— Заклехме един лечител да пази тайна и слязохме в занданите на Зангре. Ди Лютез се остави да го съблечем и да го вържем, пристегнахме ръцете и краката му, така че да не може да мърда, и го провесихме с главата надолу над един резервоар с вода. После го спуснахме. И го вдигнахме, когато спря да се гърчи…

— Беше умрял, нали? — тихо попита Казарил. — Значи обвинението в държавна измяна е било…

— Умря, наистина, но не за последен път. С огромни усилия успяхме да го съживим.

— О!

— Да, но наистина действаше! — Ръцете й се стиснаха до побеляване. — Можех да го почувствам, да го видя, като пукнатина в проклятието! Но ди Лютез… смелостта му изневери. Следващата нощ отказа да се подложи на второто потапяне. Крещеше, че се опитвам да го убия от ревност. Тогава двамата с Иас… направихме грешка.

Казарил усещаше какво ще последва. И да затвореше очи, пак щеше да го види. Насили ги да останат отворени и вперени в лицето й.

— Втория опит направихме насила. Той пищеше и плачеше… Иас се разколеба, аз извиках: „Трябва да го направим! Мисли за децата!“ Но когато го извадихме, той беше мъртъв и нито сълзите ни, нито молитвите успяха да го съживят. Иас беше сломен. Аз — отчаяна. Вътрешното зрение ми беше отнето. Боговете отвърнаха лицата си от мен…

— Значи обвинението в измяна е било фалшиво. — „Повече от фалшиво!“

— Да. Лъжа, която да прикрие греховете ни. И да обясни смъртта му. — Тя си пое шумно дъх. — Но на семейството беше позволено да наследи състоянието му — нищо не беше отнето.

— Освен репутацията му. И честта му. — Чест, която гордият ди Лютез бе ценил повече от всичко друго, дори богатството и славата си бе ценил само като външно отражение на същата тази чест.

— Бяхме изпаднали в паника, а после нямаше как да оттеглим обвинението. Мисля, че за това Иас съжаляваше най-много през месеците, които последваха. Той не пожела да опитаме отново, не искаше да потърси друг доброволец. Защото саможертвата трябваше да е доброволна, убийството нямаше да свърши работа, нужен беше човек, който да пристъпи напред по своя воля, с широко отворени очи. Иас се затвори в себе си и умря от скръб и чувство на вина… — ръцете й опънаха омачканата коприна почти до скъсване, — като ме остави с две малки деца, които не можех да защитя от това… черно… нещо… — Пое си дъх, гърдите й се надигнаха. Но не се плъзна към истерията, както се опасяваше Казарил, напрегнал мускули да скочи и да повика придворните й дами. Когато дишането й се забави, той си позволи да се отпусне отново. — А вие — накрая каза тя. — Боговете са ви докоснали?

— Да.

— Съжалявам.

Хриплив смях се отрони от устните му.

— Даа. — Разтърка врата си. Беше негов ред да се изповяда. Пред някой друг би могъл да забули истината, за да не губи време. Не и с Иста. Дължеше й тегоба за тегоба и стойност за стойност. Рана за рана. — Какви новини получихте от Кардегос за краткия годеж на Изел и смъртта на лорд Дондо ди Жиронал?

— Още не бяхме отпразнували новината, донесена от първия куриер, когато пристигна вторият — всичко изглеждаше ужасно объркано.

— Да празнувате? Годежът на четиридесетгодишен мъж с шестнайсетгодишно момиче?

Брадичката й се вирна и за миг Иста толкова много му заприлича на Изел, че Казарил затаи дъх.

— Разликата ни с Иас беше дори по-голяма.

О, да. Естествено беше да гледа по друг начин на тези неща.

— Дондо не беше Иас, милейди. Той беше покварен, непочтен, корумпиран — почти съм сигурен, че убийството на сер ди Санда тежи на неговата съвест. А може и лично да го е убил. Заговорничеше с брат си Марту да се сдобие с пълен контрол над дома Шалион, чрез Орико, Теидез… и Изел.

Ръката на Иста литна към гърлото й.

— Виждала съм Марту, преди много години, в двора. Още тогава си беше наумил да стане следващият лорд ди Лютез. Ди Лютез, най-ярката, най-благородната звезда, светила някога в двора на Шалион — Марту не беше достоен да лъска и ботушите му. Дондо не го познавам.

— И по-добре. За пръв път си имах работа с него преди години, и още тогава не беше стока. А с възрастта стана още по-лош. Изел беше отчаяна, а също и бясна, задето са й го натрапили, без да я питат. Горещо се моли на боговете да я отърват от тази омразна женитба, но боговете… не откликнаха. Направих го аз. Дебнах го цял един ден с намерението да го убия, но не можах да се приближа достатъчно. Така че се обърнах към Копелето с молитва за чудо, магия за смърт. И молбата ми беше чута.

След миг на мълчание Иста вдигна вежди и попита:

— Защо не сте мъртъв?

— Мислех, че умирам. Когато се съвзех и разбрах, че Дондо, за разлика от мен, е мъртъв, не знаех какво да мисля. Но Умегат се досети, че молитвите на Изел са били възнаградени с второ чудо и че Пролетната дама е запазила живота ми от демона на Копелето, но само временно. Светец Умегат — отначало го мислех за обикновен коняр… — Разказът му ставаше все по-объркан. Той си пое дълбоко дъх и се върна към началото, като й обясни за Умегат, за чудото на менажерията и как то бе поддържало живота на бедния Орико. — Само че Дондо, преди да умре, когато още е мислел, че ще се ожени за Изел, разказал на Теидез изопачена версия на тази история — че менажерията е черна рокнарийска магия, направена, за да навреди на Орико. И Теидез му повярвал. Преди пет дни той подбрал баошианската си стража и уби почти всички свещени животни, като по чудо не убил и светеца. Агонизиращият леопард, любимецът на Орико, го одраскал — кълна се, че беше най-обикновена драскотина! Ако си бях дал сметка… Раната се инфектира. Краят му беше… — Казарил си спомни на кого говори — …много бърз.

— Бедният Теидез — прошепна Иста и зарея поглед нейде встрани. — Бедни мой Теидез. Мисля, че се роди, за да бъдеш предаден.

— Както и да е — завърши Казарил, — поради странното стечение на чудеса, демонът на смъртта и Дондо се озоваха затворени в моя корем. Капсулирани в някакъв вид тумор, изглежда. Когато бъдат освободени, аз ще умра.

Скръбното лице на Иста застина. Тя вдигна очи и ги впи изпитателно в лицето му.

— Тогава ще станат два пъти — каза тя.

— Ъ?

Ръцете й зарязаха изтормозената кърпичка и литнаха към яката на Казарил. Погледът й жилеше, така напрегнат, че причиняваше болка. Дишането й се учести, направо пареше лицето му.

— Ти ли си Изелиният ди Лютез?

— Аз, аз, аз… — заекна Казарил. Стомахът му се сви на топка.

— Два пъти. Два пъти. Но трябва да има и трети… как, как? О. О! О… — Очите й бяха разширени, зениците се свиваха и разширяваха като туптящо сърце. Устните й потрепнаха от боязлива надежда. — Какво си ти?

— Аз… аз съм си просто Казарил, милейди! Не съм никакъв ди Лютез, сигурен съм. Не съм гениален, нито богат или силен. Нито пък красив, боговете са ми свидетели. Нито смел, макар че се бия, когато съм изправен до стената.

Тя махна нетърпеливо.

— Махни всички тези вънкашности — съблечен, гол, провесен с главата надолу, той все така светеше. Верен. До смърт. Само че… не и до втората смърт. Нито до трета.

— Аз… вижте, това е някаква лудост. Не по този начин смятам да разваля проклятието, уверявам ви. — Богове пет, удавяне, как ли пък не. — Имам други планове как да отърва Изел от него.

Очите й се впиха търсещо в неговите, все със същата плашеща, свирепа настойчивост.

— Значи боговете са ти говорили?

— Не. Водя се от логиката.

Тя най-после го пусна, за негово облекчение, и се облегна назад; веждите й се сбраха в недоумение.

— Логика? В това?

— Сара — а и вие — сте се свързали с дома Шалион и с проклятието чрез браковете си. Мисля, че Изел може да избяга от него, пак чрез брака си. Това спасение не можеше да помогне на Теидез, но сега… тръгнал съм за Ибра, където ще се опитам да уредя женитбата на Изел с новия наследник, царевич Бергон. Ди Жиронал ще се опита да ми попречи, защото този брак би сложил край на властта му в Шалион. Изел смята да се изплъзне от ръцете му, като придружи кортежа с тялото на Теидез до Валенда, където да го погребат. — Казарил й разказа подробно за плана на Изел да се измъкне от Кардегос и после да се срещне с Бергон във Валенда.