Беше Хък!

Ана-Мария клюмна. Едва сдържаше сълзите си. Хогбен тутакси се възползва от състоянието й, пристъпи тромаво като напращяла от страст горила и взе да я милва по главата. Ана-Мария не обърна никакво внимание на ласките му. Тя като луда взе да открива нови сметки, прехвърляше в тях милиарди долари и после закриваше старите, като ловко заличаваше всички следи. Купи си нова къща в Швейцарските Алпи и я обзаведе с най-новите модели компютри, което намери на пазара.

Хогбен стана по-настойчив. Той прекара сластно ръка по тялото й. Лъвицата внезапно му се озъби. Стреснат, натрапникът се отдръпна и стъклените му, немигащи очи придобиха стоманен блясък. Пак направи тъпото вълшебство с щракване на пръсти и този път в клетката се озоваха Ана-Мария и компютърът.

Следващата магия не беше толкова забавна. Като се заля в сардонически смях, Хогбен побеля и се изтъпани насред хола гол, голеничък и рунтав като овца. Между краката на бялата маймуна щръкна почти двуметров фалос. Или поне на Ана Мария й се стори толкова голям. Насочвайки го с две ръце към златните решетки, той изрева и връхлетя върху нея. Гигантският мъжки атрибут се промуши в клетката и… увисна във въздуха.

Ана-Мария беше изчезнала. Хогбен взе да се озърта като луд и съзря обекта на своите желания свит на дивана. Тя го гледаше уплашено като хлапе, попаднало за пръв път в зоологическа градина.

— Аха, значи ти научи онзи глупак на този фокус — изрева Хогбен, докато се мъчеше да измъкне фалоса от клетката, но атрибутът му май се бе заклещил между решетките. — Така си и мислех. Той е прекалено тъп, сам да го измисли.

Хогбен най-после престана да си играе с пишката. След миг се преобрази и отново доби благопристойния вид на беловлас професор от Кембридж. Ана-Мария не виждаше душата му. А тя си оставаше черна и с нагона на неговия голям приятел Лаврентий Берия.

Унизената лъвица взе да трепери на дивана и старият сатир смени тактиката:

— Виж какво, пиленцето ми. Няма смисъл да бягаш от мен. Никой не е избягал от Хогбен, защото само глупаците бягат от хубавото.

Ана-Мария вече се тресеше и дълго сдържаните сълзи накрая рукнаха като порой. Старият Хогбен се обърка. Нагонът го напусна и той се превърна в загрижен свекър, който трябва да успокоява прелъстената си и изоставена снаха. Обаче не му бе писано да изпълни тази малко непривична за него роля. Още щом направи първата крачка и Ана-Мария изчезна. Хогбен се повъртя още малко в хола, докато осъзнае, че вече няма никаква работа тук, и си тръгна.

Когато два часа по-късно Хък се прибра у дома, нямаше никакви следи от омерзителната случка. Само телефонът звънеше като на пожар. Фред Лю силно обезпокоен му заобяснява, че поръчката отдавна е изпълнена и четирите бързоноги синчета на главния готвач вече три пъти идвали да я доставят, но никой не им отварял проклетата врата. Прекрасната храна, приготвена с толкова усилия, вече изстинала, но той не бил виновен за това и много молел да го извини пред Ана-Мария, ако е станало някакво недоразумение.

Хък го успокои, остави външната врата отворена и се пъхна в банята. Когато излезе след десетина минути, масата в трапезарията беше отрупана с безброй чинийки, пълни с добре познатите китайски вкусотии, но къщата си бе все така пуста.

Той се излегна в спалнята и неусетно задряма. Стресна се след половин час. Къщата беше тихо като църква. С мъка стана. Надникна първо в банята, после в хола, накрая в кухнята и трапезарията. Храната си седеше недокосната и напълно изстинала. Хапна няколко залъка и се върна в хола.

Никак не му харесваше тая работа. От обърканите обяснения на любезния Фред остана с впечатление, че Ана-Мария е поръчала вечерята, а ето, че повече от час се губеше някъде. Той не можеше да си представи какво може да й отвлече вниманието дотолкова, че да остави любимата си вечеря да изстине. Само така лелеяното чедо, дето онези шарлатани в Сиатъл се опитваха да изфабрикуват от негодното му семе, можеше да съперничи на пресен пържен опашен плавник от акула-мако.

