— Та какво ви разправях, сър? А, да! Щях да ви рисувам родословното си дърво. Всъщност, както му е редът в днешно време, то не е дърво, а трислоен шперплат.

Хък взе да ръкомаха като побъркан.

— И сега, като го нарисувах, хич не ми изглежда толкова заплетено.

Въздухът в гостната се сгъсти и помътня като бала памук, сред която заблестяха три сребристи нишки:

После те плавно се преплетоха и преляха в една, но по-дебела и искряща сребриста лента:

— Завиждам ти на хладнокръвието, момче! — възкликна дъртият негодник.

Получил най-накрая тъпата си парола, той блажено се отпусна в креслото. Мозъкът му заработи. Представата за балата пари се стовари с цялата си сила. Лицето му светна. Катранено черните вежди заеха обичайния си остър ъгъл. Очите игриво зашариха между слепоочията и носа. Челюстта се върна на титулярното си място. И, най-важното!, малкото оръдие изчезна под ярко виолетовия халат с досадно зелените жаби също така бързо, както се появи. После Скарлати лукаво подхвърли на новия си партньор:

— Знаеше ли, че е зареден със сребърни куршуми?

— И те не ме ловят, сър! — излъга Хък, като намери сили да се ухили през зъби. — Май че е време вече да се захващаме за работа. Крайният получател на едната пратка ще чака в Рейкявик, а на другата — в Порт Стенли. Паролата… — Хък за миг се подвоуми да я промени, но бързо се отказа — …остава същата. Парите ще се забавят един-два дни, защото пристигат с контейнеровоза „София“ във Феликстоу.

Дъртият негодник се надигна и тръгна към масата да си запише указанията. В същия миг Хък изчезна.

По-точно се разпадна с леко свистене, за да се материализира у дома, откъдето бе тръгнал за срещата. И докато атомите му полека-лека се наместваха, уморени от декламирането на поговорки, Ана-Мария вдигна очи от любимото си четиво „Критика на чистия разум“ и лъчезарно му се усмихна. Винаги го посрещаше така. Хък вечно имаше толкова нещастен вид. Как да не го обича!

— Беше го изчислила до стотинка тоя негодник — подхвърли Хък, докато механично я целуна, защото мислите му все още се лутаха сред колекцията от пеперуди. — Голям зор видях с паролата, но поне успях да разпилея стоката из най-отдалечените краища на света.

Сетне първата и последна голяма любов на Ана-Мария се тръшна на креслото срещу нея и затвори очи. Бялото просторно, полукръгло и почти празно помещение както обикновено бе потънало в сумрак. Холът и зимната градина образуваха идеален кръг с диаметър точно дванайсет метра, разполовен от две стъклени стени. Между тях имаше четириметрова пролука, така че тропическата зеленина непрекъснато напираше с обходна маневра към компютрите. Те, заедно с останалата техника, се бяха сгушили с гръб към светлината на работните маси до стъклените стени — единствената преграда между тях и миниатюрната джунгла. Скромната мебелировка се допълваше само от диван, две меки кресла и масичка, така че северната половина на кръга рязко контрастираше с пустотата и сумрака си на фона на пищната растителност, щедро огрявана от следобедното слънце.

Това беше единственото място на света, в което Хък се чувстваше уютно в последно време. Скарлати още не му излизаше от ума. Макар и гангстер от висок ранг, той все пак беше пионка в голямата игра. Кой бе направил поръчката? Кой бе осъществил доставката? Хък се чувстваше отговорен, защото смяташе, че той е в дъното на цялата бъркотия заради позабравената история със златната чаша.

Всъщност Хък подозираше кой стои зад подставените лица и дърпа конците, но не искаше да повярва. Трябваха му доказателства, но Скарлати толкова се страхуваше от големите играчи, че дори не смееше да мисли за тях. Добре, че имаше Ана-Мария до себе си.

Той за миг отвори очи и видя, че тя си четеше книжката, като деликатно го бе оставила да възвърне душевния си покой. Какво ли щеше да прави без нея? Хък си представи как събира отряд от командоси и се развихря из целия свят. Сигурно щеше да постъпи така, ако преди време съдбата не го бе срещнала с Ана-Мария. И тогава вече кашата щеше да бъде пълна. В миналото не веднъж бе ставало така и после Хък съжаляваше, но умът му идваше все след дъжд качулка.

