— За мен вие си оставате добрата дама, която боготворяхме отдалеч, ваша милост — измъкна се Казарил.

— Това беше по-добре — оценяващо кимна тя. — Много по-добре. Допадат ми хората, които не губят самообладание. — Махна на кастелана. — Ди Ферей, придърпай един стол на кастиларя. Както и за себе си — висиш там като някой гарван.

Кастеланът, очевидно свикнал с подобни обръщения, се усмихна и промърмори:

— Разбира се, ваша милост. — После придърпа един резбован стол за Казарил, като измърмори любезно: „Заповядайте, милорд“, а за себе си донесе друг от съседната стая и го постави леко встрани от господарката и нейния гост.

Казарил се изправи и с благодарност отпусна изнуреното си тяло на удобния стол. Сетне попита предпазливо:

— Царевичът и царевната ли бяха двамата младежи, които преди малко видях да се връщат от езда, ваша милост? Не бих ви се натрапил така, ако знаех, че имате такива високи гости. — Не би посмял.

— Не са ми на гости, кастиларю. Засега живеят тук, при мен. Валенда е тих, чист град, а… дъщеря ми не е много добре със здравето. Реши, че ще е най-добре да се оттегли тук след твърде шумния двор в столицата. — Някаква умора мина през очите й.

Богове пет, и лейди Иста ли беше тук? Вдовстващата царина Иста, побърза да се поправи сам Казарил. Когато беше дошъл да служи в тукашния двор, зелен и глупав като всяко момче на неговата възраст и с неговото положение, Иста, най-малката дъщеря на провинкарата, му се беше струвала пораснала жена, макар да беше само с няколко години по-голяма от него. За щастие, дори на тази си глупава възраст, бе проявил достатъчно здрав разум да не споделя с никого безнадеждната си любов към нея. Уреденият й брак, малко след това, със самия царин Иас — за нея първи, за него втори, — му се беше сторил единствено правилният за нейното положение и красота, въпреки разликата в годините на двамата младоженци. Ранното овдовяване на Иста едва ли беше изненада за някого, макар да се беше случило по-рано от очакваното.

Провинкарата махна нетърпеливо с ръка, сякаш да прогони умората си, и смени темата:

— А с теб какво стана? Последно чух, че си се хванал като конен куриер за провинкара на Гуарида.

— Това беше… преди няколко години, ваша милост.

— Как се озова тук? — Огледа го от главата до петите и свъси вежди. — Къде ти е мечът?

— О, мечът ли… — Ръката му посегна разсеяно към кръста му, където нямаше нито колан, нито меч. — Загубих го при… Когато марш ди Жиронал поведе армията на царин Орико към северното крайбрежие за зимната кампания преди… три?, да, преди три години, ме направи комендант на крепостта Готоргет. После ди Жиронал претърпя онова тежко поражение… девет месеца удържахме крепостта срещу рокнарийските сили. Знаете как стават тези неща. Кълна се, че не остана и един неизяден плъх в Готоргет, когато получихме вест, че ди Жиронал отново е сключил примирие, и ни бе наредено да сложим оръжие, да напуснем крепостта и да я предадем на врага. — Изписа на лицето си кратка, горчива усмивка, а лявата му ръка се сви несъзнателно в скута. — За моя утеха, бях информиран, че крепостта ни е струвала на рокнарийския княз триста хиляди рояла отгоре при пазарлъка за мирния договор. Плюс значително повече през деветте месеца обсада, ако не греша в сметките. — „Недостатъчна утеха, предвид хората, които загинаха там“. — Рокнарийският генерал поиска меча ми. Каза, че ще го окачи в шатрата си да му напомня за мен. Тогава го видях за последен път. След това… — Гласът му, набрал сила при тези спомени, се поколеба. Той се прокашля и подхвана отново: — Станала беше грешка, объркване някакво. Когато пристигна списъкът с мъжете, които ще бъдат откупени, заедно с раклите, пълни с рояли, моето име го нямаше. Рокнарийският интендант се кълнеше, че няма грешка, защото парите съвпадали с броя на имената, но… трябва да е имало някаква грешка. Всичките ми офицери бяха откупени… Прехвърлиха ме при неоткупените мъже и ни подкараха към Виспинг, където ни продадоха на рокнарийските корсари като роби за галерите.

Провинкарата си пое шумно въздух. Кастеланът, който се бе навеждал все по-напред по време на разказа, избухна възмутено:

— Но вие със сигурност сте протестирали!

— О, богове пет, протестирах. Протестирах по целия път до Виспинг. Протестирах и докато ме влачеха по подвижното мостче и ме оковаваха към греблото ми. Продължих да протестирам и когато отплавахме, а после… после се научих да не го правя. — Усмихна се отново. Беше като да си е надянал клоунска маска. За щастие, никой не се възползва от тази неуспешна заблуда.

— Прехвърляха ме от един кораб на друг в продължение на… на много време. — Деветнайсет месеца и осем дни, беше ги преброил по-късно. Преди това не беше в състояние да различи един ден от друг. — После извадих голям късмет, защото галерата ни се натъкна на флотилия на ибрийския царин, бяха излезли на учебни маневри в открито море. Ибрийските доброволци определено гребяха по-добре от нас и скоро ни настигнаха.

Двама мъже бяха обезглавени на греблата си от все по-отчаяните рокнарийци, задето нарочно — или случайно — обърквали ритъма. Единият бе седял до Казарил, бяха гребали на една пейка много месеци. Устата му се беше напълнила с изригналата кръв. И досега можеше да усети вкуса й, направеше ли грешката да си спомни за това. И в момента го усещаше. След като превзеха корсарския кораб, ибрийците влачиха рокнарийците във водата, някои от тях все още полуживи, завързани за кила на кораба с въжета от собствените им вътрешности, царско угощение за големите риби. Някои от освободените роби бяха помогнали в гребането, по свое желание. Казарил не беше сред тях и не защото не желаеше. Последното бичуване беше толкова жестоко, че капитанът на рокнарийската галера нямаше да умува още дълго, преди да го хвърли през борда като безполезен товар. Затова просто седеше на ибрийската палуба, разтърсван от мускулни спазми и мъчителни ридания.

— Добрите ибрийци ме свалиха в Загосур, където се възстановявах няколко месеца. Знаете какво става, когато човек се освободи от продължителен натиск. Става… като дете. — Усмихна се извинително на всички в стаята. За него възстановяването се беше изразило в колапс и треска, докато гърбът му не заздравя поне отчасти. После дизентерия, след нея — малария. И през цялото време — пристъпи на неутешим плач. Разплакваше се, когато някой от дяконите му донесеше вечеря. Когато слънцето изгряваше. И когато залязваше. Когато някоя котка го стреснеше. Когато го водеха до леглото. Или по всяко време, без определена причина. — В храмовата болница на Майчиното милосърдие се погрижиха за мен. Когато се почувствах малко по-добре — когато пристъпите на плач се бяха разредили и дяконите решиха, че не е луд, а страда от обикновено нервно разстройство, — ми дадоха малко пари и тръгнах пеша за насам. Пътувах три седмици.

В стаята цареше гробовно мълчание.

Вдигна очи и видя, че устните на провинкарата са побелели от гняв. Празният му стомах се сви ужасено.

— Само за това място се сетих! — побърза да се извини той. — Съжалявам. Съжалявам.

Кастеланът издиша шумно и се облегна назад, без да сваля погледа си от Казарил. Придворната дама го гледаше с широко отворени очи.

С треперещ глас провинкарата заяви:

— Ти си кастиларят на Казарил. Трябвало е да ти дадат кон. Трябвало е да ти дадат ескорт.

Казарил размаха уплашено ръце.

— Не, не, милейди! Беше… беше достатъчно. — Е, почти. Осъзна, след като примигна объркано няколко пъти, че гневът й не е насочен към него. „Ооо!“ Гърлото му се стегна и стаята се размаза пред погледа му. „Не, пак ли, точно тук ли…“ Продължи бързешката: — Желанието ми бе да се поставя на вашите услуги, милейди, стига да сметнете, че мога да ви бъда някак полезен. Признавам, че… не мога да върша много неща. Засега.

Провинкарата се облегна назад, опря брадичка на ръката си и го огледа замислено. След мъничко рече:

— Ти свиреше много хубаво на лютня, когато беше паж тук.