Изел стана да раздвижи схванатата си снага из стаята. Спря до прозореца и се загледа в студената зимна мъгла, която изпълваше клисурата под стените на Зангре. Потри разсеяно ръкава си и отбеляза войнствено:

— Лавандуловото не ми отива. Все едно да носиш синина от натъртено. Твърде много смърт има в Кардегос. Ще ми се никога да не бяхме идвали тук.

Решил, че ще е нецелесъобразно да се съгласи, Казарил само се поклони и се оттегли, за да се приготви за вечеря.

Същата седмица първият сняг за тази зима посипа като с пудра улиците и стените на Кардегос, но беше нетраен и всеки следобед се стопяваше, а всяка сутрин градът отново осъмваше напудрен. Пали информираше Казарил за пристигането на останалите лордове-посветени, които влизаха в града един по един, и на свой ред разпитваше приятеля си за клюките от замъка. Взаимна помощ и доверие, размишляваше Казарил, но също и пробойни в стените, които всеки от тях, на теория, отбраняваше. И в същото време, ако някога се стигнеше до избор между храма и Зангре, Шалион вече щеше да е загубил.

Ди Жиронал, повлякъл със себе си царевич Теидез, се върна, сякаш довеян от студения югоизточен вятър, който натресе на града и друг нежелан подарък — ледена суграшица. За облекчение на Казарил, канцлерът се върна с празни ръце: походът му за справедливост и възмездие се беше разминал без изкупителна жертва. По лицето на ди Жиронал не можеше да се отгатне дали се е разочаровал от неуспешния си лов, или се е видял принуден да обърне коня, заради сведенията на шпионите си за сбиращи се в Кардегос сили, които не той беше призовал.

Теидез се завлече в покоите си и по всичко личеше, че е уморен, унил и нещастен. Казарил не се изненада. Да обиколиш три провинции, разследвайки всяка смърт, настъпила в нощта, когато беше умрял Дондо, със сигурност бе достатъчно неприятно и без лошото време.

В периода на заслепението си от прилежното угодничество на Дондо Теидез почти не се беше вясвал в покоите на сестра си. Когато следобед дойде да я посети, й позволи да го прегърне и дори отвърна на прегръдката, а такова силно желание да си поговорят не беше проявявал отдавна. Казарил се оттегли дискретно в своето преддверие и седна пред разтворените тефтери, като въртеше в ръце съхнещото перо. Откакто Орико беше зачислил на Изел рентите от шест града като годежен подарък и не си ги беше взел обратно, когато погребението замести сватбата, сметките и кореспонденцията, за които се грижеше Казарил, бяха нараснали неколкократно.

Той слушаше разсеяно мелодията на младежките гласове, която долиташе до него през отворената врата. Теидез разказваше на сестра си за пътуването — за разкаляните пътища и затъващите коне, за напрегнатите и изнервени мъже, безвкусната храна и студените нощувки. Изел, в чийто глас се долавяше по-скоро завист, отколкото съчувствие, посочи колко полезен е този опит за бъдещите му зимни кампании. Почти не засегнаха в разговора си причината за пътуването: Теидез, защото все още се чувстваше обиден и смутен, задето сестра му беше отблъснала покойния му герой, а Изел, защото очевидно не желаеше да го натоварва с по-гротескните причини за антипатията си.

Освен че беше потресен от внезапното и ужасно естество на Дондовата смърт, Теидез беше един от малцината, които искрено скърбяха за кончината му. И защо не? Дондо го беше ласкал и коткал, създал му беше високо самочувствие. Обсипваше го с подаръци и му угаждаше всячески, понякога по начини, опасно неподходящи за възрастта му, и откъде можеше Теидез да разбере, че пороците на големите мъже са нещо различно от достойнствата на големите мъже?