През последните седем десетилетия Хък опозна и зъбките на тоталитарната държава и толкова му беше втръснало от нея, че политическите му възгледи рязко килнаха надясно. Вече неохотно признаваше на държавата само правото да се грижи за армията, полицията и съдилищата. Е, можеше да помага на инвалидите и сирачетата, но всички останали прерогативи трябваше да й бъдат отнети. Дори болниците, училищата, пътищата и музеите! След събитията в Унгария през 1956 г. Хък се върна да живее в България с напразната надежда, че все някак може да помогне на приятелите си. Болезненият преход на тази малка източноевропейска страна към демокрацията след 1989 г. съвсем го обезсърчи.

Ана-Мария интуитивно усети, че черните мисли на Хък няма да го доведат доникъде и се пресегна за дистанционното управление на видеомагнетофона. Тя спокойно можеше да го включи и мислено, но много държеше на приличието у дома. С тон на изискана дама от благонравно потекло, готова да брани до смърт мира и спокойствието в семейното огнище, тя го уведоми:

— Твоята история има продължение. Искаш ли да го видиш?

— Давай! — безропотно се съгласи Хък.

Той отдавна бе свикнал нещастието никога да не идва само и предварително бе готов да се примири с някоя нова гадост. Първо отзвуча музикалният сигнал, после се чу познат глас и Хък отвори очи.

— Вие гледате Си Ен Ен. С вас е Ралица Василева. Ето и световните новини от последния час накратко: Нови данни за мистериозно изчезналите ядрени бойни глави в Русия. Медицинските заключения за болестта на руския президент Елцин. Назрява ли нов конфликт в Чечня, този път с намесата на Френска Полинезия? Гладът в Южен Судан. Това са световните новините накратко от последния час. А сега следва пряко включване на нашата кореспондентка от Москва, за да научим подробностите.

Под музикалния съпровод милото личице на Ралица се смали на екрана, като зае лявата му половина и до нея в нов „прозорец“ цъфна зъбатата физиономия на колежката й Ан Макгро. Въпреки шотландската си фамилия тя беше с афроамериканска и филипинска кръв. Хък знаеше, че Ан едва понася Ралица, защото като истинска професионалистка неговата Ралица й дишаше във врата. Затова Хък не харесваше Ан Макгро, нито пък Ан Макгърк от Международния валутен фонд. Той харесваше Ралица и Кристиан Аманпур.

Изобщо Хък харесваше всички от българско и арменско потекло, преуспели в Америка. Те му вдъхваха кураж за съдбата на малките народи със собствено лице, към които той причисляваше още евреите, португалците и датчаните. Само те бяха запазили културната си идентичност в покрайнините на Европа. С техния вроден скептицизъм, с неистовата им борба за оцеляване през вековете в обкръжението на могъщи съседи, с тяхното православие, юдеизъм и някои други странности именно малките народи според него внасяха известен ред в този объркан свят, където от дълго време господстваше западната християнска цивилизация.

Ако Ралица не беше журналистка, отдавна да бяха станали приятели. Големите й дружелюбни, синьозелени и вечно учудени очи просто плачеха за приятелството на Хък, но по обясними причини той избягваше да има вземане-даване с журналисти. Повечето беди в дългото му житие го бяха сполетели, именно когато самонадеяно излизаше от сянката на времето и попадаше в полезрението на обществото.

Ралица: — Ан, тук, в централата на Си Ен Ен, научихме, че имаш нови данни за мистериозно изчезналите ядрени бойни глави в Русия?

Ан: — Да, Рейлитса. (Тя се правеше, че името на Ралица е непроизносимо за истинските американци.) Предположението, което изказах още вчера, че те могат да попаднат в ръцете на мафията, се потвърди от два независими източника. Правителството на САЩ и неговите съюзници винаги са държали Русия да осигури стриктен контрол върху своите ядрени оръжия. Сега се уверяваме, че тези грижи не са били напразни. Ето част от това, което сподели пред мен генералът в оставка Михаил Евдокимов.