Е, щом не можеше да е добър, поне трябваше да е дискретен.

— Отлично, сержант. — Той й подаде ръка. — Вече можеш да си починеш — през следващите седем дни, а?

Лицето й грейна, устните й се разтеглиха в усмивка, която изцяло разкри кучешките й зъби.

— Наистина ли? — с острия си, звънлив глас попита тя.

— Наистина.

Таура се приближи до него. Палубата леко заскърца под мускулестата й грамада. Тя се наведе и залепи на устните му многообещаваща целувка. Кучешките зъби може и да караха адреналина му да кипи, но иначе беше просто прекрасно… Таура се наслаждаваше на живота, живееше във вечно „сега“, при това основателно… Майлс се насили да откъсне мислите си от това бъдеще, а и от което и да е друго, и провря ръка зад тила й, за да отпусне оплетената й на плитка махагонова коса.

— Ще отида да се освежа — след известно време се усмихна тя и се откъсна от прегръдката му.

— Използвай всички удобства на банята — искрено я посъветва Майлс. — След банята в резиденцията на нашия посланик на станция Дайн не съм виждал по-хубава.

Той се оттегли в собствената си баня, съблече униформата си и се зае с приятния ритуал на депилирането, измиването и парфюмирането. Таура заслужаваше най-доброто. Освен това заслужаваше дълга почивка. Рядко й се случваше да захвърли маската на строг сержант и да разкрие свенливо скритата си отдолу женска същност. Рядко можеше да довери на някого уязвимостта си. „Приказната принцеса — помисли си Майлс. — Изглежда, всички имаме тайни самоличност.“

Той се уви в предварително затоплена пухкава хавлия и се отпусна на леглото си. Дали Таура бе очаквала този момент и в такъв случай каква оскъдна дреха щеше да извади от войнишката си раница? Тя настояваше да опитва с него тези ужким секси трикове и като че ли не съзнаваше, че и без това прилича на богиня. Надяваше се, че е успяла да изгуби онова ужасяващо розово нещо с червените пера. Предния път трябваше да приложи цялата си тактичност, за да й подхвърли, че навярно цветът и моделът не подчертават най-хубавото в нея, без нито веднъж да загатне за вкуса или вида й. Таура може и да беше способна да го пречупи с една ръка, ала той можеше да я убие с една дума. Никога.

Когато я видя, на лицето му разцъфтя усмивка. Тя носеше нещо кремаво, гладко и лъскаво копринено, метри плат, толкова фин, че човек без усилие можеше да го провре през пръстен.

— О, великолепно! — с неподправен ентусиазъм възкликна Майлс.

— Наистина ли смяташ така? — Таура се завъртя и коприната полетя около тялото й, разнасяйки мускусен аромат, който сякаш проникна направо от ноздрите в гръбначния му мозък. Ноктите на краката й не тракаха по пода — предвидливо ги беше отрязала преди да ги лакира със златен лак. Иначе този път щеше да му е ужасно трудно да обясни защо се налага да го шият.

Таура легна до него. Тук няй-после можеха да утолят жаждата си за човешка или почти човешка близост, без да ги прекъсват, без клюки… Той потръпна при мисълта, че някой може да ги наблюдава, че някой може да им се смее или да пуска язвителни забележки. Дали не бе нервен, защото нарушаваше собствените си правила? Не очакваше друг човек да разбере тази връзка.

А дали самият той я разбираше? Преди може би щеше да измърмори нещо за тръпката, за страстта си към алпинизма, за върховните сексуални фантазии на един нисък мъж. По-късно навярно нещо за победата на живота над смъртта. Или пък беше нещо по-просто?

Може би любов.

Той се събуди и се загледа в нея. Фактът, че неговото размърдване не я събуди мигновено, както бе генетично програмирана, беше признак за доверието й.

Той наблюдаваше играта на светлината и сенките по стройното й тяло, полускрито под измачканата завивка. Прокара ръка по заобленостите й на няколко сантиметра над златистата й кожа и усети излъчващата се от нея трескава топлина. Лекото повдигане на гърдите й караше сенките да танцуват. Както винаги, дишаше прекалено дълбоко, прекалено бързо. Искаше му се да го забави. Сякаш бяха преброени не дните й, а вдишванията и издишванията и, и когато ги изчерпаше…

Таура бе последната оцеляла от всички прототипи. Те имаха генетично програмиран кратък живот, отчасти навярно като предпазна мярка, отчасти за да им внушат войнишка смелост — на базата на някаква мъглява теория, че краткият живот по-лесно се жертва в битка. Майлс смяташе, че нейните създатели не са разбирали нито смелостта, нито живота. Свръхвойниците бяха умрели бързо, без да прекарат години в артритна старост. Сякаш бяха обречени да изгорят в пламъци, а не да потънат в срам. Той се загледа в няколкото сребристи нишки в махагоновата й коса. Предната година не ги бе имало.

„Тя е едва на двайсет и две, за Бога!“

Корабната лекарка на „Дендарии“ внимателно я беше прегледала и й бе дала лекарства, за да забави яростния й метаболизъм. Сега Таура ядеше само колкото двама мъже, не колкото четирима. Година след година бяха удължавали живота й, сякаш теглеха гореща златна тел. И все пак някога тя щеше да се скъса.

Още колко й оставаше? Година? Две? Дали когато Майлс се върнеше при „Дендарии“, Таура щеше да е там, за да го посрещне с „Привет, адмирал Нейсмит“ пред другите и със „Здрасти, миличък“, щом останеха насаме?…

„Добре че обича адмирал Нейсмит. Лорд Воркосиган не би могъл да го понесе.“

Малко виновно се замисли за официалната любовница на адмирал Нейсмит, Куин. Никой не трябваше да обяснява или да се извинява, че е влюбен в такава красавица. Тя очевидно бе достойна за него.

Не че изневеряваше на Ели Куин. Строго погледнато, Таура беше дошла преди нея. И двамата с Ели не си бяха обещавали нищо. Макар да я бе питал много пъти. Ала и тя беше влюбена в адмирал Нейсмит. Не в лорд Воркосиган. Мисълта да се превърне в лейди Воркосиган, завинаги прикована на планета, която наричаше „мръсна провинция“, бе достатъчна, за да накара израслата в космоса Куин да избяга с писъци в противоположната посока или поне неловко да се извини.

Любовният живот на адмирал Нейсмит малко приличаше на юношеска мечта: неограничен и понякога удивителен секс без отговорности. Защо това вече не му харесваше толкова?

Обичаше Куин, обичаше енергичността и интелигентността й, взаимната им привързаност към военния живот. Тя бе един от най-добрите му приятели. Но всъщност не предлагаше нищо.

Двамата нямаха бъдеще, също както той и Таура.

Почти с облекчение щеше да избяга от адмирал Нейсмит и да се върне към лорд Воркосиган. Лорд Воркосиган нямаше полов живот.

Кога се бе случило това… този пропуск в живота му? „Всъщност много, много отдавна.“ Странно. До този момент не беше обръщал внимание.

Клепачите на Таура се отвориха и тя сънено му се усмихна.

— Гладна ли си? — попита Майлс. Предварително знаеше отговора.

— Аха.

Прекараха доста време в проучване на дългото меню, предлагано от корабния камбуз, после пратиха поръчката си. Докато чакаха, Таура повдигна възглавниците, седна на леглото и замислено се загледа в него със златистите си очи.

— Спомняш ли си първия път, когато ме нахрани?

— Да. В тъмниците на Риовал. С онзи отвратителен сух порцион.

— Беше по-добре от суровите плъхове, уверявам те.

— Сега мога да ти дам нещо по-приятно.

Когато се спасяваха хора, с тях повече не биваше да се случи нищо лошо. Нали такава беше сделката? „И после всички живеем щастливо, нали?“ Но когато всеки момент го заплашваше нов пристъп, наистина ли бе толкова сигурен, че Таура първа ще си иде? Може би в крайна сметка това щеше да е адмирал Нейсмит…

— Това беше една от първите ми спасителни операции. И една от най-добрите.

— Любов от пръв поглед ли беше?

— Мм… честно казано, не. По-скоро ужас от пръв поглед. Влюбването стана след около час.

— С мен беше същото. Започнах да се влюбвам в теб едва когато се върна за мен.

— Нали знаеш, че… тона не започна точно като спасителна операция. — Всъщност го бяха наели да сложи край на експеримента.