— Да, Таоа. Работата е свързана със златната чаша.

— С оная измислица на Си Ен Ен? — шаманът доста театрално повдигна вежди.

Този път Хък се заоглежда подозрително. Ана-Мария обаче се засмя и му подхвърли:

— В селото има телевизор и кметът всеки ден разказва на Таоа новините.

Хък си помисли, че тя изглежда се бе срещала с Пакеекее, без той да знае. Виж я ти нея, но сега не му беше времето за семейни разправии.

— Защо мислиш, че е измислица, Таоа?

— Ами, защото в нашите предания историята е съвсем друга — взе да му обяснява Пакеекее като на малко дете. — Тази чаша изобщо не е арабска, а е част от съкровището на инките. Когато руските кораби спрели край Нуку Хива преди два века, златната чаша отдавна била открадната. Отмъкнали я още испанците на Менданя в 1595 г. по вашето летоброене. Това, което руснаците са видели, било дървена имитация, обагрена със златен пигмент от морски раковини.

Хък не посмя да му каже, че дрънка врели-некипели, защото той лично е държал тази чаша в ръцете си. Тук имаше нещо друго. И Хък започваше да се досеща.

— Ами тогава Си Ен Ен… — смотолеви той.

— Това си беше чиста измислица. Журналистката повтаряше като папагал разказа на някой си лорд Холбрук, който се представил за брат на ония посредник от войната в Босна. Но американците нали не разбират нищо от благороднически титли, изобщо не се усъмнили, че не може да има двама души на този свят, носещи едновременно титлата лорд Холбрук.

Хък понечи ехидно да попита, дали шаманът е научил и това от кмета на селото, но бързо прехапа устни. Нямаше никакъв смисъл да се нахвърля върху стареца. По-важното беше, че след неговото твърдение всичко си дойде на мястото. Пръстът на баща му се виждаше и с просто око от километри. По-късно щеше да постави въпроса за достоверността на източника. Сега Хък трябваше да измъкне колкото се може повече информация от Пакеекее.

— А как стои въпросът с враждата и отмъщението, Таоа?

— Първо, тази битка изобщо не е била за откраднатата чаша — авторитетно рече шаманът, сякаш се позоваваше на Британската енциклопедия, — а нашите хора и руснаците се сбили заради местните жени. Макар никоя от тях да не е била толкова красива като тебе, Потовахине — любезно добави той и леко се поклони на Ана-Мария, която с голям интерес следеше неочаквания развой на събитията. — А и онзи прословут поет от Чечня изобщо не е бил толкова велик, колкото се опитват да го изкарат сега. След като руснаците били победени и принудени безславно да напуснат острова, всички местни хора единодушно провъзгласили за единствен и истински победител в състезанието Тераи — братът на вожда. Така че враждата отдавна е забравена и за никакво отмъщение не може да се говори. Виждам, че май и вие сте се хванали на въдицата на Си Ен Ен?

Хък се умисли.

— Не, Таоа. Не сме се хванали. Но нещо не се връзва…

— Чакай малко, Хък — прекъсна го Ана-Мария озадачена. — Моля те, Таоа, обясни ни защо тогава твоите хора искат да закупят ядрени бойни глави?

— Кой ви каза, че искат? Изобщо не искат. Натиска ги същият онзи самозван лорд Холбрук, като ги плаши, че чеченците вече имат ядрено оръжие, насочено към нашите острови.

— Сигурен ли си, Таоа?

— Абсолютно! Разговарях лично с директора на Отвъдморския емисионен институт в Париж, който, ако се наложи, ще напечата парите. Но, слава на тики, такава нужда няма да има.

— Ясно — рече Хък, макар че всъщност доста неща не му бяха ясни.

Как така шаманът бе разговарял лично с Дювал? Дювал ли бе идвал тук или Пакеекее беше ходил в Париж? Кога бяха успели да беседват? И най-вече откъде Таоа знаеше за машинациите на самозвания лорд Холбрук? Тук имаше нещо гнило! Шаманът беше добър човек и явно бе на тяхна страна, но като ветеран от най-различни специални подразделения през вековете Хък обичаше да познава и зъбките на съратниците си, за да знае доколко може да разчита на тях в сложната бойна обстановка.

Пакеекее изглежда реши, че няма да има повече въпроси от страна на гостите му, защото се надигна и тържествено рече:

— А сега, приятели мои, искам да видите какъв подарък съм приготвил за моята Потовахине.

