— Можеш да го занесеш в съседната стая.

— Да, сир.

Императорът прегледа доклада, без да изразява мнението си. Майлс леко повдигна вежди. Грегор започна отначало и този път по-бавно прочете отделни откъси. Накрая свърши, изключи холодисплея, взе ревизорската верига и се заигра със златните плочки, носещи герба на Ворбара.

— Трябва да отбележа, че това беше едно от моите успешни внезапни решения.

Майлс сви рамене.

— Случайността ме отведе на място, където имах известен опит.

— Дали е било случайност?

— Саботажът срещу чипа на Илян беше вътрешна работа, затова беше нужен вътрешен човек от ИмпСи. Мнозина други можеха да се справят не по-зле от мен.

— Не… — Грегор го изгледа преценяващо. — Мисля, че ми трябваше бивш вътрешен човек от ИмпСи. И дори и сега не се сещам за други такива.

Майлс се отказа да спори. Трябваше да е само любезен, не откровен. Освен това можеше никога повече да не му се удаде толкова удобен момент да отправи молбата си.

— Благодаря ти, Грегор.

— Мислех за подходяща награда за добре свършената работа — прибави императорът.

— О, така ли?

— Традиционната награда е нова работа. Тази седмица случайно ми трябва нов шеф на ИмпСи.

— И?

— Искаш ли я? Въпреки че по традиция това място се заема от действащ военен офицер, няма закон, който да ми забранява да назнача цивилен.

— Не.

Грегор повдигна вежди.

— Честно?

— Честно — твърдо отвърна Майлс. — Това е адски досадна канцеларска работа, а и шефът на ИмпСи почти никога не напуска щаба. Няма да ми хареса.

— Мисля, че можеш да се справиш.

— Мисля, че мога да се справя с почти всичко, което се наложи, ако ти заповядаш, Грегор. Това заповед ли е?

— Не. Откровен въпрос.

— Тогава вече получи откровения ми отговор. Гай Алегре е много по-подходящ от мен. Има достатъчно бюрократичен опит и е уважаван както на Комар, така и на Бараяр. Никой няма да оспори назначаването му.

Императорът се усмихна.

— Всъщност очаквах да кажеш точно това.

— Тогава защо ме попита?

— Просто от учтивост. За да ти дам възможност да откажеш. Искаш ли кафе? Закуска?

— Не, благодаря.

— Нещо по-силно?

— Не. Благодаря. Следобед имам час за мозъчна операция. Доктор Ченко е готов да ми имплантира чипа. Изглежда, че ще работи. Не бива да ям нищо преди това.

— А, добре. Крайно време беше.

— Да. Нямам търпение пак да пилотирам скутера си.

— Няма ли да ти липсва забележителният Мартин?

— Малко, струва ми се.

Грегор погледна към вратата на кабинета си. Дали очакваше някого? Сега бе моментът за молбата на Майлс.

— Грегор, исках да те помоля…

Вратата се отвори и влезе майордомът. Императорът му кимна. Майордомът се върна в коридора и каза:

— Заповядайте, милорди. — После почтително отстъпи назад.

Влязоха четирима мъже. Майлс веднага ги позна — неговата победа над злото бе привлякла вниманието на четирима имперски ревизори. Той се прокашля, поизправи се на стола и размени любезни ворски приветствия с тях, докато майордомът бързаше да нареди столове около бюрото на Грегор.

Лорд Ворховис очевидно се беше върнал от Комар. Шестдесетинагодишен, той бе най-младият, но със също толкова славна кариера — първо военен, после дипломат, посланик и заместник-министър на финансите. Дъв Галени спокойно можеше да следва примера му. Спокоен, строен, образован човек в модерно ворско облекло. Майлс се зачуди дали не шие дрехите си при императорския шивач. И носеше диска с доклада в ръката си.

Доктор Вортис беше един от двамата наскоро назначени имперски ревизори, които не бяха военни. Той бе професор в университета във Ворбар Султана, автор на няколко книги по своята област. Приличаше на истински учен — едър, белокос, усмихнат, с измачкани дрехи, благороден нос и големи уши.

