— И, слава богу! — ехидно подметна Ана-Мария и после промърмори: — Принцеса, значи…
— Освен че по право беше жена на вожда — предпазливо заупорства Хък, като си отбеляза наум повече да не нарича въпросната дама принцеса, — но без съответните християнски добродетели като вярност, например, тя изпълняваше и още една обществена функция. Следобед захвърляше скромните папурени одежди и сядаше в една пещера, забулена в бяло — това беше тяхната представа за официално облекло. Там пазеше другата оцеляла скъпоценност от кораба — златната чаша. Да-да. Същата тази златна чаша, от която преди малко гледахме как пие генерал Дудаев. По-точно Ева се правеше, че я пази, както подобава на всяка скапана държавна институция, защото преди да се появи нашата експедиция нямаше никакви кандидати да я откраднат.
Хък направи мелодраматична пауза, но Ана-Мария не реагира. Той впери носталгичен поглед в миниатюрната джунгла и през плетеницата от декоративни растения зърна морето зад прозореца на зимната градина. Замисли се дали да продължава да си излива душата. Арабската принцеса твърде сериозно измести златната чаша от центъра на събитията и сякаш издигна стена между него и Ана-Мария. Тя се цупеше като ученичка, спипала гаджето си да разговаря с дългокраката гордост на съседния клас. Прииска му се да я грабне в обятията си и двамата да забравят за останалия свят с неговите тъпи проблеми. Хък пое въздух с пълни гърди, въздъхна тежко, отмести поглед от морето към дълбоката драскотина на стената — спомен от една бурна любовна нощ, дето от месеци се канеше да замаже, но все не му оставаше време, и продължи със съзнанието, че е обречен:
— На Нуку Хива, скъпа, природата се бе погрижила да има храна и облекло в изобилие, така че беше прието да се краде само от чужденци. А когато някой успееше да свие нещо от редките посетители, бързаше да се похвали пред всички с дрънкулката, но тутакси му я реквизираха и я излагаха на показ като златната чаша. Жителите на долината бяха не повече от хиляда души и обитаваха две села — на пет километра едно от друго — едните бяха построили бамбуковите си хижи на брега, а другите — в подножието на планината. Хората от долината бяха предимно вегетарианци, а всички останали островитяни — заклети човекоядци.
Хък отмести поглед от сантименталната язва в стената и с плаха надежда установи, че благодарение на човекоядците блясъкът в очите на Ана-Мария взе да се завръща. Като следеше зорко изражението на лицето й, с фалшива бодрост той започна да размива образа на арабската принцеса, заливайки Ана-Мария с битови подробности:
— Сложните религиозни ритуали на хората от долината в края на краищата, скъпа, можеха да се сведат до два прости акта: веднъж месечно жителите на едното село гостуваха на другото, за да се състезават по надяждане с пои-пои. Това е националното им ястие — нещо като вкиснала консерва от плодовете на хлебно дърво, угнила повече от година в специална дупка в земята. Тая гнилоч после вони на километри. На другия месец гостите ставаха домакини на състезание по ритуално надпиване с кава. Знаеш ли какво е кава?
Вежливо, но студено усмихната като делова секретарка, с която само преди миг шефът си е позволил волности, Ана-Мария поклати глава. Тя мълчаливо вкарваше само с волево усилие новите данни в компютъра.
— Кава се приготвя много лесно. Избираш си някой плод и го сдъвкваш. Малко преди да го глътнеш, го изплюваш в съд с топла вода да ферментира. После прецеждаш джибрите и готово. Само дето питието е безалкохолно и те прави мълчалив, тъжен и сънлив. Затова и полинезийците го пиеха със съответните ритуали на хладно в пещерата на Ева. През останалото време всички строго спазваха законите в тропиците. С една дума — или се любеха, или спяха.
