Най-вече в леглото.

Хък започна да пие.

Пиеше бавно, по половин бутилка вино на час. И в началото любимият „Траминер от Хан Крум“ му подейства като класически транквилант. Напрегнатостта изчезна. Душата му се отпусна и тежките окови май се посвлякоха. Но тогава си спомни четиристишието, което приятелят му Омар Хайям беше написал преди много години специално за него:

Пий! Мъката на твоя ден навред е вездесъща.

Върти се шеметен света по орбита могъща.

Все някога прахът ни свят ще се превърне в тухли

и някой сиромах от тях ще си направи къща.

На напевния арабски език на Омар тя звучеше още по-красиво, но иронията в последните строфи го накара да забрави за умереното пиене. Това „все някога“ никога не идваше за него. Вече се наливаше без мярка, както по времето на Гражданската война в Русия.

С пиянско усърдие Хък се разрови в половинвековната си колекция от класически негърски блусове и по стар навик от ония времена на фона на дрезгавия глас на Ма Рейни потърси утеха в „Орландо“. Споменът за всепоглъщащата му любов от двайсетте години, която най-много беше трогнала Ана-Мария, сякаш за миг събуди някакъв спотаен живец в душата му. Но Вирджиния Улф щедро споделяше духа и тялото си с твърде много приятели и приятелки за моногамния Хък.

Той беше забравил, че се страхува от Вирджиния Улф.

В беглите мигове на изтрезняване след всяко събуждане до Хък започна да достига прозрението, че май няма да има никакъв смисъл и от това пътуване назад във времето. Никой не можеше да утеши изтерзаната му душа. Ех, да можеше да зърне отнякъде Ана-Мария и да се хвърли в краката й.

И той бързаше да се напие отново.

На времето бе пропуснал златния си шанс, като не успя да се сприятели с Уилям Шекспир. Всъщност тогава малцина избраници го бяха оценили и Хък не беше между тях. Докато Уил поставяше „Сън в лятна нощ“, Хък се претрепваше да помага на сър Джон Харингтън да изобретят клозета с казанче. После пак в услуга на чревния си тракт, жадуващ за екзотични подправки, хукна упорито и безрезултатно да търси Северозападния морски път към Индия под командването на Хенри Хъдзън. А как му се искаше сега да може да си поговори откровено, по мъжки със стария Уилям.

— Здрасти, Уил. Помниш ли ме?

— Уил, не ми отговаряй със сонет. Добре се знам що за стока съм. Кажи какво ме чака?

— Не питам за съдбата на света бе, човече, а за свойта тъпанарска участ!

— Чакай малко. Това зърно какво е пък сега?

Ей това им е лошо на класиците, помисли си Хък, пиян до козирката като някой донски казак. Всичките им мисли са прекалено изтънчени и твърде пищно нюансирани. Цял живот да се ровиш в тях, постоянно ще откриваш все нови и нови пластове. Ама за един прост разговор трябва да си намериш някой друг. Трудно можеш да им задаваш конкретни въпроси на тях, класиците, ако не си им близък приятел или поне събутилник. Простите разговори можеш да водиш само със себе си. Ако си честен, разбира се.

Благодарение на най-голямата глупост в живота си — изобретяването на клозета с казанче — Хък се размина с най-ценното приятелство на този свят и така остана в пълно неведение дали най-мъдрият от мъртвите не би могъл да му помогне да намери изгубения смисъл на скапания си вечен живот. Последното, което си помисли беше: а какво ли искаше да каже с това зърно за посев? Нали комунистите бяха изнесли зърното на България тази година… И пияният му мозък угасна като фар на зазоряване.

Така минаваха дните. Дори не можеше да пукне от глад, защото Фред Лю го засипваше с храна и „Траминер от Хан Крум“ на кредит. Фред беше абсолютно убеден, че рано или късно Ана-Мария ще се върне при неговите древни афродизиатни деликатеси. Китайският му приятел с вечния си оптимизъм и вярата в доброто единствен му сочеше някаква светлинка в тунела.

В редките мигове, когато не беше пиян-залян, Хък с плаха надежда проверяваше електронната си поща, но от Ана-Мария нямаше ни вест, ни кост. Трупаха се само покани за обяди и вечери от разни приятели. Хък имаше и много живи приятели, но в този деликатен случай не виждаше кой може да му помогне.

Все пак времето и смъртта са универсални лечители. Смъртта не му се притече на помощ, но времето си течеше, не съвсем подвластно дори на семейство Хогбен. Някъде през втората седмица от изчезването на Ана-Мария, Хък реши, че китайската храна на верния му приятел Фред започва да му е омръзва, цяла сутрин не пи и прие повторната покана на Мерил Стрийп да вечерят в италиански ресторант. Хвана се просто ей така — като удавник за сламка, — пък и твърде много я уважаваше, та два пъти да я пренебрегва.

Той почти не участва в разговора на масата. Само я слушаше и механично кимаше, докато си ядеше спагетите по милански, вперил очи в бутилката „Talbott Monterey Chardonnay, 1988“, но не близна. Мерил му разказа, че е купила правата върху римейка на една действителна история за съдбата на еврейско момиче през Втората световна война. Искаше да заснеме нов филм по нея — хубав филм, разбира се, щом тя се захващаше с него. Мерил търсеше достоен продуцент.

Хък се почувства адски неудобно. След арменците той най-много уважаваше на този свят евреите. Имаше и друга, по-прозаична причина. Той ужасно си падаше по Мерил Стрийп. Приятелски, разбира се. Като гледаше ясните й синьозелени и откровени очи, сърцето му се късаше, че трябва да й откаже. Той с огромно съжаление и намекна, че в момента финансовото му положение е много разклатено. Надяваше се, че окаяното му състояние е временно, така че й предложи да поотложат разговора за по-добри времена.

Така ледът се пропука.

Хък не се прибра направо в хола, както обикновено, а се спря на прага. До какви неизмерими последствия и за най-заклетия пияница, затъкнат от любовна мъка, можеше да доведе един до болка задушевен разговор с хубава жена. Хък сякаш прогледна след тежка операция на перде на очите.

Беше дошло времето на дъжда.

Снощи бе валяло. Асфалтът пред дома му бе потъмнял от влагата и блестеше като застинала черна река пред прага на вечността. Студеният североизточен вятър поривисто напираше да си поиграе с жълтокафеникавите листа, окъпани от дъжда, но само най-скоро опадалите се хващаха на хорото му. Повечето им събратя, просмукани от влагата, морно си кротуваха на неравни купчинки връз сивокафявата сплъстена почва.

Есента беше настъпила, без Хък да забележи.

Всъщност от няколко години той май не забелязваше почти нищо извън тесните рамки на щастливото си съжителство с Ана-Мария и безкрайните разправии с баща си. Любовта и гневът напълно го бяха заслепили и сега, когато нямаше с кого да ги сподели, собственият му живот взе да му изглежда жалък. Хък си помисли, че се бе херметизирал. Коя година беше сега? Наложи се да се замисли. Да, разбира се, 1996-та. Бяха минали седем години от еуфорията след падането на Берлинската стена. Цели седем години, откакто се сдобри и тутакси взе отново да се кара с баща си.