Продължиха вкупом към „разбойническия лагер“, голяма поляна сред дърветата, където група слуги от Зангре, също преоблечени в дрипи, печаха на шишове една сърна и по-дребен дивеч. Разбойнички, пастирки и няколко просякини с доста царствен вид посрещнаха с радостни викове завръщането на похитителите. Изел изписка през смях, когато разбойническият главатар ди Ринал отряза кичур от къдравата й коса и го вдигна високо, обявявайки сумата на откупа. Това обаче още не беше краят на представлението, защото при този знак група „спасители“ в синьо и бяло, водени от лорд Дондо ди Жиронал, се вряза в галоп сред бандитите. Започна се бурна фехтовка наужким, включваща няколко драматични елемента със свински мехури, напълнени с кръв, докато всички разбойници не бяха убити — като някои от убитите продължаваха да се оплакват, че не било честно, — и кичурът коса не бе спасен от лорд Дондо. След това един фалшив свещен от храма на Брата съживи чудотворно един след друг разбойниците с мях вино и цялата компания насяда върху постланите на земята одеяла и се нахвърли върху храната и виното.

Казарил се оказа на едно одеяло с Изел, Бетриз и лорд Дондо. Седеше с кръстосани крака в единия край, дъвчеше печено и хляб и наблюдаваше как Дондо забавлява царевната с, поне според него, доста дебелашки хумор. Дондо се примоли на Изел да го награди с отрязаната къдрица като благодарност за избавлението си, като в замяна й предложи — щракна с пръсти на пристъпващия от крак на крак паж — кутийка от обработена кожа, съдържаща два красиви гребена от черупка на костенурка, инкрустирани със скъпоценни камъчета.

— Съкровище за съкровище и сме квит — каза Дондо и показно прибра къдрицата в един вътрешен джоб на туниката си, до сърцето.

— Обаче подаръкът ви е жесток — парира го Изел. — Да ме дарите с гребени, а да ме оставите без коса, която да прикрепям с тях. — Вдигна високо единия от гребените и го завъртя да улови лъчите на слънцето.

— Но косата ви ще порасне отново, царевна.

— А вашите съкровища не ще ли пораснат отново?

— Със същата лекота, с която ще порасне и косата ви, уверявам ви. — Подпря се на лакът до нея и й се усмихна широко, главата му бе само на педя от скута й.

Развеселената усмивка на Изел повехна.

— Значи новият ви пост е доходен, така ли?

— Определено.

— Тогава сте си сбъркали ролята. Може би трябваше да изиграете главатаря на разбойниците.

Усмивката на Дондо малко се стегна.

— Ако светът не беше устроен така, как бих могъл да купя достатъчно перли, за да радвам красивите дами?

Червени петна избиха по страните на Изел и тя сведе поглед. В усмивката на Дондо се прокрадна задоволство. Казарил, стиснал зъби, протегна ръка към една сребърна манерка с вино, с намерение да я изсипе случайно във врата на Изел, нажежеше ли се още повече ситуацията. Уви, манерката се оказа празна. Но за негово огромно облекчение, Изел посегна да си вземе месо и хляб и задъвка тях, вместо Дондо. Достатъчно беше, че придърпа полите си по-далеч от лорда, когато се размърда да смени позата си.

Есенната вечер захладняваше и ситата компания пое бавно към Зангре. Изел дръпна юздите на петнистата си кобила и се изравни с коня на Казарил.

— Кастиларю. Успяхте ли да разберете дали има нещо вярно в слуха, че рицарите на Дъщерята са били продадени като наемници?

— Чух го от няколко души, но това още не го прави достоверно. — Всъщност достоверността на слуха се беше потвърдила напълно, но Казарил прецени, че ще е неразумно да го съобщи на Изел точно в този момент.

Тя се намръщи, без да каже нищо, после пришпори коня си да настигне лейди Бетриз.

Същата вечер по-оскъдният от обикновено банкет приключи без танци и уморените царедворци и дами се оттеглиха да си легнат рано-рано в леглата или да се посветят на по-интимни удоволствия. Дондо ди Жиронал настигна Казарил в едно преддверие.

— Хайде да се поразходим за малко, кастиларю. Мисля, че трябва да си поговорим.

