— Желаете ли чаша „Каберне совиньон“ от Поморийския регион, господине? — вежливо му се усмихна стюардесата.

— Благодаря ви, не пия — излъга я Хък.

От срам се загледа в безоблачните небеса зад илюминатора, но слънцето му се облещи право в очите и той извърна глава. Умната, човече, рече си Хък. Видя ли как Господ те наказа. Предлагат ти „Каберне совиньон“ от Поморийския регион! Та нали в стомаха ти още се кандилка поредната порция от собственото ти производство. Погледни си вътрешностите и престани да пълниш и главата си с наркотични бъркочи. Колкото по-трескаво се раздаваш, толкова повече каши създаваш. Виждаш ли! Дотам си оглупял, та чак взе да редиш глупостите в рими. Я се стегни малко!

И Хък заспа.

Присъни му се отдавна загубен спомен. Чингис хан още не се казваше Чингис и не беше хан. Наричаше се Темучин или Темуджин — според това кой как можеше да си изкълчи езика. Беше на седемнайсет години и се криеше в юртата на Хък, защото преди девет дни с брат си Хасар бяха убили своя полубрат Бектер, роден от втората жена на баща им.

Всъщност историята започна седем години по-рано.

Заради някаква стара обида Есугей-багатур — главата на семейството и на целия род Борджигин, което в превод ще рече „Синеоките“ — бе отровен от татарите по време на пир в степта. По онова време под влияние на китайските хронисти Хък различаваше цели три вида татари — бели, черни и диви. И, естествено, за разлика от европейските историци изобщо не ги бъркаше с монголите, които живееха на границата между черните и дивите татари. Заблудата на европейците идваше оттам, че много скоро им омръзна да ядат бой от азиатските пълчища и тогава всеки, който ги биеше, стана неприятният татарин. Все пак е по-прилично един да те млати, отколкото всеки, който свари.

По същата причина не се разбра точно коя от многото разновидности на татарите отрови бащата на Темучин. Всъщност Есугей-багатур язди още четири дни след пира и умря в собствената си юрта от безобидна инфекция. През XII век обаче имаше само естествени антибиотици и те бяха кът в монголската степ, така че и двете му законни съпруги — заедно и по отделно — не можаха да му помогнат. Пък и обидата си беше обида и по суровите местни обичаи все някак трябваше да бъде отмъстена.

Година след смъртта на Есугей неговите поданици, монголите-тайджиути, проявиха гнусна неблагодарност, която направо граничеше с престъпление. Те не само че разграбиха имуществото на багатура, но и отлъчиха двете вдовици и седемте сирачета от родното им племе. Формалната причина бе, че вдовиците на всичките им вождове (защото по него време те бяха останали съвсем без вождове!) се сдърпаха.

Животът продължи да си тече в естественото русло.

Шест години изгнаниците клети се скитаха гладни и безпризорни в пустошта между отколешните летни и зимни пасища и напук на всякаква логика оцеляха. Слънцето всеки ден монотонно изгряваше и залязваше, вятърът ту свистеше, вдигайки облаци от прах, ту гальовно шепнеше; понякога дори валеше дъжд, но оскъдните природни дадености на „неожънатото море“, както Омир навремето обичаше да нарича степта, нито на косъм не се променяха. Жените по цял ден събираха корени, а момчетата зорко бдяха над оскъдното имущество и се редуваха да ловуват. Единствените им приятели бяха собствените им сенки, а единственото богатство — конските опашки.

Така по естествен път се стигна до братоубийството.

Жертвата Бектер не бе първородният син и въпреки това израсна като злобно и гадно хлапе. Най-силен от шестимата братя, той постоянно издевателстваше над връстниците си Темучин и Хасар. Отмъкваше им ту уловената риба, ту простреляната птица, което при това полугладно съществуване определено си беше сериозна криминална проява. Но не за това го убиха, а защото беше предател. Бектер постоянно донасяше на гузните тайджиути къде се намира низвергнатото семейство на покойния Есугей-багатур — потенциално гнездо на новия монголски предводител.