Той се оттегли в дъното на пещерата и се върна с някакво подобие на саксия. Цветето наистина беше необичайно красиво дори за огромното разнообразие в джунглата и Хък долови някакъв особен аромат, но на него в момента изобщо не му беше до никакви цветя. Сладката рижа муцунка на Ана-Мария обаче пламна от гордост.

Пакеекее церемониално поднесе на лъвицата цветето да го помирише. Тя затвори очи, вдиша дивното ухание и изпадна в странна летаргия. Отпусна се блажено и се унесе. Хък я гледа около минута, замислен за своите проблеми, и изведнъж се сепна. Понечи да я разтърси, но Пакеекее го спря:

— Няма и нищо, приятелю. Ей сега ще се върне в действителността.

И наистина след малко Ана-Мария се размърда и отвори очи:

— Хък, дори не можеш да си представиш какво преживях! Току-що прочетох „Мадам Бовари“ в оригинал. Не! По-скоро участвах в нещо като филм по „Мадам Бовари“, но не беше някаква си там холивудска адаптация в стил „Доктор Живаго“. Всичко беше съвсем истинско и го преживях лично. Точно по Флобер. Защото аз бях главната героиня. Разбираш ли? — Тя цялата се тресеше от вълнение. — Таоа, ти си вълшебник, ти си магьосник, ти просто правиш чудеса.

— Да — скромно рече Пакеекее.

Хък ги зяпаше и нищо не разбираше. По едно време традиционното му черногледство надделя.

— Това наркотик ли е, Таоа? — попита той и лицето на Ана-Мария мигом помръкна.

— Таоа? — почти проплака тя.

— Не, Кахануи! Не е наркотик, а осмото изкуство. Скъпа Потовахине — тържествено се обърна той към лъвицата, — ти напълно заслужено бе удостоена от тики с честта първа да държиш в ръцете си модерното изкуство на XXI-я век.

Ана-Мария чак замига от гордост и възхищение:

— Как го правиш, Таоа? Моля те, разкажи ми!

Хък не издържа и излезе да се разхожда на плажа.

Осмото изкуство! Нека Ана-Мария се забавлява с нейните глупости. Той имаше къде-къде по сериозни проблеми. Що за странна птица беше този шаман? От години Хък интуитивно го приемаше като истински и безкористен приятел, пред когото винаги може да изплаче болката си, а се оказа, че изобщо не го е познавал. Чудна работа, помисли си той. Дали пък наистина не беше магьосник? Глупости… И това ново изкуство?… Все пак трябваше да бъде благодарен, че Пакеекее изглежда можеше да контролира решенията на властите за ядрените бойни глави. Един товар бе паднал от гърба му, но другият му висеше като воденичен камък. Баща му пак мътеше водата около него този път под маската на лорд Холбрук. Защо му се струваше, че този Холбрук е американец?! А лордът посредник не се ли казваше Оуен? Хък беше толкова объркан, че дори не обръщаше внимание на страховито сипещите се от планината скални отломъци.

За кой ли път той се закле, че сега вече на стария Хогбен няма да му се размине.

Срещата със Закаев се уреди много бързо, когато Хък спомена по радиостанцията имената Холбрук и Хогбен. Това окончателно премахна и последните съмнения за ролята на баща му. Хък вече нямаше никакви угризения. Само дето младите чеченски бойци го бавеха. Те не му разрешиха да се придвижи сам до планинската резиденция на шефа на сигурността. Много държаха да го придружават. При това цял час вече го друсаха в раздрънкания си джип с черна превръзка на очите. Мирното споразумение, подписано от Аслан Масхадов и генерал Лебед, бе крехко и те все още стриктно спазваха правилата за безопасност.

Какво ли правеше сега Ана-Мария, помисли си Хък. Бяха се разделили на Фату Хива. Тя само няколко мига се разкъсва между модерното изкуство на XXI-я век и изследователския център на сър Арчибалд. Естествено, победи майчиният инстинкт и тя запраши към Западното крайбрежие. Обеща при първа възможност да се появи. И Хък, изгарящ от нетърпение да разчепка бакиите на баща си, се озова в Кавказките планини по никое време — някъде към два часа след полунощ. Не му се прибираше в празната къща и реши да прекара нощта на открито. Но усойното убежище не бе за гол човек и бързо го отпрати у дома. Отвикнал да е сам в леглото, Хък дълго се въртя. Спа на пресекулки. По едно време в просъница пресметна часовата разлика и установи, че магазините в Грозни отдавна са отворили. Върна се.