Хък провери електронната си поща. Нямаше никакви съобщения. Погледна към монитора на Ана-Мария. Чак сега забеляза, че екранът му е тъмен! Втурна се към нейния стол, за да установи след миг, че твърдият диск е форматиран на ниско ниво. Цялата информация в него бе безвъзвратно загубена. Хък се паникьоса. Провери и своя компютър. На пръв поглед всичко беше наред. Някъде след час, когато получи първото извлечение от разплащателната си сметка, най-после разбра, че става нещо нередно. Сметката беше закрита. Веднага провери и останалите. Всичките им пари бяха прехвърлени някъде и сметките бяха закрити. До една! За миг си помисли, че някой ги е ограбил и е отвлякъл Ана-Мария. Чак тогава осъзна колко е объркан. Та нали никой на практика не можеше да отвлече най-съвършеното лично оръжие във Вселената. А и достъпът на други лица до сметките им бе добре защитен. Тогава Хък започна бавно да проглежда…

Ана-Мария беше го напуснала. Той се взираше с празен поглед в празния хол и виждаше само едно — празния си живот по-нататък. Изведнъж осъзна, че скапаният му живот е лишен от всякакъв смисъл…

До края на вечността.

Първата седмица беше най-ужасна.

След като всичките му опити да я издири пропаднаха, Хък измисли деветдесет и девет начина да се самоубие по най-мъчителни начини. И всеки път от него оставаха все по-малко и по-малко следи на този свят.

Представяше си как разпръскват прахта му над океана и той веднъж завинаги се връща в майчиното ложе. Дори по едно време откри как може да се анихилира. Преди това смяташе да изтрие спомена за себе си не само от главите на живите, но и от цялата човешка история. Ала всеки път пред очите му изплуваше една и съща картина: как смахнатият му баща бърка във фризера за стъкленицата и за часове го възстановява. При това — с почти всичките му спомени за Ана-Мария!

Не! Нямаше да му достави това удоволствие!

Може би милион пъти се бе опитвал да се добере до тази стъкленица и всеки път се проваляше. Старият чревоугодник беше заключил фризера с най-здравата си магия. Нямаше смисъл пак да опитва. Изобщо нищо вече нямаше смисъл.

Часовете се нижеха бавно и мъчително, сякаш като някой смахнат хирург се опитваше да оперира милионите разсейки на злокачествен тумор. Хък си мечтаеше само за смъртта. Простата логика му подсказваше, че щом един блян е непостижим има само две алтернативи. Или трябва да го забравиш, или да му намериш достоен заместител. И тъй като не можеше да забрави така жадуваната смърт, Хък тръгна на поклонение.

Той добре помнеше къде са погребани приятелите му. Тези сенки го смущаваха непрекъснато. В най-добрите си минути се самооприличаваше на техен сбор — но винаги по-малък, отколкото всеки един от тях.

Въображаемият му трънлив път назад във времето към собствената му Голгота започна от гроба на Йосиф Бродски. Обичаше го. Ех, как обичаше този мъж с открито лице и огромно чело, под което се гушеха вечно тъжните му замислени очи. Десетки пъти бе препрочитал неговата Нобелова реч. Хък му бе послужил за прототип в „Голямата елегия за Джон Дън“, но сега умореният му приятел мълчеше. Всичко, което бе имал да казва, го бе написал преди да си отиде.

Не му продума и старият кривоглед и полусляп мъдрец с изсеченото като индианска маска лице, когото Хък направо боготвореше. Неговата „История на Вечността“ можеше да послужи за кратка автобиография на Хък пред властите, придружаваща молбата му за издаване на задграничен паспорт. Нали Хорхе Луис Борхес му бе дал всъщност приживе най-ценното напътствие: „Вселенската история е история само на един човек.“ Всеки трябваше да си носи кръста и Хък остави на мира приятеля си Хорхе.

Кратките и безрадостни срещи с Албер Камю и Франц Кафка само засилиха процеса на отчуждение. А Джон Ленън дори от гроба си му пя за мир, любов и свобода. Любовните балади на Джон го досъсипаха. Ана-Мария вече му се привиждаше навсякъде: във ваната, в килера, на масата, в зимната градина, на стола пред компютъра, в кухнята, в леглото.