По-възрастният ди Жиронал сигурно му се бе сторил студена и неотзивчива компания. Походът им очевидно беше оставил след себе си вълна от негодувание, когато, в разочарованието си, ди Жиронал беше прекрачил границите на допустимото при разследванията си. Още по-лошо, ди Жиронал, който отчаяно се нуждаеше от Теидез, беше принципно неспособен да прикрие колко малко всъщност го харесва и го беше зарязал на свитата си — на секретаря-преподавател, гвардейците и слугите, — като се бе отнасял него повече като към излишен товар, отколкото като към дясната си ръка. Но ако, за което намекваше недоволството в думите му, Теидез беше започнал да отвръща със същото на антипатията, демонстрирана от високопоставения му настойник, то негодуванието му беше породено от момчешки каприз, а не от реално съществуващите причини. Новият му секретар очевидно не се беше заел с изоставеното му обучение, защото в разказа на Теидез не се промъкна и намек за това.

По някое време Нан ди Врит напомни на Теидез и Изел, че е време да се приготвят за вечеря, и сложи край на срещата. Теидез прекоси бавно преддверието на Казарил, забил поглед в ботушите си. Момчето се беше източило на ръст почти колкото брат си Орико, а кръглото му лице намекваше, че в бъдеще може да го настигне и на ширина, макар че засега запазваше младежката си атлетичност. Казарил прелисти напосоки сметководния си тефтер, потопи перото в мастилницата и вдигна поглед с предпазлива усмивка.

— Как сте, милорд?

Теидез сви рамене и го отмина, но после се завъртя кръгом и тръгна към него. Изражението му не беше кисело — или не само кисело, а също уморено и тревожно. Младежът потропа с пръсти по плота и обходи с поглед тефтерите и разхвърляните листове. Казарил скръсти ръце и го погледна насърчително.

Теидез рече внезапно:

— Има нещо гнило в Кардегос. Нали?

Имаше толкова гнили неща в Кардегос, че Казарил нямаше и представа какво точно има предвид Теидез. Каза предпазливо:

— Какво ви кара да мислите така?

Теидез махна неопределено с ръка.

— Орико вечно е болен и не управлява както трябва. Спи толкова много, като някакъв старец, макар че не е чак толкова стар. А и всички казват, че вече не можел да… — Теидез се изчерви и ръката му отново махна неопределено — сещате се… не можел да се справя като истински мъж, с жена. Не ви ли е минавало през ум, че има нещо странно в тази негова болест?

След кратко колебание Казарил реши да печели време:

— Наблюденията ви са точни, царевич.

— Смъртта на лорд Дондо също беше странна. Според мен всичко това е свързано!

Момчето мислеше, браво!

— Би трябвало да споделите размишленията си със… — не с ди Жиронал — с брат си. Най-добре е да се обърнете лично към него. — Казарил се опита да си представи как Теидез получава прям отговор от Орико и въздъхна. Щом Изел, със своята пламенна убедителност, не можеше да изтръгне смислен отговор от този човек, какво оставаше за далеч по-малко красноречивия Теидез? Орико щеше да продължи да увърта, освен ако някой не го обработеше предварително.

Трябваше ли Казарил да вземе в свои ръце ролята на настойник? Не само не му бяха дали правото да разкрива тази държавна тайна, дори не следваше да знае за нея. А и… истината за проклятието на Златния генерал трябваше да бъде съобщена на Теидез лично от царина, а не зад гърба му или против волята му, иначе неизбежно би била омърсена от сянката на конспирация.

Беше мълчал твърде дълго. Теидез се наведе през масата, присви очи и изсъска:

— Лорд Казарил, какво знаете?

„Знам, че повече не бива да те държим в неведение“. Нито Изел.

— Царевич, ще поговорим за това по-късно. Не мога да ви отговоря тази вечер.

Устните на Теидез се свиха и той нетърпеливо прокара ръце през тъмнокехлибарените си къдрици. В очите му се четеше неувереност и недоверие, както и, помисли си Казарил, странна самота.

— Разбирам — хладно рече той, обърна се и тръгна към вратата. Тихият му глас долетя откъм коридора: — Трябва да го направя сам…

Имаше предвид да говори с Орико. Добре. Казарил обаче щеше да го изпревари, точно така, и ако това се окажеше недостатъчно, щеше да се върне с Умегат за подкрепа. Остави перата в бурканчето, затвори тефтерите, пое си дълбоко дъх, стисна зъби в очакване на болката, която щеше да го пререже, и се изправи.