Екранът се изпълни от старческа фигура до кръста в пълна парадна униформа, толкова широка, че едва се побираше на екрана. Генералът в оставка бе леко приведен напред под тежестта на многобройните си ордени, медали, значки, почетни грамоти и останалите войнски отличия от детството, та чак до края на славната си кариера в Червената армия. Той едва отваряше уста между асматичните пристъпи и гърленият му глас звучеше като грухтене, но симултантният преводач бълваше по десет думи срещу всяка негова. Хък едновременно четеше по устните на генерала в оставка и слушаше превода:

Генерал Евдокимов (в оригинал): — По мое време значи… такива работи не ставаха… Тогава така да се каже… Съветската армия здраво държеше… юздите на нашите… ядрени коне… Сега значи… армията се е разпасала… Вече никой не се грижи за… конете… Вижте ги само… какви са… хърбави…

Генерал Евдокимов (в превод): — И друг път съм заявявал, че в днешно време контролът на Великите сили върху ядрените бойни глави е занижен. Някои другари, които сега живеят на Запад, са запазили своето влияние в Главното разузнавателно управление на армията. И няма никаква гаранция, че го използват за укрепване на нашата отбрана, на която се крепи световният мир. Имам сведения от високопоставен източник, че резидентът на ГРУ във Великобритания е влязъл във връзка с някои среди в мафията.

Картината се смени точно когато генералът в оставка с мъка произнесе думата „хърбави“. Симултантният преводач или беше много печен, или просто бе магьосник. Навярно режисьорът е избрал този кадър от началото на интервюто, защото спаруженият генерал е изглеждал най-свеж, помисли си Хък, докато двете дами отново се озоваха на екрана. Ана-Мария натисна бутона „пауза“ и се обърна към него:

— Да ти пусна ли още веднъж генерала?

— Не. Ти какво разбра?

— Нищо. Запасният генерал от няколко години се мъчи да напише мемоарите си и е настроен на художествена вълна. Говори се, че и в мемоарите си нищо не казва. Пък и как да каже, като цял живот се е стремял нищо да не казва. Не напразно е оцелял при седем съветски президенти.

Ана-Мария следеше внимателно изражението на Хък. Сърцето й се късаше, като го гледаше колко е угрижен.

— Сталин не беше президент. И останалите чак до Горбачов бяха все първи или генерални секретари. Провери ли в московското бюро на Си Ен Ен какво са съкратили от суровия материал?

— Да. Бая са се потрудили да направят смислен превод. Почти през цялото време говори за някакви коне.

— През Гражданската война в Русия този идиот беше ординарец на Будьони. Какво знаеш за източника му?

— В записа не се споменава нищо, но по телефона генералът е намекнал на Ан Макгро, че го посетил някакъв лорд.

— Достатъчно е изкуфял, за да си въобразява, че и санитарката му е Пепеляшка — рече Хък след кратко замисляне. Поне му се искаше да е така. — На стари години му избиват любовните романи от двайсетте години. Майната му! И на него, и на Будьони. Давай нататък.

След като Хък каза „майната му“, Ана-Мария реши, че няма нужда да пита кой е Будьони. Екранът оживя отново.

Ралица: — Ан, имаш ли да добавиш нещо по-съществено към думите на генерала?

Ан: — Разбира се, Рейлитса. Според мен съществува връзка между здравословното състояние на руския президент Елцин и изчезването на ядрените бойни глави…

Гласът й се загуби. Ана-Мария беше изключила звука, щадейки нервите на Хък.

— Специално проверих. Няма никаква връзка. Мерките за сигурност са се пропукали на много по-ниско равнище — делово рече тя и превъртя записа напред.

Хък си помисли, че в последния въпрос на Ралица май се прокрадна капчица ирония. Нали и тя разбираше руски. Дали беше прочела по устните на генерала за хърбавите коне?

Ралица: — …очакваме да чуем нещо ново за положението в Чечня.

Неизвестна на Хък кореспондентка: — В Грозни усилено се носят слухове за някакво тайнствено послание на губернатора на Френска Полинезия до новия силен човек в Чечня, господин Зелимхан Яндарбиев. Според достоверни източници (на екрана се появи маскираното лице на чеченски боец) в него става дума за ултимативното искане новата власт в Чечня да върне заграбените от Нуку Хива съкровища по време на руската намеса във Великите географски открития през XIX век.

Ралица: — Извинявай, че те прекъсвам Синтия, но трябва да допълня нещо. Макар че отказа да застане пред камерите на Си Ен Ен, губернаторът на Френска Полинезия категорично заяви пред нашия специален пратеник в Таити, че никога не е изпращал каквато и да било дипломатическа нота нито в Чечня, нито в Русия.

Синтия: — Ралица, разбира се, че не се съмнявам в кореспонденцията на уважавания ни колега, но той просто препредава официалната дипломатическа реакция на властите във Френска Полинезия. А аз разполагам с факти и очевидци.

На екрана се появи друго маскирано лице. Хък се взря внимателно в него. Беше женско и всъщност бе забулено по мюсюлманските традиции. Замени го нов кадър, в който доскорошният водач на чеченската съпротива генерал Дудаев пиеше от златна чаша. Записът беше направен с любителска камера и в долния ъгъл отчетливо се виждаха денят и часът, в който са снимали покойния вече генерал — точно една седмица преди да бъде убит. После екранът отново се изпълни от лицето на забулената жена.

Синтия (продължава след драматична пауза): — И очевидците твърдят, че златната чаша, която току-що видяхме в ръцете на генерал Дудаев, доскоро е била част от държавното съкровище на Свободна Чечня. Нещо повече. В научния паспорт на тази историческа ценност, която доблестните воини на генерал Дудаев си възвърнаха след неотдавнашния революционен грабеж в прочутия Елмазен двор в Москва, недвусмислено е записано следното. (Екранът се изпълни от лист със ситни букви на кирилица.) Цитирам: „Ритуална чаша от Нуку Хива, заграбена от руски царски офицер по време на колониалната експанзия на руския царизъм в Тихия океан в началото на XIX век и законно преминала в ръцете на руския пролетариат след Великата октомврийска социалистическа революция.“ Край на цитата.

Ралица и Синтия отново бяха заедно в своите „прозорци“ на екрана. Ана-Мария мълчаливо спря записа, като не откъсваше очи от Хък. Върна го малко и отново го пусна на забавен каданс.

Генерал Дудаев пиеше вода от златна чаша.

Нищо особено. Но без никакво съмнение това беше същата оная чаша, от която бе започнала цялата тупурдия. Въпросът беше как е попаднала в ръцете на Дудаев? Нито Хък, нито Ана-Мария знаеха отговора.

— Нямаше смисъл да връщаш записа. Това са старите кадри, дето ги гледахме онзи ден — раздразнено рече Хък. — Не смяташ ли, че документът, който размахва оная дама от студиото, е фалшификат?

Ана-Мария вдигна рамене.

— Естествено. Вижда се и с просто око. Работата е там, че не знам кой й го е пробутал?

— Не можа ли да разбереш? — не се стърпя и несправедливо я упрекна Хък, макар да му беше пределно ясно, че ако тя имаше някакви сериозни подозрения, досега щеше да се похвали.

— Съжалявам. Може би е онзи тип, който след малко ще видиш — сконфузи се Ана-Мария, че не се оказала на нужната висота в очите на любимия.

— Добре. Давай нататък — махна с ръка Хък.

Ана-Мария върна малко записа и го пусна отново. Никак не й харесваше, че Хък е толкова напрегнат. През последните няколко дни той направо се съсипваше.

Синтия: — „…законно преминала в ръцете на руския пролетариат след Великата октомврийска социалистическа революция.“ Край на цитата.

Ралица: — Разбирам, Синтия, но моля те да поясниш каква е връзката на тази чаша със смъртта на генерал Дудаев.

Синтия: — Уверявам те, Ралица, че връзката е много дълбока и непосредствена. Преди всичко съм длъжна да направя едно изключително важно уточнение. (На екрана се появи импровизираното студио в Грозни. Зад някакъв параван се открояваше тъмен силует. Той дяволски напомняше профила на баща му от черно паспарту, който след яростен спор за реализма в изкуството Модиляни изряза с един замах през 1918 година в „Ротондата“.) Абсолютно достоверен източник направи следното заявление специално за Си Ен Ен. Цитирам: „Този така наречен руски царски офицер всъщност е бил чеченски поданик и е заемал отговорната служба на втори заместник-началник на руската колониална експанзия в Тихия океан в периода от 1803 до 1806 година.“ Край на цитата.