Ахмед Закаев, актьор от Драматичния театър в Грозни и министър на културата в навечерието на войната, а сега отговарящ за вътрешната сигурност, тутакси зае освободеното място и плесна с ръце. След минута масата бе отрупана с хранителни помощи от братските мюсюлмански страни.

Очите на стария Хогбен най-сетне придобиха по-човешко изражение и лицето му грейна като на алкохолик пред първата чашка за деня. Никой от семейство Хогбен не можеше да запази хладнокръвие при вида на храна. В този случай и най-вълшебните калпаци бяха безсилни.

— Ооо, господин Закаев, сигурно президентът Яндарбиев е уморен — взе жизнерадостно да бъбри на руски почти без никакъв акцент старият Хогбен. — Да, да. Разбирам го и много съжалявам, че не можахме да поговорим, но всъщност моята мисия е свързана тъкмо с вас. Крехкият мир с руснаците, така да се каже, ни е вързан в кърпа, но за жалост не мога да кажа същото за заплахата от страна на Нуку Хива. Моите достоверни източници във Френска Полинезия ме осведомиха, че вашите нови врагове са се добрали до две ядрени бойни глави.

— Нека да не избързваме, лорд Холбрук. В Корана е казано: „В съдния ден лицата на някои ще бъдат наскърбени. Те ще бъдат захвърлени в жаркия огън да се изпекат и ще им бъде дадено да пият от врящ извор. Няма да имат друга храна освен сухи бодли и тръни, които не гоят нито задоволяват глада. Но лицата на други в него ден ще бъдат радостни и добре задоволени заради миналите старания. Те ще бъдат настанени във високи градини, в които не ще чуят никаква празна реч. Там ще има бликащи фонтани и издигнати легла, и чаши, поставени пред тях, и много възглавници ще има наредени и килими прострени.“ Така е казано в Корана, слава на Аллаха. Затова предлагам да уважим храната — този прекрасен дар от нашите приятели. Защото нашите врагове остават все по-малко на този свят, а приятелите ни се множат с всеки изминал ден, лорд Холбрук.

В първия момент старият Хогбен си помисли, че цитатът май не е от Корана, а от Библията. Описанието на рая обаче си беше твърде ориенталско. При вида на изобилието от местни деликатеси, което в тези гладни времена очевидно се дължеше на пословичното източно гостоприемство, той се отказа да води религиозен спор и побърза да се възползва от съвета на домакина.

Основното ястие беше толкова вкусно, че старият Хогбен непрекъснато си облизваше пръстите:

— Овнешко е, нали? — не се стърпя той.

— Да, овнешко, варено на пара — уточни Закаев. — Харесва ли ви?

— Много. Има особен вкус. Каква е тайната? — поинтересува се Хогбен с пълна уста.

— В корените, лорд Холбрук. Тайната е в подбора на ароматичните корени. А начинът на приготвяне е по класическата арабска рецепта. — Закаев внимателно си избърса пръстите и взе да обяснява: — В дълбок съд слагате избраните корени и зеленчуци и ги заливате с вода. Поставяте над тях решетка и върху нея нареждате месото. Захлупвате плътно съда и го поставяте на умерен огън, докато месото омекне. Следите ли мисълта ми, лорд Холбрук? — подхвърли Закаев, като гледаше как събеседникът му се унася в блаженство от вкусотията.

Хогбен кимна.

— После поставяте кускуса. Ястието трябва да остане на огъня, докато три четвърти от водата изври. А как се поднася, сами виждате.

— Превъзходно е. Вие се оказахте истински кулинар, господин Закаев — проломоти Хогбен.

— Нашият народ е беден, лорд Холбрук, но няма да ви оставим да си тръгнете с празни ръце. И до мен достигна славата ви на заклет ценител на вкусната храна, така че съм наредил да ви приготвят една торбичка с точно тази комбинация от ароматични корени, която днес готвачът на външното ни министерство използва.

Старият Хогбен разточително закима пет-шест пъти, като по този начин се постара деликатно да изрази огромната си благодарност с пълна уста. Още преди десерта бе толкова доволен, че дори с извинение се оттегли в импровизираната тоалетна на двора, дискретно придружаван от охраната. Там измъкна от пазвата си плоска манерка, бързо я разглоби и скри под ръба на клекалото миниатюрен предавател с голям обхват за насочване на ракети „Стингър“. Хогбен много обичаше да има повечко козове в ръцете си — за всеки случай. После си пийна малко „Каберне совиньон“ от манерката, която категорично бе отказал да предаде на охраната по време на традиционното претърсване. Тя хитроумно бе пригодена да поддържа любимото му вино с температура точно 10,7 градуса по Целзий. Вековният му опит го бе научил, че само при тази температура то изцяло разкрива не само своя букет от аромати, но дори и най-тънките нюанси, недоловими за обикновения човешки нос.

Походната тоалетна в гората ухаеше приятно, защото я бяха построили в самия край на поляната с диви ягоди, която сега се ширна пред очите на стария Хогбен. Той много обичаше да си хапва ягоди и, като се сети за предавателя, му се прииска тези ягодови полета завинаги да останат недокоснати от войната.

Хогбен не подозираше, че докато облекчава тялото и душата си и се наслаждава на природата и нейните вкусни дарове, шефът на сигурността се оттегли в кабинета си и проведе кратък, но много ползотворен разговор с най-тайния от всичките си секретни сътрудници. За него не бяха чували дори хората от близкото му обкръжение.

Закаев се оказа човек на място, уважаващ традициите, и докато не привършиха с вечерята, не обелиха нито дума за работа. Накрая пиха по едно гъсто турско кафе шербетлия. С кафето домакинът запали контрабандна „Лъки страйк“ без филтър, като преди това я набучи в дълго, богато инкрустирано цигаре. Сребристите оттенъци върху потъмнялото от вековна употреба дърво много подхождаха на полевата му униформа в маскировъчни цветове, но най-вече на калпака му… За миг очите на стария Хогбен, достигнал почти до нирвана, застинаха, но той се овладя. Това не беше същият калпак. Този беше по-светъл и нямаше да отива толкова на Хък. Пък и след удоволствията трябваше малко да поработи. Не биваше да пропуска момента за делови разговор.

— Господин Закаев, — започна Хогбен отдалече, както си му беше редът в Изтока — храната беше чудесна и… — без малко да изтърси, че и виното беше вълшебно както винаги, но Хогбен бързо се взе в ръце — …и кафето беше направо превъзходно. — Истината бе, че той го предпочиташе със сметана, но Хогбен великодушно отмина този факт и продължи: — Наистина съжалявам, че се налага в този час, отреден и от вашия и от нашия бог за заслужена дрямка, да ви занимавам с работа, но някои неща не търпят отлагане. Уверявам ви, че трябва да погледнете сериозно на новата заплаха, която е надвиснала над главите ви като дамоклев меч. За съжаление местният вожд, който по съвместителство е и генерал-губернатор на Нуку Хива, е много кръвожаден. Той прави войнствени изявления по тамошното радио и насъсква сънародниците си срещу народа на Чечня.

Това си беше най-нагла лъжа, но Закаев не можеше да я провери и тя му свърши работа. Актьорската маска на шефа на сигурността като че ли за миг се пропука и в безизразните му очи проблесна някакъв интерес:

— Защо, лорд Холбрук? Питам ви, защо? Дайте ми разумно обяснение на този въпрос и ще ви повярвам за всичко останало.

— Защо ли, господин Закаев? Наистина, много уместен въпрос! — Доволен, че разговорът най-после потръгна, Хогбен се намести по-удобно. — А защо вашият калпак е светлосив? Защо ягодите узряват през лятото? Защо вие се борите за независимост?

— На някои от вашите въпроси мога да отговоря доста смислено, лорд Холбрук — погледна го настойчиво Ахмед Закаев. Суровото му мургаво лице бе лишено от мимика, а въздългата брада му придаваше вид на истински мъдрец, какъвто той всъщност си беше дори извън рамките на служебните задължения. — И затова очаквам и вие да отговорите по-смислено на моя въпрос. Защо някакви, с извинение, аборигени от средата на Тихия океан ще искат да пускат атомна бомба над моята достатъчно изстрадала родина, която за тях е на другия край на света?

— Естествена историческа реакция, приятелю — тутакси бодро му отвърна Хогбен. — Надявам се, че мога да ви наричам така. Аз наистина ви чувствам приятел и съм много загрижен за вас и вашите доблестни сънародници. Вие сте запален любител на историята и не може да не разбирате — демонстрира той, че сериозно е проучвал житието-битието на събеседника си. — Просто животът следва своя естествен ход. Както добре ви е известно от предишния ни разговор, един ваш сънародник е откраднал преди двеста години тяхната свещена златна чаша. Да, да, съгласен съм с вас — старият Хогбен деликатно му направи знак да не го прекъсва. — И аз знам, че всичко това е журналистическа измислица, но народът на Нуку Хива не го знае. А в днешно време народът е суверен, господин Закаев.