Макар че тонът на Хък постепенно спадаше и той почти прошепна последните думи, приветливата служебна усмивка на Ана-Мария се стопи като спестяванията на хората в българските банки през 1996 г. Като видя, че ревността отново надделява, той решително нададе глас:
— Скъпа, не можеш да ревнуваш от жена, която е живяла преди двеста години. Все едно аз да те ревнувам от Кант. И, между другото, крайно време е да го оставиш вече този Кант. Да знаеш само какъв досадник беше в края на живота си. Отдавна ти е време да четеш Шпенглер, Тойнби и Гумильов. Добре, добре! Няма да се отклонявам — махна с ръка Хък и взе да се оправдава. — Но, ако беше там, скъпа, сигурно щеше да ме разбереш. Пристигането на нашата експедиция на Нуку Хува промени коренно само темпото на живот на островитяните от долината Тайохае. Двете състезания вече се вместваха в една седмица, мъжката половина от участниците в любовните игри се удвои, жените спяха два пъти по-малко, а най-хубавите изобщо не спяха. Шефовете също бяха доволни. Корабното началство си затваряше очите от страх, че може да избухне бунт сред напращелите от семе моряци, а местните големци се радваха на вливането на свежа кръв сред оредяващото население на острова.
— Обожавам чувството ти за хумор — подметна Ана-Мария, като изобщо не направи опит да прикрие иронията в гласа си. Вече нямаше нови данни за компютъра, а само сексуален буламач.
— Все пак имаше един проблем, скъпа — настърви се Хък от нейната язвителност. — Удвоеният брой на мъжете доста точно отговаряше на необходимите участници в „шведска тройка“, но тъй като патриотично настроените екипажи признаваха само руската „тройка“, трябваше с нещо да им се отвлече вниманието, докато чакаха реда си за единствения естествен акт, признат от Бога, Царя и Отечеството. Ненаситният за слава Иван Фьодорович уреди с вожда ново, вече международно състезание, този път по надпяване с оди чрез отстраняване. Свободните от вахта моряци с напевно отчаяние четяха моите произведения от последната година, а островитяните, доста облекчени в съпружеските си задължения, пееха с хазартна възбуда внушените им от мен оди, тъй като този жанр не беше познат на Нуку Хива.
— Обожавам и славолюбието ти!
В гласа на Ана-Мария несъмнено се таеше заплаха за семеен скандал. Тя вече открито демонстрираше раздразнението си. Хък не можеше да я познае. Беше й описвал почти всичките си (около двеста) любовни истории и Ана-Мария винаги много се забавляваше. Какво й ставаше сега? Дали пък смразяващото съчетание от женската й интуиция и компютъра не й подсказваха, че този уж мимолетен флирт не е бил съвсем безобиден, щом след цели два века Хубавата Елена от Нуку Хива можеше да стане повод за война.
— Жената на вожда по право се падаше на Иван Фьодорович, но той не се престраши, горкичкият — отчаяно продължи Хък.
Ана-Мария усети как той се изкушава да надникне в главата й. Преди време, когато си разкриваха един на друг по-необикновените способности, в изблик на глупави чувства Хък й обеща никога да не го прави. Тя само тръсна глава и попълзновенията му мигновено секнаха.
Хък сведе очи пред гневния й поглед, докато прехвърчалите искри изтлеят. Използва паузата да си придаде невинен вид, рече си наум: „Мечка страх, мен не страх!“, вирна глава и изплю камъчето:
— Нали разбираш, скъпа. Човекът беше не само немец по душа, но и чист пуритан. Все пак, за да не обиди вожда, приемаше Ева в каютата си и тутакси се оттегляше с корабния дневник в ръка, като ме оставяше аз да изпълнявам дипломатическия ритуал. Вече ти е станало ясно, че бях затрупан от задължения и това продължаваше седмици наред, без никой от участниците да се умори. Не се оправдавам, а само ти обяснявам как се стигна до фаталния ми пропуск.
— Не се оправдаваш ли? Я се погледни в огледалото! Защо никога не си ми разказвал тази покъртителна любовна история? И престани да ме гледаш така хрисимо! Мразя да ме гледаш така.
Ана-Мария едва сдържаше гласа си само една октава по-високо от обичайното, съвсем като ония жени на ръба на нервна криза на Алмодовар. Явно това, че бе премълчавал единствено тази любовна история досега, щеше да му излезе през носа.
— Ами не съм я споменавал, защото тази идилия свърши много бързо, скъпа. Проклетото ми честолюбие естествено ме направи финалист от руска страна в състезанието по надпяване с оди — опита се да позамаже работата Хък, изтъквайки поетичните си способности. — Признавам, че не беше никак сложно, като се има предвид, че аз създадох правилата на играта и аз влагах репликите в устата на състезателите от двете страни. За противник си бях избрал брата на вожда, който най-вече ми подхождаше по ранг. И наистина стана оспорвано състезание. При тези условия нямаше как да не победи „Най-великият поет на Чечня“.