Казарил вдигна любезно рамене и последва Дондо — преструваше се, че не забелязва двамата млади гуляйджии, от най-верните приятелчета на Дондо, които се повлякоха уж небрежно на няколко крачки зад тях. Излязоха през кулата в тясната част на крепостта в неправилния малък четириъгълник на един вътрешен двор, от който се откриваше гледка към сбиращите се реки в ниското. По знак на Дондо двете му приятелчета останаха да чакат при вратата, подпирайки каменния зид с отегчения вид на уморени стражи.

Казарил пресметна шансовете. Дондо му беше в обхвата, а въпреки последвалото му боледуване месеците на греблата бяха направили ръцете му много по-силни, отколкото изглеждаха. Дондо без съмнение беше обучен по-добре от него. Двете грубиянчета при вратата бяха млади. Подпийнали, но млади. При трима срещу един можеше и въобще да не се стигне до бой с мечове. Един непохватен секретар, попрекалил с виното след вечеря и излязъл да се поразходи край бойниците, като нищо би могъл да се подхлъзне и да падне в тъмното, отскачайки от стръмната скала по целите й триста стъпки до реката долу. На следващата сутрин щяха да открият натрошеното му тяло без нито една издайническа рана от меч.

Няколко фенера в скоби по стената хвърляха примигваща оранжева светлина по каменните плочи. Дондо махна любезно към една гранитна скамейка до външната стена. Камъкът беше грапав и студен под бедрата на Казарил, а нощният вятър жулеше неприятно потния му врат. Като изръмжа тихо, Дондо също седна, отмахвайки несъзнателно плаща си, за да освободи дръжката на меча.

— И така, Казарил — започна Дондо. — Виждам, че си станал близък довереник на царевна Изел.

— Постът на неин секретар е много отговорен. А този на неин наставник — още повече. Аз се отнасям сериозно и към двата.

— Което не ме изненадва — ти винаги си взимал всичко прекалено на сериозно. Когато е в твърде големи количества, и най-доброто нещо може да се превърне в недостатък, между другото.

Казарил сви рамене.

Дондо се облегна назад и кръстоса крака в глезените, сякаш се настаняваше удобно за сладки приказки с близък приятел.

— Например — той махна уж небрежно с ръка — момиче на нейната възраст трябва вече да проявява интерес към мъжете, а на мен тя ми се струва доста студена. Кобилка като нея е създадена за разплод — бедрата й са широки, готови за мъж. — Раздвижи собствените си слабини за илюстрация. — Да се надяваме, че не е наследила онази злощастна семейна слабост и че студенината й не е първият признак за душевните, ъъъ, затруднения, които измъчват бедната й майка.

Казарил реши да не взема отношение по този въпрос и само измуча.

— Да се надяваме, както казах. Но пък ако не в това е проблемът, човек, ще не ще, започва да се чуди дали някой… твърде сериозен неин приближен не си е поставил за цел да я настройва против мене.

— Дворът е пълен с клюки. И с клюкари.

— Наистина. Та, хм… в какъв точно смисъл се изказваш за мен пред нея, Казарил?

— Предпазливо.

Дондо се облегна отново назад и скръсти ръце.

— Добре. Това е добре. — Помълча известно време. — И все пак бих предпочел да се изказваш топло. Топло би било по-добре.

Казарил облиза устни.

— Изел е много умно и чувствително момиче. Сигурен съм, че ще усети, ако я лъжа. По-добре да оставим нещата, както са.

Дондо изсумтя.

— А, ето че стигнахме и до това. Подозирам, че още ми се сърдиш за онази гадна игричка на лудия Олус.

Казарил махна отрицателно с ръка.

— Не. Това е забравено, милорд. — Двамата седяха толкова близо един до друг, колкото и в шатрата на Олус, и това, заедно с особената миризма, която се излъчваше от тялото на лорда, върна спомена с пределна яснота — задъханото отчаяние, издрънчаването, силния удар… — Беше отдавна.

— Хъм. Хубаво е, че не си злопаметен, обичам такива хора, и все пак… имам чувството, че въпреки това се нуждаеш от допълнителен стимул. Предполагам, че още си беден, както винаги. Някои хора така и не се научават как да напреднат в света. — При тези си думи Дондо се зае да измъкне един пръстен от дебелите си влажни пръсти, което не му се удаде много лесно. Златната халка беше тънка, но пък зеленият камък беше голям, плосък и изящно обработен на фасетки. Той го сложи в дланта си и я протегна към Казарил. — Нека това стопли сърцето ти към мен. И езика ти.