По него време Хък живуркаше край бащиното огнище, което се местеше непрекъснато като катун според прищевките на старият Хогбен. Баща му все още не беше се развихрил съзнателно с бояджилъка и се бъркаше в световната история само като запален любител — поради вроденото си интригантство и манията за величие. Старияг Хогбен живо се бе заинтересувал от неочаквания възход на монголите и татарите на фона на останалите племена в Азия от чисто спортен интерес. Ако подозираше, че не само тая напаст божия е повлияна от засега инцидентното проявление на бояджийските му страсти, той щеше да се пукне от гордост. Така в ония години под името Сорган-Шира от племето сулдус стария Хогбен незаконно съжителстваше с една тайджиутка, а Хък по неволя правеше компания на цялата им сюрия деца.

Девет дни след убийството Темучин броди из гъстите гори в монголските планини (кой знае защо племето остави на мира брат му и гонеше само него), но върхарите бяха още по-диви от степта и тук съвсем нямаше нищо за ядене. Накрая, прималял от глад, ще не ще, той се принуди да слезе в долината на река Онон и съгледвачите на тайджиутите тутакси го плениха. В ония години временно изпълняващ длъжността вожд бе старият приятел на баща му Таргутай-Кирилтух — добродушен, отзивчив и безволев човек, който обичаше Темучин и веднъж вече му беше спасявал живота.

Направи го пак.

Като се възползва от властта си, Таргутай-Кирилтух извади от нафталина един отдавна неприлаган закон на племето, който му даваше право да замени смъртната присъда с принудителна диета. Така с връзки Темучин бе окован и стана „официален пленник на тайджиутите“. Той беше длъжен постоянно да носи дървените пранги на шията си, като му се забраняваше да спи повече от една нощ в една и съща юрта. Клетото хлапе трябваше да скита от врата на врата или по-скоро от чергило на чергило и да се моли някой да го нахрани и да утоли жаждата му, защото прангите му пречеха да прави това без чужда помощ.

Щом го видя за пръв път по време на кратката съдебна процедура, Хък реши, че Темучин е омагьосан европейски принц. Бъдещият Чингис хан беше висок, рус и със сини очи. Толкова висок, толкова рус и толкова синеок, че можеше спокойно да стане баща на мечтаното дете на Шарън Стоун. Защото името на неговия род — Синеоките — съвсем не беше хипербола. Всички от техния род, а и от още няколко монголски рода бяха високи, руси и синеоки, и отгоре на всичко — християни-несторианци.

Тайджиутите наивно сметнаха, че попаднало в плен, момчето ще загуби самообладание и съответно — всякаква надежда за спасение. На шестнайсетия ден от първия летен месец, когато настъпи пълнолуние, те спретнаха поредния празник и, както му е редът, порядъчно се напиха с ферментирало кобилешко мляко. Когато най-сетне си легнаха, Темучин ловко се извъртя, халоса с прангите на шията слаботелесния си пазач по главата, и хукна да бяга към единственото скривалище наоколо — гората край брега на Онон.

Щом се свести, пазачът вдигна племето по тревога и неизтрезнелите тайджиути два часа напразно претърсваха района, като с мъка се стремяха да пазят равновесие. Накрая преброиха конете и като видяха, че бройката излиза, отидоха да си доспят с презумпцията, че човек, окован в пранги, не може да отиде далеч пеша. Нали и утре слънцето щеше да огрее степта!

За разлика от тях Хък лесно откри Темучин. По местния обичай той даде кръвна клетва, че няма да го предаде, и го отведе в тяхната юрта. Останалата част от семейството, необременена от чувството за дълг към племето, бе бойкотирала преследването и спеше като заклана след празника.

Темучин изобщо не беше лековерен. Той съвсем реално прецени, че няма друг изход, и трябва да се довери на новия си или по-точно на първия си приятел в живота след собствената си сянка. Хък бързо му свали прангите и ги изгори, докато Тимучин лакомо се хранеше. После му измайстори скривалище под огромната камара от кожи в бащината каруца.

Три адски горещи летни дни и три дяволски задушни нощи изкара Темучин там, докато изтрезнелите тайджиути претърсваха първо околността, а после и лагера. Накрая стигнаха и до тяхната каруца. Най-усърдният преследвач взе да прехвърля кожите една по една, но Хък му се присмя: