— Какво си направил? — сепна се Хък.

— Напълних хотелския апартамент на ония непрокопсаник Скарлати с доларчета…

Хък направо изтръпна:

— Надявам се, че поне банкнотите бяха по сто долара?!

Любимото занимание на баща му доскоро беше в свободното си време ръчно да изработва големи доларови купюри — по хиляда, пет хиляди и най-вече по десет хиляди долара. Онези с лика на Салмън Портланд Чейс. След войната американците престанаха да ги печатат и баща му доволно потри ръце, защото остана сам на емисионното поприще. През 1969 г. обаче американското правителство се усети и далновидно взе решение да извади от обръщение всички купюри, по-големи от сто долара. Нещо повече, Федералният резерв описа по номера легално печатаните четиристотин банкноти по десет хиляди долара и баща му побесня. Тогава си обзаведе по-хубава печатница дори от емисионното ведомство на САЩ и бълваше простичките стодоларови банкноти, които бяха станали новото му хоби.

— Не се тревожи, синко — гласът на Хогбен направо преливаше от нежност. — Бяха двайсет и четири от моите куфарчета „Хогбеннайт“, надлежно натъпкани с чисто нови стодоларови банкноти. Нали знаеш, че съм оптимизирал всичко. „Хогбеннайт“ побират точно два милиона и половина долара и, пълни, тежат двайсет килограма — обичайната тежест за сутрешна гимнастика на горилите им.

— Ти си луд — възкликна Хък. Той добре познаваше баща си и бързо схвана накъде ще избие цялата работа. — Че как ще ги измъкнат оттам, без да съберат пред хотела цялата лондонска полиция?

Хък от сърце се молеше да не се окаже прав. Той не се тревожеше, че са фалшиви. Всъщност парите на баща му бяха по-хубави и от истинските. И въпреки разточителния живот на стария Хогбен, баща му увеличаваше инфлацията в света с незначителната една десета от процента.

— Няма страшно, сине — старият Хогбен беше във вихъра си. — Скарлати беше заел с шайката си целия дванайсети етаж, а аз спретнах едно пожарче на единайсетия — ухили се щастливо баща му при спомена за поредната си щуротия, а в очите му внезапно лумнаха весели, изгарящи като огнехвъргачка, студени пламъчета. — Докато евакуираха гостите, а управата и пожарникарите се потяха с онзи ад под небето, вертолетът на глупака успя да направи два курса от покрива на хотела до резиденцията му. Нали я знаеш? Оная пошла имитация на Тотли Тауърс, в която се срещнахте вчера — старият Хогбен дори му намигна! — Само дето негодникът ти беше бесен, че си му пробутал чисто нови стодоларови банкноти… — От нечовешкото усилие да смигне на сина си левият му клепач бе увиснал и стария Хогбен го зяпаше влудяващо нежно изпод него. — …Сам разбираш, че при създалата се ситуация не можех да му стоваря по-дребни и употребявани купюри. Щяха да ги пренасят три дни, докато неминуемо ги хванат. А ти не искаш да хванат Скарлати, нали? Не се тревожи. Компенсирах го с пет милиона за разходите по принудителната обмяна. С неговата комисионна общо му станаха точно десет милиона. Уредил съм продавачът да приеме полагащите му се петдесет милиона в нови банкноти без възражения. В Източна Европа нямат проблеми с тях. Дори ги предпочитат. Както виждаш сметката излиза и всичко се уреди по мед и масло.

Старият Хогбен доволно потри ръце. Хък бе толкова втрещен, че нито веднъж не прекъсна пищното му словоизлияние. Красноречието май беше семейна черта. Хогбен гледаше през него и благо му се хилеше, като инстинктивно галеше тъпия си папагал. В съня си Освалд се бе преместил в скута му и сега самодоволно се гушеше там. Понякога Хък не без основание си мислеше, че тоя тъпанар пълноценно го замества и някак се изхитрява обилно да дарява баща му със синовна обич. При това никога не му противоречеше, а напротив… Нали, в края на краищата, Освалд си беше просто говорещ папагал, макар и от изчезналия вече вид Neophena monumentalis.

— Онемя ли? Не чувам да ми благодариш.

Баща му продължаваше гордо да го зяпа с немигащите си очи, имитирайки трепетно очакване. Имаше гадния самодоволен вид на долнопробен злодей от водевил, изтапанен пред плодовете на поредното си безчинство. Сигурно в този момент Молиер се обръщаше в гроба.

— Благодаря ти, разбира се — най-после се отрони звук от устата на Хък, — но защо не ми се обади по-рано? Знам поне деветдесет и девет по-прости начина да оправя нещата без сериозни последствия. Ами ако сега онзи бандит от яд, че трябва да обменя на черно новите банкноти, вземе да развали цялата работа?

— Спокойно. Той още не знае, но неговите хора вече изпълниха поръчката ти по мое нареждане. Тоест те си мислеха, че нареждането е негово, и сега товарите са прибрани на сигурно място. Няма страшно. И в Рейкявик, и Порт Стенли всичко е спокойно.

— Да, прекрасно — събра всичката си ирония Хък и му я поднесе неподправена. — Сега просто трябва да седнем и да чакаме да избухне гангстерска война. От трън та на глог!

— Е, не може и вълкът да е сит, и агнето да е цяло — не му остана длъжен баща му в обичайната семейна престрелка с поговорки и пак потри, но този път зиморничаво ръце.

Старият Хогбен се престори на обиден. Стана, постави глупавия Освалд на работната си маса, врътна се като млада булка и отиде до камината. Щом побутна имитацията на дъбовите пънове в кичозното си изобретение, температурата в стаята видимо се повиши.

— Надявам се, че не си предприемал нещо друго по този случай? — не можа да скрие тревогата в гласа си Хък.

— Не — отвърна баща му с гръб към него.

— Сигурен ли си?

— Да.

Хогбен се изплези на фалшивия огън. Всеки фелдшер можеше да установи, че вдетиняването му набъбваше в геометрична прогресия. Ах, как ненавиждаше той тази неловкост! Чистосърдечността на праволинейния му син винаги го вадеше от равновесие. За толкова много години той така и не намери верния тон в техните отношения.

— Още веднъж си помисли! — настоя Хък, като инстинктивно сви юмруци и побърза да кръстоса ръцете си зад гърба.

— Да, да и пак да.

Баща му продължаваше да стои с гръб към него, заключил показалеца си със средния пръст на калъч. Хък не смееше да зададе по-конкретни въпроси, защото искаше да го държи колкото се може по-далеч от тая каша.

— Татко, искам за стотен път да те помоля да не се бъркаш в моите работи.

— Големите партии само привидно са съсредоточия на решителни действия — отчетливо и монотонно взе да нарежда спящият папагал Освалд от висотата на своя пиедестал. — Малък брой високопоставени умове, чиито имена в момента не са сред най-известните, решава всичко, докато голямата маса на политиците от втори ранг, реторици и трибуни, чиновници и журналисти с твърде провинциален кръгозор поддържат надолу илюзията за самоопределение на народа.

— А ти защо се бъркаш в моите? — добави баща му, като най-после се извърна към него, но избягваше да среща погледа му.

Той беше напълнил главата на нещастния папагал с всички томове на Шпенглер, за да може нагло да използва животинката в дискусиите им. Така старият Хогбен без много труд си осигуряваше преднина във всеки спор. Едно е на ход да намираш аргументи в импровизиран разговор, друго е да спориш с кабинетно подготвени доводи, монотонно цитирани от папагал.

— Ако не бяха моите далавери с ония алчни негодници Гришин и Романов, Горбачов никога нямаше да вземе властта и кой знае кога щеше да падне Берлинската стена! Много добре ти е известно, че някой от двамата беше на ред да докопа баницата. Добре, че на времето пробутах секретните им досиета в КГБ на Андропов.

— Цивилизациите — поде Освалд — са най-крайните и най-изкуствени състояния, на които е способен развитият вид човечество. Те са завършек; те са станалото, което следва ставането, смъртта, която застига живота, стагнацията след развитието, духовната старост. Те са край, необратим и неизменно достиган, по силата на дълбока необходимост.

Хък не го прекъсна. Веднъж, преди време направи опит да вземете думата от спящия папагал. Беше пълен провал. Закле се никога да не повтаря грешката. Знаеше, че цитатите му винаги са стегнати и кратки. Беше възприел тактиката да отговаря само на баща си. А баща му никога не се стърпяваше и постоянно се напъваше да дописва Шпенглер.