Лорд Ван Воргустафсон, който дружески разговаряше с тях, беше другият цивилен, пенсиониран индустриалец и прочут филантроп. Той бе нисък, по-нисък от Вортис, с рошава сива брада и розово лице, което издаваше проблеми със сърдечносъдовата система. Богатството му не личеше по външния му вид, защото се обличаше като работник, ако изобщо имаше работници с толкова лош вкус.

Адмирал Воркалонер беше ревизор от по-традиционния тип, напуснал Службата след дълга безупречна кариера. Той не бе свързан с нито една политическа партия — нито консервативна, нито прогресивна. Висок и дебел, адмиралът като че ли заемаше невероятно много място.

Преди да седне, той приятелски кимна на Майлс.

— Добро утро. Значи ти си момчето на Арал Воркосиган.

— Да, господине — въздъхна Майлс.

— През последните десетина години не сме те виждали много насам. Сега знам защо.

Майлс се опита да разбере дали последните думи имат положителен или отрицателен смисъл.

Ворховис се настани отляво на императора.

— Е — обърна се към него Грегор, — какво смятате, господа?

— Това — Ворховис се наведе напред и остави диска на бюрото — е изключителен документ, Грегор.

— Да — присъедини се към него Вортис. — Сбит, последователен и пълен. Знаеш ли колко рядко се срещат тези неща? Поздравявам ви, младежо.

„Шестица ли ми пишете, професоре?“

— Обучи ме Саймън Илян. Той не понася дълги обяснения. Ако докладът ми не му харесаше, ми го връщаше за допълнения. Сигурно му беше хоби, струва ми се. След десет години упражнения човек се научава.

Воркалонер се усмихна.

— Старият Ворсмит никога не пишеше повече от две страници — отбеляза той. — Твърдеше, че всичко важно можело да се каже на две страници.

— Написани с нечетлив почерк — измърмори Грегор.

— Трябваше лично да ходим при него за бележки под линия. Беше доста досадно — прибави Воркалонер.

Ворховис посочи куфарчето и се обърна към Майлс.

— Вие, изглежда, почти не сте оставили работа на военния прокурор.

— Всъщност абсолютно нищо — поправи го Грегор. — Снощи Алегре ми докладва, че Хароче се е отказал и ще се признае за виновен, за да му дадат по-мека присъда. Е, след като призна пред мен, не може да се преструва на невинен пред съдиите от Службата.

— Не съм съвсем сигурен — каза Майлс. — Но се радвам, че процесът няма да се проточи.

— Наистина странен случай — продължи Ворховис. — Но вие го разрешихте блестящо, лорд Воркосиган.

— Убеден съм, че вие щяхте да го разрешите по същия начин — отвърна Майлс.

— Не — възрази Ворховис и почука по куфарчето. — Според моя анализ повратът е настъпил, когато сте довели онзи галактически биохимик, доктор Уедел. Тогава плановете на Хароче безвъзвратно са се провалили. Аз не знаех за съществуването на Уедел и щях да поверя анализа на чипа изцяло на екипа на адмирал Авакли.

— Авакли е добър специалист — неуверен дали това не е критика, рече Майлс. Биокибернетикът наистина бе направил всичко възможно.

— Ние — Ворховис посочи останалите ревизори — рядко работим заедно. Но се консултираме един с друг. Това увеличава достъпа ни до информация пет пъти.

— Пет пъти ли? Мислех, че сте седмина.

Вортис се усмихна.

— Ние приемаме генерал Ворпарадийс като почетен ревизор. Уважаваме го, но вече не го викаме на съвещанията си.

— Всъщност — измърмори Воргустафсон — изобщо не му споменаваме за тях.

— А адмирал Валънтайн от няколко години е прекалено болен, за да участва активно — прибави Ворховис. — Щях да настоя да подаде оставка, но след смъртта на генерал Ворсмит има достатъчно свободни места.

Майлс смътно си спомняше покойния осми ревизор Ворсмит. Постът девети ревизор, който самият той бе заемал, по традиция винаги се пазеше свободен за временни назначения — за хора с опит в конкретна област.

— Така че ние четиримата — каза Ворховис — сме нещо като кворум. Ворлейснър не успя да дойде — има работа на Южния континент. Но го държим в течение.

— Е, милорди? — попита Грегор. — Какво ще ни посъветвате?

Ворховис пак погледна колегите си и каза: