Литмир - Электронная Библиотека
A
A

— Аз проверих — развълнувано взе да обяснява Ана-Мария на своя Таоа, та чак се разхлипа. — Първият тест на неговата сперма не отговаря на следващите. Сега всичко ми стана ясно. Гадният му баща е подменял шишенцата. — Хък побледня като платно. Ана-Мария му мяташе погледи като мълнии. — А знаеш ли какъв подлец е Хък, Таоа. Той изобщо не ми каза нищо за лабораторията в Англия!

— Остави го да дойде на себе си, Потовахине — рече Таоа, като пак я помилва по темето. — Скоро всичко ще се оправи. Кахануи те обича. Трябва да го е направил от любов.

— Той ме излъга, Таоа. А аз, глупачката, така му вярвах.

Ана-Мария сведе глава и се сгуши в него като сираче, открило най-сетне човешка топлина.

Хък взе да се разхожда нервно из пещерата.

Тия двамата си говореха за него, сякаш не беше тук, пред очите им, ами отдавна беше хвърлил топа и кротко си лежеше в гроба. Той мразеше помените. Те твърде остро и болезнено му напомняха за неговото безсмъртие.

— Ти за това ли толкова се подмазва на баща ми? — злъчно рече Хък на Пакеекее, като се сети за унизителното положение, в което доскоро беше изпаднал заради този лукав полинезийски шаман, дето уж му се пишеше приятел. — И какво беше онова солово изпълнение с шишенцето, дето го извади от джоба си? Пътьом завъртя някаква собствена далавера зад гърба ми, а?

Пакеекее го изгледа продължително. Хък за първи път се обръщаше към него, без да вмъкне любезното Таоа, а от езика му щяха да се засрамят и хамалите от пристанището оттатък хълма. Старият шаман се усмихна. Приятелят му ревнуваше. Той се гневеше на съперника си. Не, че виждаше в лицето на Таоа мъжът, отнел любимата му. Той жадуваше за ласките на Потовахине. От всичко на света сега Кахануи най-много искаше Потовахине да се измъкне от обятията на своя Таоа и да се хвърли на врата му, за да утеши накърненото му достойнство, а той да я помилва и приласкае.

— Просто помолих баща ти да върне живота на покойната ми жена — реши той да разсее черните мисли на младия си приятел. — Моята Фауфау умря твърде млада, без да остави следа на този свят. А беше толкова добра… — Пакеекее повдигна виновно рамене и допълни: — Аз не съм тики, а най-обикновен таоа и не владея изкуството да давам живот на мъртвите.

Хък се изчерви. Идваше му да потъне в земята от срам. Но там сигурно щеше да се сблъска с баща си! Заради долните интриги на стария Хогбен за втори път обиждаше приятеля си. Все още в плен на илюзиите на младостта, той се закле пред себе си, че отсега нататък безпрекословно ще му вярва.

— Нали ти казвах, Таоа. Виждаш ли го какъв непрокопсаник е? — проплака през сълзи Ана-Мария.

— Скъпа моя Потовахине — рече шаманът, като покровителствено положи широката си длан пред очите й, — никога не позволявай на твоя гняв да те заслепява. Кахануи е добро момче. Той просто много те обича и сега е объркан.

— Коя беше онази гола жена-зомби, Таоа? — с треперещ глас попита Ана-Мария, все така свита като пашкул.

— Една стара приятелка на Кахануи, която баща му е превърнал в робиня. Тя му е нужна само да се гаври с нея. Защото да любиш жена, без никой от двамата да изпитва любов, е гавра със законите на природата. Дори животните в джунглата с часове се ухажват преди да се любят.

— Беше твоята Ева, нали? — за първи път Ана-Мария се обърна към Хък и в тонът й се долавяше съчувствие и мъка.

— Да — изтръгна от изнемощялата си душа отговора Хък.

— Той и с мен искаше да постъпи така…

— Досетих се — рече Хък, като се закашля да прочисти свитото си гърло.

— Трябва много да те мрази…

— Сто години бяхме скарани…

— Баща ти изпитва сериозни затруднения — внимателно се намеси в мирните преговори Пакеекее. — Той остарява. Занемарил се е. Отдавна не общува с Лоното на живота и е позабравил много от уменията си.

— Какво е това „Лоно на живота“, Таоа? — запита Хък, като не откъсваше очи от Ана-Мария.

— Работилницата за тела в предверието на Нищото, Кахануи. Там всяка блуждаеща човешка душа може да си намери ново тяло. Казват, че някога и нашите прадеди са излезли оттам — тъжно се усмихна Пакеекее. Старият Хогбен явно държеше в неведение своя син, но като гледаше как между влюбените все още прехвърчат искри, май сега не му беше времето да посвещава Кахануи в тайните на Нищото. — После ще обсъждаме това, приятелю. Струва ми се, че сега е по-важно да се извиниш на твоята Потовахине.

Хък понечи да отвори уста, но лъвицата се изтръгна от обятията на Таоа и се хвърли върху него. Шаманът ги изгледа с тъжна усмивка, вежливо се извърна и напусна пещерата.

За първи път, опиянени от щастието, че отново са заедно, докато яростно и всепоглъщащо се любеха, Хък и Ана-Мария разговаряха:

— Защо не ми каза за английската лаборатория?

— Страхувах се да не си отидеш!

— Глупак!

— Знам.

— Онзи ден, докато спеше пиян като пън, ти взех нова проба от спермата.

— Мръсница!

— Беше ми хубаво.

Дотук им стигнаха силите словесно да общуват и те побързаха да се оставят да ги завладее езикът на телата им.

Слънцето беше залязло, когато излязоха да потърсят стария вълшебник. Изпружил дългите си хилави крака, той седеше на брега на океана и, отметнал глава назад, се взираше в настъпващата нощ след тежък ден. Пакеекее ги усети и, без да се извръща към тях, подхвърли:

— Знаеш ли, че в хладилника на баща ти имаше още няколко стъкленици?

— Да — кимна Хък. — Трябва да са били моята, на сестра ми Шуин и на Ева.

— Прав си — съгласи се Таоа и бръкна в торбичката на врата си. — Ето ги.

Хък пак зяпна. В последно време май придобиваше глупави навици. В широката като лопата длан на полинезиеца спокойно се въргаляха няколко човешки съдби.

— Ти си ги задигнал?

— Временно лиших баща ти от властта върху вашите души — равнодушно рече шаманът.

Той внимателно ги изсипа на белия пясък и пак се вторачи в синьочерното небе.

— Но те са четири, Таоа — възкликна Ана-Мария.

— Да. Четвъртата е на баща му. Въпросът е сега какво да правим?

Тримата се умълчаха, дълбоко замислени за безграничната власт върху участта на семейство Хогбен, която се бе изсипала на главите им като манна небесна. Бяха вперили погледи в морното дихание на океана, ширнал се пред очите им чак до хоризонта…

…А той бе само частица от безкрая на Вселената.

Крайбрежният риф отнемаше силата на моравочерните океански талази и до брега на залива като милувки на мечок достигаха само малки вълнички, които нежно и упорито им миеха краката. Надиплената водна повърхност закачливо проблясваше в оскъдната светлина на здрача. Съдбата пак се беше пошегувала с тях, като им стовари на плещите огромна отговорност.

— Ти си добро момче, Кахануи — наруши мълчанието Таоа, като не откъсваше очи от небесната игра на светлинки и сенки. Първите звезди вече изгряваха на небосклона. — А наясно ли си какво всъщност искаш от живота?

Хък трепна.

— Де да беше така, Таоа.

Той съвсем се вглъби в себе си. Ана-Мария лежеше на пясъка и с интерес очакваше отговора му. Тримата вече приличаха досущ на скулптурна група от трийсетте години: „Съветски юноши мечтаят за космически полети“.

— Да знаеш само колко пъти съм си задавал този въпрос, Таоа. — сякаш на себе си рече Хък. — Животът е нещо, което ни е дадено по законите на случайността и се налага по някакъв начин да го живеем. Никой не ни е питал дали го искаме. Случвало ми се е да ми дойде до гуша от него, но баща ми ме е лишил дори от правото да умра.

— Не е той — дрезгаво подметна отнесеният нанякъде Таоа. — Баща ти има власт само над материалното ти тяло. Твоята душа не му е подвластна.

— Струва ми се, че си противоречиш, Таоа — внимателно се възпротиви Хък. Той още помнеше клетвата никога вече да не обижда Пакеекее. — Преди малко каза, че поне временно си отнел властта на баща ми върху нашите души.

— Та нали в такъв случай Хогбен щеше да излюпва от тия дрънкулки на пясъка само нещастни зомбита, Таоа? Като онази… — намеси се и Ана-Мария, подтиквана от неизтлялата ревност, но се запъна. — Като онова момиче…

47
{"b":"283196","o":1}