— Ще почака. Всяко нещо — с времето си.

Старият Хогбен седеше зад антикварното бюро в кабинета на резиденцията си край Женевското езеро и нервничеше. Предстояха му две делови срещи, но мразеше да чака когото и да било. След малко щеше да си го изкара на посетителите. Но дотогава мислите му си търсеха друга жертва. И, както обикновено в последно време, между шамарите попадна Хък. Всъщност той беше причината Хогбен сега да чака, така че до известна степен си го заслужаваше.

Сума време синът му се цупеше за глупости. Беше същият холерик като майка си. По дяволите, защо синовете трябва толкова да приличат на майките си. Не богохулствай, Хогбен, рече си той. Крайно време е да се заемеш с тази работа. Очебийната несправедливост трябва да се промени в световен мащаб. Редно е отсега нататък синовете да приличат само на бащите си. Очите му светнаха за миг като си представи глобалната генетична кампания. И с по-сложни задачи се беше налагало да се справя през дългия си живот. Добре, че в главата му се пръкваха всякакви щуротии. Иначе така и щеше да си умре от скука на тая скапана планета.

Виж, Ана-Мария беше екстра. Нямаше нищо против внукът му да вземе нещо от нея. Колкото се може повече! Най-добре беше изобщо да не прилича на наивния си до глупост баща. Стария Хогбен злорадо се изхили. Ха-ха-ха! Има си хас да не можеше! Ана-Мария така и не успя да забременее и се налагаше да опитват изкуствено осеменяване, но той плащаше на двама дребни служители в Сиатъл тайно да подменят замразената сперма на Хък с неговата само срещу някакви си три милиона долара годишно — половин процент от парите, които печаташе, за да задоволява ексцентричните си нужди. Така че не внукът, а новият му син щеше да вземе най-хубавото от нея. Хък жестоко се заблуждаваше, че току-така ще му се размине, дето сто години се прави на важен и не му говореше. Баща му бил отвел половината човечество в глуха галерия. Ама сега вече Хък му простил! Щеше да му даде той една прошка! Ех, да можеше да му отмъкне Ана-Мария. Ама тя се беше лепнала за сина му като гербова марка. Какво толкова намираше в тоя глупак.

— Смотано копеле, с копеле такова! — избухна той и удари с юмрук по ясеновия плот на бюрото.

През всичките тези сто години то безропотно понасяше гнева му. Преди това беше служило за писалище на Ленин от швейцарския му период и Хогбен го беше купил от сантиментални подбуди. Като си спомни за това време, той изпадна в блаженство.

— Моля? — отзова се папагалът Освалд след минута.

— Не говоря на теб! — изрева Хогбен и се замисли къде сбърка на времето, та синът му се пръкна такъв идиот.

Наливаше му в главата на Магърдич, когато тръгна от арменските чукари да се преселва на Запад: „Не спирай в България бе, идиот такъв! Виж другите. Кой — във Франция, кой — в Щатите.“ А Магърдич само мигаше на парцали, защото по него време тия държави не съществуваха, пък и глупаците още не бяха открили Америка. Така че онзи тъпанар изобщо не разбра какво му приказва. Ама по-умните евреи и арменци още оттогава влагаха капитали в Новия свят и сега потомството им лапаше тлъсти дивиденти.

Когато посети България, за да присъства на тържеството по случай пълнолетието на сина си, Хогбен се впечатли от тогавашните българи. Тъкмо търсеше някой малък народ, който да затрие Византия. Евреите му бяха свършили работа, когато започна да разяжда отвътре Рим. Арменците му помогнаха да озапти Персия. И той започна да възлага надежди на българите, че могат да погубят Втория Рим. Разочароваха го и Хогбен измъкна османците от Средна Азия да свършат работата. (На портала настъпи оживление. Първият посетител идваше.) Всъщност изобщо не трябваше да оставя Хък на Магърдич за отглеждане, но кой не прави грешки. Толкова време го носи като ембрион в оная стъкленица, та накрая го забрави и дори не разбра кога го е загубил. В края на краищата всяка година даваше поне по някое дете за отглеждане и статистическата грешка от един процент бе напълно приемлива. Откъде можеше да знае, че точно Хък ще наследи гените му. Наистина много внимателно беше подбирал майка му, но когато случайно откри стъклената плацента в кутията за семейни бижута на Магърдич, не намери в себе си сили да отгледа потомството. Някак си още не се виждаше в ролята на баща. Рано му беше. Всъщност, истината бе, че прояви немарливост и проспа цялата работа. Отчетите ясно показваха, че едно на 317,33333 в период деца носи нужната генна комбинация, но мутацията настъпваше след като децата навършеха осемнайсет години. За да премахне теоретичната вероятност да сгреши, трябваше непрекъснато да бъде заобиколен от сюрия дечурлига, които да отглежда до зрелост. Затова обикновено ги зарязваше неродени. Хогбен си помисли, че ако ги беше задържал, щеше да стане основател-настойник на най-щурото сиропиталище на Земята. А ако трябва да прибере и майките им, щяха да се превърнат в най-шантавата циркова трупа в цялата Вселена.

Ама като истински ексцентрик старият Хогбен имаше алергия към чудатите семейства. Племениците му отдавна се бяха заселили в оная пустош — Кентъки — с двуглавите си летящи деца, които отглеждаха в казани за варене на скапания си бърбън „Джим Бийм“, като някакви джибри. Дълбоката американска провинция им позволяваше да плюскат до насита пържени пилета и пуйки и да избягват всякаква публичност. И как нямаше да се държат в сянка, като заради мутациите бяха станали изроди по местните стандарти — единият беше трикрак, а другият — невидим. На времето брат му се заби в Корнуел и радиацията от местните рудници съвсем обърка нестабилните гени на потомството му.

Старият Хогбен отдавна беше отписал побърканите си роднини и най-вече брат си. Засега му стигаше един шантав син и една неблагодарна дъщеря, която си седеше замразена във фризера. Там й беше мястото. Тия хлапета му се качиха на главата, но той щеше да им даде да разберат! Леле, как щеше да се облещи Хък някой ден, когато му покажеше златната чаша!

Високомерният му син си мислеше, че тя е безвъзвратно загубена. Да, ама старият Хогбен открай време го следеше изкъсо да не направи някоя глупост. И доскоро винаги смогваше да му държи юздите. А, когато Хък най-сетне успя истински да го ядоса, какво направи той? Понеже мразеше да копае, хоп!, предизвика една земетресенийце в Кобе и чашата се появи на бял свят. И къде попадна? В ръчичките на татко Хогбен. И какво направи татко Хогбен? Пробута я на смахнатия генерал Джохар Дудаев. А какво направи бившият командир на бойна ескадрила съветски атомни бомбардировачи? Като всеки правоверен мюсюлманин символично пи от нея студена и екологично чиста планинска вода в чест на поредната си чиста победа ипон над руския мастодонт. Всички телевизии по света показаха този акт на възмездие, заснет уж с любителска камера в съответното забутано селце, та чак в Нуку Хива го гледаха. Е, благодарение на Си Ен Ен, разбира се, и най-вече на татко Хогбен. А после в суматохата около „мистериозното“ погребението на генерала чашата отново изчезна, но този път на много по-сигурно място — в неговия фризер.

— Господин контрабандистът идва — важно рече Освалд.

— Млъкни, глупако! Виждам камерите. Не съм сляп!

Ха-ха-ха! Нека да се поти сега синчето ми!…

Сто години няма да ми говори!

Горилоподобният бодигард, когото Хогбен изваждаше на сцената само за специални случаи, чинно почука на вратата и въведе дългоочакваната първа жертва. Угрижената физиономия на снажния нехранимайко отдалече биеше на очи с яркия контраст между благородно прошарените му коси и катранено черните сключени вежди. Хогбен само кимна на верния си телохранител и той като добре дресирано животно, каквото всъщност си беше, напусна кабинета.

— Е, господин Скарлати? — обърна се Хогбен към госта си без всякакви поздрави и други официалности.

Посредникът видимо нервничеше. Очите му шареха като совалка на шевна машина и той постоянно се опипваше под мишницата. Липсата на посребрения „Кастъм Сталкер 555“, калибър 50 Екшън Експрес, който охраната естествено му бе отнела на портала, още повече го притесняваше.