Преди да се представи на оторизираните лица, взе пари на заем от един стар приятел и си купи модните тук дрехи в маскировъчен цвят, с които мъжете обичаха да се разхождат из все още димящите развалините на столицата на Чечня. Отровният дъх на войната се чувстваше навсякъде. За миг Хък суеверно се поколеба, спомняйки си докъде го бе довел онзи заем от три копейки, който му даде Цукерман-баща, но той мразеше да се мота гол сред военни. Някак си не беше прилично, макар за тях да изглеждаше униформен.

Раздрънканият джип най-после се затресе като побесняло животно и се килна на една страна, а двигателят нададе протяжен вой и угасна. Бойците свалиха превръзката му и се скупчиха около него, сякаш се канеше да бяга.

Хък примижа, огледа се и нещо в него трепна. Та той прекрасно познаваше входа на пещерата, сгушен в храсталаците отсреща. Разбира се, къпинакът нe беше същият. Преди двеста години край тясното отвърстие в сивокафеникавата скала растеше смрадлика. Но не можеше да сбърка триметровата пукнатина над него с формата на леко разкрачена буква „М“. Той я бе дооформил на времето, за да монтира в нея светещите пръчки на рекламата за представленията си.

Славни времена бяха последните години преди първата индустриална революция. Тази призрачно синкава, светеща, разкрачена буква „М“ в дивите чеченски планини бе първото нещо, което шашкаше всички. След много години дизайнерите на „МакДоналдс“ му откраднаха графичния знак и собствениците направиха луди пари от него, като вместо духовна храна продаваха сандвичи. Дали останалата машинария все още беше в пещерата? В ония дни имаше много любопитни посетители и се наложи добре да я скрие.

Младите бойци отдадоха заинтригувания му вид на нездрав интерес към резиденцията на шефа на сигурността и бързо го натикаха вътре. Хък се спъна току след прага, точно в оная издатина, която все се канеше да изравни със земята и постоянно забравяше. Служителите на Закаев поеха щафетата и го поведоха по познатите тесни и криволичещи коридори. Кабинетът на шефа им се оказа в някогашната спалня на Хък.

— Искрено се надявам, че вие поне не сте фалшив благородник — посрещна го Закаев, като го изучаваше с леко присвити очи, но въпреки иронията в гласа по лицето му не се четяха никакви чувства. То бе съвършено в своята безизразност.

— Имате пред вид лорд Холбрук ли, господин Закаев? — хвана Хък бика направо за рогата, като любопитно се оглеждаше.

Някогашната му спалня не беше се променила много. Май само леглото бе заменено с бюро. Персийските килими наоколо все така си бяха в изобилие, но не на пода, а по стените, както беше обичаят в този край на света. Хък дори разпозна един, защото му беше любимият. Дали се бе консервирал в пещерата цели два века, или някой майстор бе изтъкал нов, възпроизвеждайки прекрасните му шарки.

— Нека да оставим превъплъщенията на мйра, господин Хогбен. В моя занаят съм свикнал да се срещам с разни хора, които се самоназовават с най-различни имена. Не имената, а действията на хората са важни. Действията и мотивите.

— Абсолютно прав сте, господин Закаев. И затова съм тук — отзова се Хък на поканата за откровен разговор.

Той за миг се поколеба дали домакинът му имаше предвид актьорското поприще или контраразузнаването. Хък отклони погледа си от килимите и внимателно надникна в главата му. Беше празна! По-точно Хък съзря много овладени емоции, но не и мисли. Закаев много ловко криеше мислите си дори от самия себе си. Беше истински професионалист във всяко отношение.

— Струва ми се, господин Хогбен, че за действията на фалшивия лорд вече знам достатъчно. Но бихте ли могли да ме просветлите в мотивите му.

— С удоволствие ще направя това, господин Закаев, стига да ми обясните за кои по-точно действия на така наречения лорд Холбрук става дума.

Хък уважаваше традициите на всички народи. Той прекрасно знаеше, че на Изток хората гледат с лошо око на човек, който не се пазари и плаща първата назована цена. Трябваше ясно да покаже на събеседника си, че няма просто да му снесе желаната информация, а предлага достойна двустранна размяна.

— Ами най-общо, господин Хогбен, може да се каже, че някой ни създава проблеми около снабдяването със специална продукция.

— Трябва ли да разбирам, че сте поръчали едно, а този някой иска да ви достави друго?

Хък се постара да използва същия метафоричен език като събеседника си. Закаев го изгледа продължително. Понечи да се приближи, но явно му хрумна нещо друго, защото се отказа. Шефът на сигурността в Чечня тръгна към празното си бюро, което блестеше от чистота, и се настани зад него.

— Виждам, че разговорът ни ще бъде дълъг и предлагам да седнем, господин Хогбен — с икономично премерен жест той му посочи импровизираното от два сандъка и една дъска канапе. Явно не обичаше да хаби енергията и думите си напразно както на сцената, така и в живота.

Двамата седнаха и за миг се умълчаха. Всеки мислено уточняваше стратегията си. Хък пръв реши да постави на изпитание своята:

— Все пак, за да премахнем всякакво съмнение, господин Закаев, можем ли да приемем условно, че вие сте заръчали кибрит, а някой по веригата ви е превърнал поръчката в електронна запалка?

— Много близко сте до истината, господин Хогбен.

Закаев направи непривичен жест, който изобщо не се връзваше с досегашното му поведение. Той се почеса по темето! Нещо го беше извадило от равновесие

— И този някой е лорд Холбрук? Така ли да ви разбирам, господин Закаев? — настоя Хък, опипвайки почвата.

— Самозваният лорд Холбрук… — наблегна на епитета шефът на сигурността и след миг високо и заклинателно произнесе: — Ламя!

Хък трепна. Дори ако Ахмед Закаев беше скочил на крака и запял „Мила родино“, нямаше толкова да се стресне. Откакто бе влязъл в пещерата, тази дума непрекъснато бе на върха на езика му.

Въздухът в кабинета затрептя, наситен със статично електричество като пред началото на гръмотевична буря. Каменните стени на нишата в пещерата сякаш се отдръпнаха. Таванът се понадигна. Чу се трясък като от изпразване на електрически заряд и в кабинета на чеченския шеф на сигурността се материализира страшилище.

Беше стандартен дракон с две глави от приказките. Но в тясното помещение изглеждаше направо огромен. Хък и Закаев виждаха само предницата на туловището му със съскащите глави. Задникът на дракона с грамадната опашка се губеха някъде зад скалата. Въпреки пукотевицата никой от охраната не реагира. Изглежда бяха свикнали шефът им шумно да изпълнява задълженията си в кабинета.

Главите на чудовището едновременно зейнаха като в упражнение по синхронно плуване, стрелнаха се напред и налапаха до кръста двете човешки същества. Челюстите глухо щракнаха, драконът преглътна и доволно се облиза.

И стана чудо. Студеният, безизразен и бездушен Закаев весело и звучно се засмя. Холографният дракон обидено се отдръпна и приседна на задните си крака.

— Бях длъжен да опитам — съкрушено промълви дясната глава и клюмна тъжно от тавана.

— Всеки път го прави — допълни Закаев. — И никога не му омръзва.

— Така е програмиран — обясни Хък. — Как го открихте?

Той още не можеше да повярва на очите си.

— Имахме един български доброволец в нашата армия. Историк — оживи се и лицето на Закаев, когато спомена за хобито си преди войната. — С него обичахме да спорим тук в свободното си време най-вече за древната история. Веднъж му разказах чеченската легенда за Аждарха.

— Престани да ме наричаш с това глупаво име — обади се лявата глава. — Аз съм дракон.

— Защо тогава се отзоваваш на „Ламя“? — отново се развесели Закаев.

— Питай него — дясната глава се изплези на Хък.

— Точно това смятах да направя, ако не ме беше прекъснал. Та като му разказвах легендата за Аждарха — обърна се Закаев към Хък, а драконът недоволно изсъска, — българинът, който иначе беше много вежлив човек, но в научните спорове използваше доста остър език, ме обвини, че дрънкам шовинистични глупости. Това бил персонаж от иранската митология и истинското име на чудовището било Ажи-Дахак.