужава да се подлага на такива унизителни мъки заради побъркания си клиент, който по някакъв мистериозен начин се бе сдобил с още по-шантава любовница. А на всичко отгоре тия две абсолютно откачалки се натискаха като бесни да имат дете. Единственото нормално нещо в тях, заоправдава се Донахю-Стивънс пред себе си за очертаващото се предателство, бе, че плащаха добре.

И двамата!

— Трябва да ви призная, че сте права, госпожо. Но имайте предвид, че не е моя работа, дето господин Хогбен не ви е уведомил за устната ни уговорка.

— Съгласна съм. Кажи каква беше тя — малко поомекна Ана-Мария.

— Всъщност парите, които ни давате, съвсем не са толкова много, госпожо, защото една трета от тях отиват да плащаме на подизпълнителя.

Очите на Ана-Мария светнаха.

Най-после се появи следа.

— Я, ми кажи какъв е този подизпълнител, Арчи?

— Нашата дъщерна лаборатория в Англия, госпожо.

— Виж какво, Арчи — развълнува се Ана-Мария. — Я, не ме карай да ти вадя думите с ченгел от устата, че пак ще се ядосам. Разкажи ми простичко, ясно и стегнато като твоя велик сънародник Уилям Шекспир: какво правят хората ти в тази дъщерна лаборатория в Англия?

— Практически експерименти, госпожо — тутакси се отзова сър Арчибалд. — Докато тук, в Сиатъл, ние симулираме оплождането в компютрите, там правят реални опити с истинските материали.

Ана-Мария чак потрепери. Въпросите напираха в нея като снежна виелица, но тя се въздържа и не го прекъсна. Само нервно го сръга в ребрата и Арчи веднага продължи:

— Още първият опит с реалното оплождане беше успешен, госпожо, но за съжаление ембрионът не можа да се развие, защото оплодената яйцеклетка живя само няколко часа. — Тя го слушаше ужасена. — Всички следващи опити дори не можаха да повторят оплождането. И още след втората несполука господин Хогбен строго ми забрани да ви разкривам каквото и да било за дейността ни в Англия. Той дори обяви, че ще изтреби целия персонал, а после взе да плаща за мълчанието на агнетата.